Дерек анди
Царството на злото (38)

37.
Инструкции

— Меволент притежава Скиптъра на Древните.

Валкирия седеше в Медицинското крило във все същите кафяви дрехи, докато Ревъри се грижеше за раните й. Старейшините и Скълдъгъри, застанали рамо до рамо, се взираха напрегнато в нея, докато осмисляха чутото. Встрани се бяха изправили Куинтин Стром и Бърнард Сълт, а неотклонно до тях стърчеше и бодигардът Грим.

— И Скиптърът функционира? — попита Ревъл.

— Не съм го виждала в действие — отвърна момичето, — но е цял-целеничък и на върха му има черен кристал. Според мен функционира.

— Ако отидем и го вземем — обади се Гастли, — ще разполагаме с оръжие, което може да спре Аргедион.

Валкирия кимна, а погледът й се задържа повечко върху Гастли. Чудесно беше да го види отново цял.

— Но как ще стане? — намеси се Стром. — Сила Надир избяга, а това значи, че подготвен екип трябва да стои на крачка от Валкирия през цялото време. Кой знае кога ехото отново ще я върне в онази реалност? Непрактично е.

— Да караме поред — обади се Ревъл. — Валкирия, къде Меволент държи Скиптъра?

— В тронната си зала.

Мист поклати глава едва забележимо.

— Дори и да успеем да го откраднем, какво? За да може Скиптърът да се използва, предишният му господар трябва да умре. Меволент трябва да бъде убит.

— Не е задължително — продума доктор Най, надвесил се, по-висок от всички. — Моля за извинение. Случайно дочух. Не претендирам, че съм експерт по въпроса за Скиптъра, но имам известни познания по междуреалностна физика. Нещо като хоби ми е.

— Давай направо — рече Скълдъгъри.

Най прочисти дългото си кльощаво гърло.

— Пренасянето на какъвто и да било обект, зареден с енергия — в това число и Скиптъра — между измеренията неизбежно причинява у този обект ефект, който бихме могли да наречем просто късо съединение. Когато Скиптърът пристигне тук, цялата му енергия ще е напълно изтощена. За да се активира отново, ще му е необходимо едно най-обикновено презареждане с магия. В резултат ще имаме един напълно работещ Скиптър, прикрепен към нов господар тук.

— Сигурен ли си? — попита Ревъл. — Сигурен си, че Скиптърът ще пристигне тук изчистен от всяка чужда енергия?

— Деветдесет процента сигурен.

— Значи има десет процента шанс да грешиш.

— Да, но тези десет процента се превръщат в петдесет, ако не ви говорех аз, а някой друг. Уверявам ви, Кенспекъл Граус щеше да се съгласи напълно с мен, ако не беше толкова — за моя радост — мъртъв.

Ревъл изгледа Скълдъгъри.

— Ти решаваш.

Скелетът наклони глава.

— Аз?

— Ако някой ще бъде близо до Валкирия следващия път, когато ехото я пренесе през измеренията, това ще си ти. Може и да имате възможност да вземете неколцина души с вас, секачи да речем, но най-вероятно е да заминете само вие двамата.

— Значи това е мисията, която ни възлагаш. Да откраднем Скиптъра на Древните от Меволент, един от най-могъщите и зли магьосници, раждали се на света.

Ревъл кимна.

— Боя се, че е точно така. Ще трябва да импровизирате. Ако Съпротивата на Чайна е оцеляла след атаката, опитайте се да ги привлечете на своя страна, за да ви помогнат. Нападнете Двореца или се промъкнете тайно. Вземете от Хранилището сферата-невидимка и я дръжте в себе си. Основният приоритет и за двама ви е да вземете Скиптъра.

— Има и друга възможност — обади се Валкирия. — За да спрем Аргедион не е нужно да го убиваме. Ламент не го е убил преди трийсет години. Просто е използвал думите, които убиецът на майка му е казал на малкия Уолдън д’Есаи. Как нарече това Ламент? Травматична фраза от детството. Когато я чул, тя го парализирала и така Ламент и екипът му успели да го заловят.

— И каква е тази фраза? — попита Стром.

— Не знаем — рече Валкирия. — Но ако намерим Уолдън д’Есаи в паралелната реалност, можем да го попитаме.

— Защо мислиш, че в другата реалност той е жив? Как смяташ да го намерите?

— Градът на Меволент цъфти. И най-малкият прогрес е запазен за хората зад неговите стени. Някой като Уолдън, магьосник с такъв ум, свършил толкова теоретична работа… Той няма къде другаде да е, освен в Града. Меволент не би изпуснал такъв кадър.

Ревъл й хвърли продължителен поглед.

— Права си. Окей, основният ви приоритет е да вземете Скиптъра. Следваща по ред задача е да установите каква е травматичната фраза на Аргедион, за да можем да я използваме, ако се наложи да го обезвредим временно.

