Дерек анди
Царството на злото (16)

15.
Да убием Крис

Убежището гъмжеше като кошер, а на Танит това не й харесваше. Нямаше представа какво правят тук толкова много непознати магьосници от Англия, Америка и Германия, нито пък защо е цялото това напрежение във въздуха. Не знаеше и не й пукаше. Просто знаеше, че това я дразни, но продължи с плана си, защото тя си беше такава: не се отказваше.

Положението можеше и да е по-лошо, разбира се. Можеше новите магьосници да са плъзнали из всички ъгълчета на Убежището, което щеше да направи незабелязаното промъкване вътре много по-трудно. Но в Медицинското крило имаше стаи, в които от месеци не беше стъпвал човешки крак и двамата с Били Рей излязоха точно в една от тях. Стената се затвори зад гърба им. Сангуайн изчака, докато Танит се обърне на другата страна, и незабелязано изтри потта от челото си. Но Танит го видя. Това последно пътуване под земята го беше наранило отново, а разстоянието дори не беше кой знае колко голямо…

Поредното потвърждение на онова, което Танит вече знаеше: нещо трябваше да се направи.

Изчакаха, докато доктор Най остана сам и Танит пристъпи към него по тавана, без да издаде нито звук. После скочи, тупна зад гърба на доктора и възпитано се прокашля.

Най се обърна и магьосницата опря върха на меча си до дългата му шия. Съществото бавно вдигна ръце.

— Не е нужно да ме убиваш — рече. Танит се отврати от гласа му. Беше твърде писклив и твърде тънък. Всичко в този глас говореше за слабост. — Мога да ти помогна — продължи гадното създание. — От каквото и да имаш нужда, мога да го сторя.

— Разбира се, че можеш — рече Танит. — И ще го сториш.

— Трябва ни един затворник — обади се Сангуайн и пристъпи до приятелката си. — Някой си господин Ноктюрнъл. Иди и го доведи, кажи, че трябва да му правиш някакви изследвания.

— Всъщност — прекъсна го Танит. — По отношение на Ноктюрнъл настъпи малка промяна в плана — Сангуайн се намръщи зад очилата си, а русата магьосница продължи: — Реших да го убия в килията му. Знам пътя до там, така че не е проблем.

— Ще го свършиш сама? Ами аз какво да правя? Да играя на шах с докторчето?

Танит се поколеба. Как да го каже, без да обиди Били Рей?

— Били Рей, ти си безполезен. Понякога силите ти работят както трябва и всичко е наред, но понякога имаш лоши дни и всеки път, когато се опиташ да се заровиш, изпитваш болки. А после се оплакваш и мрънкаш, и се цупиш, и, право да ти кажа, писна ми да се държиш като бебе.

Магьосникът с черните очила я зяпна, а Танит се зачуди дали се е справила със задачата да каже нещата, без да го обиди. Отказа се да мисли и продължи:

— Имам нужда да разчитам на теб, а в момента не мога. Ти играеш огромна роля в плановете ми и не мога да продължа без теб. Но раната ти… С нея просто няма да стане. Затова доктор Най ще те закърпи.

— Казах ти вече — отвърна Сангуайн. — Никой не може да ме закърпи. Първата операция беше провал и никакви опити вредата да се поправи няма да помогнат.

— О, знам. Затова дойдохме при Най, той ще оправи нещата. Ще те отвори отново и ще започне да те поправя отначало.

— Какво, какво?

Танит вдигна очи.

— Доктор Най, вие не сте от най-смелите, нали?

— Принципно избягвам конфликтите като огън.

— А и не сте сред най-благородните, права ли съм?

— Благородството е патерица за морално закостенелите.

— Това си и мислех, че ще кажете. Или нещо подобно. Предвид миналото ви — а вашето минало не е за подценяване — ще си позволя да кажа, че не питаете кой знае каква лоялност към Убежището.

Най се изкикоти отвратително.

— Към тези хора тук? Божичко, никаква лоялност.

— Тогава какво ще ми струва, ако помоля да излекувате моя приятел Били Рей, без да съобщавате на никого от колегите си?

Езикът на Най се стрелна навън и се плъзна по дупките, през които преди е минавал конецът, с който са били зашити устните му.

— Ще ти струва услуга — реши най-сетне. — Ако искам някой да бъде убит, ще те потърся.

— Готово. Ще оперирате ли Били Рей сега?

— Да. Но доколкото ми е известно нараняването му, ще е необходимо известно време за възстановяване.

— Хубаво — отвърна Танит. — Почвайте тогава. Ще се върна след малко.

Без да обръща внимание на изражението на Били Рей, русата магьосница напусна Медицинското крило. Беше разочароващо лесно да се придвижва из сенките по тавана на коридорите, разминавайки се с важни магьосници, приближавайки ги толкова, че можеше да прошепне нещо в ушите им. Но всички те бяха твърде заети, за да погледнат нагоре. Говореха припряно, още по-припряно ходеха и във въздуха отново цареше плътно напрежение. Ако на Танит й пукаше за всичко това, сигурно щеше да се почувства заинтригувана.

Стигна до арестантското крило, промъкна се покрай магьосника на пост — и пое покрай вратите на килиите, четейки написаните на тях имена на затворниците. Стигна до вратата, която търсеше, притисна длан до ключалката и тя се отвори с щракване. Танит пристъпи в килията и усети, че магическите сили я напускат. Мразеше това усещане, но реши да не мисли за него. Кристоф Ноктюрнъл седеше на нара.

