Дерек анди
Царството на злото (21)

20.
Магьосниците на Ламент

Тайрън Ламент определено никак не се зарадва да ги види. Скълдъгъри и Валкирия седяха на една дълга маса в трапезарията, а Ламент стоеше прав и ги гледаше неодобрително, скръстил ръце на гърдите си. На вид беше около четирийсетгодишен, с дълга светла коса. Имаше дълъг нос и остър, интелигентен поглед. Беше облечен по абсолютно същия начин като Калвин. Валкирия беше мернала и останалите от екипа — явно хавлиите и сандалите бяха универсалната униформа на магьосници, скрити в планинска пещера.

— Как ни намерихте? — бяха първите думи на Ламент.

— Трудно — отвърна скелетът.

Ламент изглежда се подразни.

— Предполагаше се да е невъзможно! Не си дадохме всичкия тоя труд, за да ни намерят, пък било то и „трудно“. Трябваше да изчезнем напълно.

Никога нямаше и да ви търсим, ако не беше Аргедион обясни Валкирия. — Той причинява нещо на смъртните хора и им дава магически сили.

Ламент поклати глава.

— Изключено. Никой не може да прехвърли или даде магически способности на някой, който по рождение не носи магия в себе си.

— Известно ни е само — продължи Скълдъгъри, — че всички тези смъртни действително са имали някаква магия в себе си по начало. Имали са, но е била латентна. Не са знаели за нея.

— И какво смятате, че им причинява Аргедион? Защото, каквито и да са подозренията ви, уверявам ви, той е невинен. Той е в кома от трийсет години.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Не го изпускаме от очи. Ако беше проявил и най-малкия знак за увеличена нервна дейност, щяхме да го усетим. Който и да прави това със смъртните, не е Аргедион.

— Ако не е той — отвърна Скълдъгъри, — то е някой, свързан с него. Както и да е, бих желал да видя затворника ви.

— Боя се, че не може.

— Защо?

— Защото аз не искам. Вече нарушихте външния ни периметър — не мога да позволя да нарушите и вътрешния. Аз те познавах преди трийсет години, Скълдъгъри, но за толкова време човек може да се промени.

— Нямаш ми доверие.

— Не. Нито пък на спътничката ти.

— Ние сме спасявали света — обади се Валкирия.

— Покорно ви благодаря от името на малката ни група — отговори Ламент. — Но при все това няма да се доближавате до Аргедион, съжалявам.

Скълдъгъри въздъхна и се отпусна назад на мястото си.

— Мога ли да ти задам няколко въпроса за скривалището ви?

Ламент седна срещу него на масата.

— Разбира се.

— Колцина може да удържи?

— Не те разбирам.

— Ако на света се появи друг магьосник като Аргедион, някой, узнал истинското си име, може ли и той да бъде затворен тук?

Ламент пребледня.

— Има и друг?

— Питам хипотетично.

— Хипотетичните въпроси обикновено са прелюдия към реални въпроси — отговори Ламент. — Това го знам от теб. Има и друг, така ли?

— Възможно е да се появи — призна Скълдъгъри. — Да се надяваме, че няма да стане, но все пак е възможно. Може би твоите долавящи тук вече са я виждали. Името й е Даркесата.

Ламент кимна.

— Чували сме за нея. Не ми е известно как е получила силата си обаче. Знаете ли нещо за нея?

— Никой не знае нищо за нея — отговори скелетът. — Разполагаме само със смътно предсказание, че рано или късно тя ще се появи. Лично ти какво би направил, за да я спреш?

— Ако още не е осъзнала коя е, бих използвал истинското й име срещу нея.

— Ами ако вече го е запечатала? — попита Валкирия.

Ламент бавно издиша.

— Тогава имаме голям проблем. Искате да узнаете как уловихме Аргедион, нали? Искате да използвате същата техника срещу Даркесата? Е, боя се, че сте пропътували целия този път напразно.