— Трета поред задача — допълни Валкирия — е да върнем отражението ми.

— За него не се тревожи — отвърна Ревъл. — Отраженията не чувстват болка, ако не се налага, а и никой долавящ не може да прочете мислите им. То няма да каже на Меволент откъде е дошло.

— Не се тревожа за това какво то може да каже, тревожа се за него самото. Не искам да стои там сам-самичко.

— Валкирия…

— Не искам да чувам, че отражението не е истинска личност. Знам, че не е. Но това не ми пречи да искам моето отражение да е в безопасност.

Ревъл се обърна към Скълдъгъри за помощ.

— Отказал съм се вече да я убеждавам в противното — рече скелетът. — Нейното отражение е уникално, наистина. Не прилича на очевидните фалшификати, които обикновено виждаме при този тип магия.

— Но въпреки това не е истински човек — повтори Ревъл.

— За мен си е човек — сряза го Валкирия.

Върховният маг въздъхна.

— Хубаво. Третата ви задача е да спасите отражението ти, но само ако това не ви излага на риск! В замяна на позволението ми, Валкирия, сега ще се оставиш един долавящ да изгради стена около съзнанието ти, за да не може никой да прониква в него.

Валкирия се смръщи.

— Какво? Защо?

— Не може да позволим при следващата ви среща Аргедион да прочете мислите ти. Скиптърът трябва да бъде запазен в пълна тайна.

— А, да — сети се момичето. — Вярно.

— Ще ни помогне най-добрата в бизнеса. Добре, че вече й се обадихме да дойде, за да се включи в търсенето на решение за прекъсване на психичната връзка между Аргедион и екипа на Ламент. Тя ще се заеме и с теб.

Старейшините се размърдаха и зад тях Валкирия видя жена с дълга сива коса и мила усмивка.

— Здравей, Валкирия — каза й Касандра Фарос. Пристъпи напред и нежно улови ръцете на момичето в своите. Излъчваше чистота и покой, които биха били успокояващи, ако съзнанието на Валкирия внезапно не се беше изпълнило с образа на шептящия, който беше изгорила. — Как си? Толкова си пораснала след последната ни среща.

— Ами да, доста работи станаха оттогава — отвърна момичето. — Ти изглеждаш страхотно.

— Ласкателството не действа при жените на моята възраст, мила. Но въпреки това е толкова приятно! — усмивката на Касандра стана още по-широка. — Тъкмо сме се видели, да те питам: да си се чувала наскоро с Финбар?

Валкирия поклати глава.

— Ами аз се надявах ти да си се чувала с него.

— За съжаление не съм. Честно казано, почвам да се тревожа за него. Това, че останките го използваха, някак го… увреди. Необратимо.

— Може би просто му трябва повече време. А може и нормалният живот да му се отрази добре.

— Може би — повтори Касандра. — Може би. Но сега с теб имаме по-важна работа, нали? Трябва да изградим стена около съзнанието ти.

— Така изглежда.

— Не се тревожи въобще. Докато я изграждам, няма да съм в състояние да чета мислите ти, а когато стената е готова, няма да ти влияе по никакъв начин. Просто ще бъде щит, който ще спира всеки, опитал се да проникне в съзнанието ти без разрешение. Напълно безболезнено е. Просто легни назад и затвори очи. Точно така. Сега искам да се отпуснеш. Остави напрежението да изтече вън от теб…

 

 

Обратния път към Хагард изминаха вече по тъмно. През цялото време нещо дразнеше Валкирия и тя разбра какво е, едва когато спряха на кея. Обърна се към скелета.

— Някой седял ли е на моето място?

— Мм? — рече Скълдъгъри. — А, да. Елси О’Брайън. Много мило момиче. Ужасно ниско самочувствие. Трябва да взема от теб уроци по самоувереност. Можеш много да й помогнеш.

— Това няма значение, Скълдъгъри. Позволил си й да премести седалката ми.

— Тя е по-ниска от теб.

— Но ти си й позволил да премести седалката ми!

— Така е, позволих й.

Валкирия го загледа лошо.

Скелетът се поколеба.

— Много извинявай?

— Няма ме двайсет и четири часа и ти вече позволяваш на някого да мести седалката ми? Какво, нова партньорка ли си търсиш вече? Толкова лесно ли е да ме замениш с някой друг?

— Вземам си думите назад. Елси не бива в никакъв случай да разговаря с теб. Твърде очевидно е, че ти хлопа дъската.

Цяла минута Валкирия се мъчи да върне седалката в предишното положение. Най-сетне се отпусна намръщено назад.

— Дори не знам дали така я бях оставила. Толкова назад ли седях?

— Изглежда ми добре.

— Бях си я нагласила идеално.