— Малко си подранила с храната, а? — рече и извъртя очи. — А, съвсем си я забравила. Идиотка такава.

Вратата се затвори зад Танит и тя се усмихна.

— Чаровник си, да знаеш.

— Чарът ми е запазен за онези, които го заслужават.

— А аз не го ли заслужавам?

— Само онези, които са приели Безликите за истински господари на душите им, заслужават добра дума от мен.

Русата магьосница пристъпи бавно и застана точно пред Ноктюрнъл.

— А откъде знаеш, че аз не почитам Мрачните богове? — попита.

— Например по външния ти вид.

Танит повдигна вежда.

— Че какво им е на дрехите ми?

— Ами почти напълно липсват. Истински вярващият цени скромността и смирението повече от всички добродетели на подчинението пред боговете. Ние не се опитваме да засенчим със собствен блясък нашите богове и господари, като носим прилепнало или предизвикателно облекло.

Танит се поогледа.

— Казваш, че ако някой Безлик ме види, ще се почувства потиснат?

Ноктюрнъл й хвърли зъл поглед.

— Ти си нечиста.

— Ама как, изкъпах се, преди да дойда.

— Опетнена си от суета.

— Опетнена съм от много повече от едната суета.

— Покрий голотата си, покай се за злините, които си сторила, приеми наказанието и прегърни Безликите като свои богове и господари. Може би, когато се завърнат сред нас, ще те пожалят и няма да изпепелят душата ти.

— Покриване, покаяние, наказание… Съжалявам, ама църквата ви никак не ми е по вкуса. Не съм дошла да ти нося яденето, Крис. До ушите ми достигна, че ти знаеш къде се намира в момента един точно определен кинжал. Трябва да знам онова, което знаеш ти. Крис.

— Коя си ти? — свъси се Ноктюрнъл.

— Според теб — грешница.

— С Убежището ли работиш?

— С тях? Не знам дали бих употребила израза „с тях“. „С тях“ звучи така, все едно те знаят, че съм тук в момента. По-скоро работя по периферията на знанието им. Всъщност, работя срещу тях. Да, точно така, работя срещу тях. Даже те харесвам донякъде.

— Какво искаш?

— Казах ти. Искам кинжала.

— Не знам за какъв кинжал…

— Млък, Кристоф. Разбира се, че знаеш за кой кинжал говоря. Единственият кинжал на света, за който си струва да се говори. Ти знаеш у кого е. Искам да ми кажеш и на мен.

— Измъкни ме оттук и ще ти кажа.

— Кажи ми и ще те измъкна от тук.

— Когато получиш информацията, какво ще ти попречи просто да ме зарежеш в килията?

Очите на Танит се разшириха. Самата невинност.

— Думата ми на две не става.

— Ще ти кажа, когато ме изведеш на свобода.

— Ами ако те убият, докато бягаме? Тогава, след седмици сълзи, вопли и скръб по смъртта ти и мисли какво би могло да се получи между нас — защото между мене и тебе има връзка, не отричай — аз ще си остана с пръст в уста, дори няма да знам къде е кинжалът. Разбираш ли сега дилемата ми, тиквичке моя сладка? Моля те, спести ми разбитото сърце и ми кажи веднага.

— Подиграваш ми се.

— Само защото ме е грижа за теб. О, Кристоф, сега е нашият миг! Аз и ти, бейби. Ще те измъкна оттук, но вън ме чака гаджето ми, а теб, разбира се, те чака Елиза, а тя е толкова красива, няма да понеса мисълта да ме напуснеш заради…

— Работиш за Елиза Скорн?

— Разбира се.

— Защо не ми каза? Заведи ме при нея, проклета да си! Защо ми губиш времето с тия палячовщини?

— Защото ти си тоя, който ми плаща, за да те спася, Кристоф. Плащаш ми, като ми кажеш къде се намира кинжалът, който ми трябва, а аз винаги си взимам заплащането в аванс. Не постфактум.

Ноктюрнъл грабна палтото си и го навлече.

— С това трябваше да почнеш — изръмжа. — Кинжалът в момента е притежание на Йохан Старк.

— Старк… Единият от старейшините на немското Убежище?

— Да. Същият. Може ли вече да тръгваме?

— Благодаря ти, Кристоф. Много ми помогна.

— Измъкни ме от тук.

— Не. Сега ще те убия.

Мъжът замръзна.

— Какво?

— Боя се, че Елиза не желае да бъдеш спасен. А и всичките ти приятелчета там, в църквата ти. Нали се сещаш, ония хора, които изобщо не биха одобрили нито мен, нито дрехите ми, нито начинът, по който ги нося? Нали ги помниш, онези добрите и почтените? Е, те също те искат мъртъв.

— Лъжеш.

Танит измъкна меча си.

— Тревожат се, че ще се разприказваш, ще почнеш да назоваваш имена.

Ноктюрнъл заотстъпва. Беше пребледнял като платно.

— Не съм казал и дума. Не съм казал нищо!

— Но твоите скромни и смирени дружки не могат да поемат рискове. Решили са, че ще е по-добре за всички — освен може би за теб самия — да бъдеш ликвидиран.

— Не, не. Мога да те заведа до кинжала.

— Сама ще си го намеря.

Ноктюрнъл падна на колене.

— Моля те…

— Не ми се моли. Опошляваш момента.

— Имай милост!

Танит се усмихна с черните си устни, черните вени плъзнаха и изпъкнаха под кожата й.

— От това вече нямам.