Скълдъгъри наклони глава на една страна.

— Та, как уловихте Аргедион?

— Ами не се налагаше да го укротяваме — отговори Ламент. — Доколкото разбирам, Даркесата представлява чиста разрушителна сила. Как е станала такава, никой не знае. Аргедион беше точно обратното.

— Говорихме с Грета Дапъл — прекъсна го Скълдъгъри. — Според нея Уолдън д’Есаи е бил пацифист. А когато се е превърнал в Аргедион, това не се е променило.

Ламент кимна.

— Така е, но… Преди д’Есаи в цялата хилядолетна история на човечеството е имало само още осем магьосника, научили истинските си имена. Поне за осем знаем. Три от тях са били убити бързо, преди да успеят да разберат докъде се простира силата им. Други двама не са могли да контролират способностите си и са се самоубили. Срещу още двама са били използвани истинските им имена и по този начин били обезсилени почти напълно. А осмият просто е изчезнал. Смятаме, че се е самоунищожил. Никой, научил истинското си име, не е живял спокойно.

— Значи, макар че Аргедион е бил пацифист и не е проявяват никаква склонност към насилие, все пак не сте искали да рискувате да си промени мнението.

— Решението не беше лесно. Харесвах Уолдън. Той беше добър човек. Вярвах му. Но на Аргедион не вярвах. Как бих могъл? Достатъчно беше и един ден да е в лошо настроение. Може би нещо подобно ще отключи и силите на Даркесата. Може би сега тя е нормална магьосница, върши добра работа в общността, но в някакъв момент в близкото бъдеще ще й се случи да има един наистина лош ден и тя ще си изкара яда на целия свят.

— И как заловихте Аргедион?

Ламент се поколеба.

— Аргедион обичаше да разказва за нещата, които е научил и узнал. Всеки ден развиваше някоя нова способност, проумяваше някой нов закон на магията, за който никой преди това не се е и досещал. Говореше много за Източника. Говореше за люлките на магията, за това как са свързани една с друга и как оказват въздействие върху целия заобикалящ ги свят. Беше забележителен човек. Виждаше нещата от съвършено нова перспектива.

— И тогава вие го издебнахте и му устроихте засада.

— Точно така. Проблемът със съвършено новата перспектива е, че когато човек я развие, си губи старата перспектива. Не можехме да го оставим да изгуби човешкия си облик. Не можехме да му позволим да започне да цени магията повече от човешкия живот.

— Той натам ли беше тръгнал?

— Възможно е. Много даже е възможно. В момента, в който го осъзнах, разбрах, че нямаме много време. Затова му устроихме засада.

— Как? — намеси се Валкирия.

— Когато Уолдън бил дете, майка му била убита пред очите му. След това убиецът, който така и не бил заловен, се обърнал към Уолдън и му заговорил. Казал на травматизираното малко момче точно три думи, после побягнал. Открихме кои са били тези думи и ги използвахме срещу Уолдън. Когато ги чу, той буквално замръзна на място и точно в този момент ние го нападнахме. Не сме използвали сила. Просто го хванахме в капан, а после го приспахме. Оттогава не се е будил.

— Как го приспахте?

— Атакувахме мозъчните му вълни. Овладяхме ги, регулирахме ги… Заспа на мига.

— Можем ли да използваме същия номер и срещу Даркесата?

— Не знам. Аргедион просто ни подцени. Може би някоя от новите му способности го караше да смята, че опитите ни да го заловим са безвредни за него. Каквато и да беше причината, той не гледаше на нас като на заплаха, затова беше напълно спокоен, когато го атакувахме. Даркесата обаче, доколкото съм чувал, няма да бъде никак спокойна. Ако опитате същото срещу нея, тя ще се съпротивлява и лесно ще ви победи.

— Но ако все пак успеем — настоя Скълдъгъри, — възможно ли е да я затворим тук?