— Ужасно съжалявам. Следващия път Елси ще тича след колата.

Валкирия скръсти ръце и се нацупи.

Скелетът я потупа по рамото.

— Извинявай, че позволих на друг да пипа седалката си. Много съм щастлив, че се върна.

Валкирия се усмихна.

— Видя ли? Толкова ли трудно беше да го кажеш?

После излезе от колата, изрита очуканите ботуши в морето и затича боса към вкъщи. Изкатери се през прозореца и набързо се преоблече в стаята си, като натика кафявите парцали под леглото. Погледна се в огледалото. Изглеждаше уморена. Посегна и почука леко по стъклото, но нищо не се случи. Отражението й си беше просто отражение.

Сълзите бликнаха от очите й неочаквано и Валкирия отстъпи назад, като ги триеше и хълцаше. Не е време за нервен срив, за Бога. Пое си много дълбоко въздух и издиша. Така. Много по-добре. Никакви сълзи повече. Нежно крехко момиче — забравяме този имидж! Направи щастлива физиономия, точно както би постъпило отражението й, и се смъкна леко надолу по стълбите.

— Здравей, мамо — повика.

Майка й се показа на вратата на кухнята в същия момент, в който баща й изникна от дневната.

— Леле! — подскочи момичето. — Направо сте като нинджи.

— Стеф — рече майка й, въздъхвайки дълбоко с облекчение. — Къде беше?

В гърдите на Валкирия легна оловна тежест, но тя се престори, че не я забелязва.

— Нали ти казах, че ще остана в библиотеката след училище.

— Не, не си ми казвала.

Валкирия се засмя.

— Е, добре де, не ти казах, но ти оставих бележка.

— Каква бележка?

Валкирия подмина майка си и пристъпи към хладилника.

— Ето тази бележка. Дето я оставих… О. Къде се е дянала?

— Не съм виждала никаква бележка — повтори майка й.

— Нито пък аз — обади се татко й.

— О — заоглежда бавно пода момичето. — О, сигурно се е завряла някъде. Хвръкнала е под печката или кой знае къде. А и батерията на телефона ми падна — обърна се към майка си и изигра шок с широко отворени очи. — О, Господи, значи не сте разбрали, че сутринта излязох рано-рано, преди да сте станали? О, божичко, извинявайте! Разтревожихте ли се?

Майка й се засмя.

— Не, разбира се, че не.

— Аз се разтревожих — рече татко й.

Майка й му направи физиономия.

— Ти преди десет минути забеляза, че я няма.

— Най-дългите десет минути в живота ми.

— Затова ли продължи най-спокойно да си четеш вестника?

— Трябваше да се разсея с нещо.

Валкирия им се усмихна.

— Е, много съжалявам, че сте се притеснили. Ще се постарая това да не се повтаря. Мамо, останало ли е нещо за вечеря? Умирам от глад.

Валкирия се навечеря, обърна внимание на малката си сестричка, а после, преди да си легне, приготви черните си дрехи на пода до леглото. Не свали и некромантския пръстен. Полежа няколко минути в тъмното, после посегна към телефона си. Набра един номер.

Скълдъгъри вдигна на секундата.

— Маневрираш ли?

— Не — отвърна момичето. — Не, всичко е наред. Ами ако маневрата стане нощес?

— Помислих за това — отвърна скелетът. — И без да искам да те плаша, само ще ти кажа, че в момента съм в задния ви двор.

Валкирия се засмя.

— Какво?

— Ако ръката започне да те боли, само ми отвори прозореца, аз ще дойда и ще заминем заедно.

— Не може цяла нощ да висиш в двора — отвърна момичето, стана, уви чаршафа около себе си и отвори прозореца. Секунда по-късно скелетът кацна на перваза. Валкирия се върне в кревата и се сгуши под завивките. — Влизай — прошепна му.

— Тук съм си добре.

— Не ставай глупав. Някой ще те види.

Скълдъгъри помисли, после се прехвърли в стаята и затвори прозореца след себе си.

— Ами ако влязат родителите ти?

— Ще им кажа, че съм взела назаем скелета от училищната лаборатория и на шега съм му облякла скъп костюм.

— Няма да се хванат, ти не си от тоя тип шегаджии.

— Може, но какво пък — никога не е късно на стана.

Скелетът отиде до стената в противоположния край на стаята, облегна се и се плъзна надолу, докато не седна на пода. На угасена лампа Валкирия виждаше единствено периферията на шапката му.

— Искаш ли да ти разкажа приказка за лека нощ?

Момичето се усмихна.

Не, благодаря. Но може да ми попееш приспивна песничка.

И той й попя. Тихо-тихо, тъй че тя едва долавяше думите, скелетът й изпя „Аз и мисис Джоунс“, докато момичето заспа, унесено от гласа му.