— Тук? Не. Затворът тук е предназначен и оборудван само за един-единствен затворник. Но ако построите същия затвор на друго място, не виждам какъв би бил проблемът да я затворите там. Но тя също ще се нуждае от непрекъснато наблюдение и контрол.

— Значи, ако Даркесата е заловена и затворена в място като това — намеси се Валкирия, — край с нея, така ли? Вече никой никога няма да разговаря с нея, нито пък тя ще се контролира сама по някакъв начин?

— Точно така. Да я оставите да се контролира ще бъде невъзможно. Единствената причина, поради която Аргедион не е избягал, е фактът, че го държим в изкуствена кома. Не можем да му позволим да се събуди. Никога. В случая с Даркесата ще бъде още по-важно да я държите упоена. Ако на подобен магьосник бъде позволена дори минутка ясно съзнание, той ще избие всички ни.

— Ти да видиш — свъси се Валкирия. — Това е ужасно.

Ламент я изгледа изненадано.

— Ти предпочиташ Даркесата да е на свобода?

— Не — побърза да отговори момичето. — Не, просто си мисля, че би било гадно от нейна гледна точка, не от наша… Както и да е, може ли да получим копие от плановете на вашия затвор?

— Не виждам защо не — отвърна Ламент. — Но разполагате ли с достатъчно хора, които да я наблюдават, когато я заловите? Разполагате ли с някой, който е готов да се откаже от остатъка от живота си, за да бъде неотлъчно до Даркесата?

— Аз бих го сторил — отговори Скълдъгъри.

Валкирия отвърна очи.

В помещението нахълта момиче. Дребничка, руса, с огромни очи, двайсетинагодишна.

— Хора — ахна тя. — Но…

Ламент се усмихна.

— Няма проблем. Не са опасни. Ленка Базаар, това са Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин.

Валкирия стана, за да се ръкуват, но Ленка изведнъж се хвърли отгоре й и я стисна в най-силната меча прегръдка, която мъничките й ръце позволяваха.

— Хора! — изпищя Ленка. — Тук има хора! Нови хора!

Валкирия не се удържа и се разсмя, а Ленка я пусна.

— Здрасти. Аз съм Ленка. Ще ми бъдеш ли приятелка?

— Ъм — отвърна Валкирия. — Готово.

— Тайрън — изстреля Ленка, — в живота ми има място само за определен брой приятели, така че ти вече не си ми приятел. Съжалявам.

— Сигурен съм, че ще го преживея.

Ленка се ухили на Валкирия.

— Не искам да те плаша — рече й, — но до теб стои един скелет.

— Спокойно, на него тук му е мястото — отвърна с усмивка Валкирия.

— Радвам се да се запознаем — обади се Скълдъгъри и стисна ръката на Ленка.

— Ленка е най-младата сред нас — каза Ламент. — Долавяща е, както и много способен инженер.

— Не мислех, че някога отново ще срещна нови хора — продължи Ленка, широко разтворила очи. — Смятах, че тримата, с които живея тук, ще са единствените хора, които ще видя до края на живота си. А виж сега! Двама нови хора! И единият от тях е най-готиният, когото съм виждала!

— Благодаря — отвърна Скълдъгъри.

— Имам предвид нея — поправи го Ленка и Валкирия избухна в смях.

— Видяхте ли вече градината? Тайрън, показа ли им градината?

— Ами те току-що пристигнаха…

— Значи е крайно време да видят градината! — заяви Ленка и стисна Валкирия за ръката. — Хайде! Туристическа обиколка!

Валкирия хвърли поглед зад гърба си, а Ламент се обърна към Скълдъгъри:

— Искаш ли и аз да те хвана за ръката?

— Предпочитам да не го правиш.

— Напълно те разбирам — отвърна Ламент и двамата последваха момичетата.

По пътя срещнаха Върнън Плайт. Беше нисък тъмнокож мъж с приветлива усмивка. Валкирия беше чела и неговото досие. Беше на около триста години, адепт, имаше репутация на свиреп воин. Плайт също познаваше Скълдъгъри и двамата си размениха няколко любезни думи, преди Ленка да помъкне отново гостите напред.

— Това е уникално събитие — обади се Ламент. — Кога иначе ще имаме възможност да покажем градината на някого? Скълдъгъри, Валкирия, добре дошли.

Минаха през широки двойни врати и се озоваха в гигантска пещера, насред която растеше тропическа гора. Горещината, влагата, ромонът на поточета и водопади, птичите песни и жуженето на насекомите ги посрещнаха и ги обгърнаха.

— Господи — промълви Валкирия.

Дори Скълдъгъри беше впечатлен.

— Забележително.

Ламент се усмихна.

— Това е биосфера, създадена от нас и поддържана от Ленка и Калвин. Разпростира се в няколко свързани помежду си пещерни зали, всяка с различна екосистема, но тази тук е най-голямата. Вярно, отказали сме се от някои луксове в живота, затова пък сами си отглеждаме храната. Имаме всичко, от което се нуждаем. Всъщност, имаме всичко, което ни се прииска. Дори кафето си го отглеждаме тук. Отлично е.

— Онова там маймуни ли са? — попита Валкирия, извила врат нагоре.

Ламент кимна.

— Имаме животни, птици, насекоми… Това е самоподдържаща се екосистема. Прави ни живота по-интересен.

— Скуката е сериозен проблем, предполагам — обади се Скълдъгъри.

— Така е, но благодарение на Калвин имаме дори достъп до външния свят. Когато не ми помага да поддържаме системите на затвора, той непрекъснато измисля и конструира разни джаджи за комуникация и така гледаме всички филми и четем новите книги… Честно казано, аз от технологии нищо не разбирам, но Калвин… Калвин може да посещава външния свят, без да остави никаква следа от присъствието си. Безценен е.

— Сигурно е трудно — продължи Скълдъгъри — да наблюдаваш външния свят, но да не можеш да си част от него.

— Когато започнахме, точно този въпрос породи най-сериозните спорове — обясни Ламент. — Дали да се откъсваме напълно? Аз поддържах стратегията за тотално прекъсване на връзките със света. Мислех, че половинчатите мерки ще се окажат по-тежки за понасяне. Сега обаче виждам, че е трябвало да бъда по-отворен. Външният свят ни напомня причината, поради която сме обрекли живота си на тази мисия.

На пръста на Скълдъгъри кацна пеперуда.

— Трябва да кажа, че спечелихте възхищението ми — каза той. — Това, което вършите, е неизмеримо добро и благородно дело. На мен понякога ми се случва да забравям, че изобщо съществуват хора като вас.

Пеперудата отлетя.

Ламент отново се усмихна.

— Ние не сме светци, Скълдъгъри. Спорим и се разправяме като някакво опърничаво и чепато семейство. Всъщност, ние точно в това сме се превърнали. В семейство.

— Срамота е, че никой не знае какво правите — каза Валкирия.

— Никой не бива да узнава — в гласа на Ламент отново се долови напрегната тревога. — Не бива да казвате на никого за това място. Достатъчно лошо е, че вие ни намерихте, казвам го с най-добри чувства. Но има магьосници, които биха разрушили този затвор камък по камък, само и само да се докопат до Аргедион — или за да узнаят онова, което той знае, или просто, за да го освободят. Със сигурност ще пренебрегнат простичкия факт, че е невъзможно да го контролират и ще мислят само за ползите, които могат да извлекат от него. Представяте ли си какво би станало, ако Убежището ни прати секачи? Ще ни избият, после ще започнат с експериментите, при които неизбежно ще събудят Аргедион.

— В Убежището има хора, на които можете да се доверите — каза Скълдъгъри. — Ние, например.

Ламент го погледна, погледна и Валкирия, но не отговори нищо.