Дерек анди
Царството на злото (10)

9.
Преследвана

Беше тясно.

Беше малко и тясно, и тъмно. Не можеше дори да застане на ръце и колене. Пълзеше напред, подпряна на лакти.

— Видя ли? — обади се Скълдъгъри. — Казах ти, че ще се справиш.

Момичето пълзеше, но при тези думи се закова на място. Затвори очи и бавно извъртя глава, така че да може да шепне в телефона.

— Извади ме веднага оттук. Твърде тясно е. Как въобще ще изляза? Дори не мога да се обърна.

— Паниката няма да ти помогне.

— Ще се заклещя, знам, че ще се заклещя.

— Шшт. В стаята зад теб са.

Момичето притихна. Чуваше затворници, чуваше високите им гласове, чуваше как спорят. Един от гласовете изведнъж се надигна над останалите и момичето се усука с усилие, за да погледне зад себе си. Във въздуховода се пъхна глава и се огледа в двете посоки. Тя лежеше тихо в тъмното и мъжът не можеше да я види.

— Валкирия — каза Скълдъгъри много, много меко. — В тази стая няма камери. Не виждам какво правят.

Момичето не отговори. Главата се измъкна от тръбата и гласовете пак заспориха. Валкирия запълзя напред, възможно най-бързо и най-безшумно. Зад нея се чу серия от силни шумове.

— Влязоха при мен в тръбата — прошепна момичето. — Следват ме.

— Просто продължавай да пълзиш — отговори Скълдъгъри. — Трябва да подминеш още четири капака като този, който отвори, за да влезеш. Петият е точно над стълбище, в което не би трябвало да има никого. Оттам ще излезеш.

Първият капак беше точно пред нея. Мускулите й вече горяха. Косата й беше паднала в очите, но нямаше нито време, нито място да я отметне. Валкирия пълзеше напред, хванала в едната си ръка телефона, а в другата — отвертката.

Колкото повече приближаваше капака, толкова по-силно кънтеше алармата.

Не искаше да се обръща, не искаше да вижда дали някой пълзи след нея. Гледаше право напред, лактите й не спираха да се движат. Стигна до капака и погледна надолу през решетката му — тъмна стая. Продължи напред. Чуваше гласове зад гърба си, но с всички сили се стараеше да не им обръща внимание.

Втори капак. През решетката му бликаше светлина. Долу имаше някакво движение. Тичаха хора. Момичето стигна капака и пропълзя над него, но тогава чу зад гърба си:

— Видяхте ли това? — рече гласът. — Там напред има някой.

Валкирия замръзна.

— Никой няма, бе — друг глас. — Продължавай да лазиш.

— Ама погледни, де. Видя ли? Нещо мърда пред нас. Хътчинсън, гледай тука. Видя ли?

— Да! — трети глас, онзи, когото наричаха Хътчинсън. — Ей! Спри!

Валкирия пое много дълбоко въздух и запълзя отново, колкото можеше по-бързо, без да се интересува дали вдига шум. Мъжете зад нея се разкрещяха, но тя не обърна внимание какво казват. Бяха далеч зад нея и нямаше начин да я настигнат.

Мускулите й пламтяха и тя спря за момент, чу бясно пълзене зад гърба си, обърна се и видя ухилено лице да преминава точно над осветения квадрат над капака.

— Ей!

Хътчинсън. Беше дребен и кльощав, и се провираше по въздуховода бърз като плъх. Момичето запълзя отново напред, но напразно. Усети хватката му около глезените си и зарита в опит да го фрасне в лицето. Чу тих кикот, после ръцете на мъжа обгърнаха коленете й. Затворникът се примъкна още напред, плъзгайки се сантиметър по сантиметър над ритащите й крака. После я стисна за колана на панталона й. Момичето се загърчи, посегна зад себе си и се опита да го избута, но мъжът притисна ръката й надолу и полека целият се намести отгоре й. Не беше тежък, но пък тялото му изпълни и последното свободно пространство и сега Валкирия не можеше дори да помръдне с ръка.

— Кротко — шепнеше мъжът, докато пълзеше нагоре по гърба й. — Няма да ти направя нищо лошо — чуваше усмивката в гласа му. Опита се да пъхне дясната си ръка под гърлото й, но момичето наведе глава и притисна брадичка до гърдите си. Пръстите му заопипваха под челюстта й. — Кротко — шепот. — Шшт…

Дръпна косата й с една ръка, но беше твърде тясно, за да опъне толкова, че да я заболи нетърпимо. Мъжът заряза тази тактика и продължи да ръчка с пръсти по шията й, но Валкирия държеше главата си наведена ниско. Дори и така обаче, дясната му ръка обхващаше гърлото й. Рано или късно щеше да я докопа. Момичето приготви отвертката.

Ръката му се хлъзна напред и неочаквано затворникът я стисна както трябва за гърлото. Момичето замахна и ръгна на сляпо зад рамото си, мъжът изпищя и се замята, а Валкирия запълзя, за да се измъкне изпод него. Мъжът не се опита да я спре. Падна върху краката й и тя засумтя, докато се опитваше да го изрита и да го отърси от себе си. Беше изгубила отвертката, но пък тя й беше свършила отлична работа и сега Хътчинсън беше запушил пътя на останалите, които пълзяха след него.

Но писъците му привлякоха вниманието и на други затворници. Някъде напред се чуха викове, някой зарита по третия вентилационен капак. Ако го отвореха, Валкирия щеше да се окаже в капан.

Тя напъха телефона в джоба на куртката си и запълзя още по-бързо.

Мъжете зад нея вече крещяха, мъчеха се да надвикат писъците на Хътчинсън. След това нещо изпука ужасно и момичето нямаше нужда да се обръща, за да разбере какво са направили, за да го накарат да млъкне.

— Разбий капака! — чуха се викове. — Ще избяга!

Ритането се поднови. Усили се. Капакът започна да хлътва.

Валкирия стигна до него, но дори не погледна през решетката му.

— Ето я! — ревна някакъв мъж. — Отворете тоя капак!

Ритане на множество ботуши. Капакът, разбит, рязко се отметна зад гърба на Валкирия и тя усети как я сграбчват за глезена.

— Хванах я!

Момичето зарита и рита, и продължи да забива петата си в ръката на мъж, макар че усещаше как я извличат вън от въздуховода. Хвърли поглед през рамо, видя как още ръце се протягат, как я сграбчват, краката й вече бяха вън от тръбата, тя цялата се изхлузваше полека сред затворниците.

Валкирия се смъкна на пода в помещението под втренчените погледи на мъжете в затворнически дрехи. Щом краката й се освободиха, момичето с усилие се изправи, втурна се през обградилите я затворници, спря в ъгъла и се обърна към тях със стиснати юмруци и оголени зъби. Изтощена, потна, ужасена.

Мъжете се наредиха в полукръг, отрязвайки й пътя към отворената врата. Бяха четирима, а други двама се измъкваха от въздуховода. Крещенето беше престанало. Нямаше вече псувни. Затворниците я гледаха, Валкирия ги гледаше в отговор; възцари се пълно мълчание.

После един от мъжете, най-едрият, полека започна да се хили. Отначало усмивката му беше малка, но после се разля по цялото му лице.

— От години не съм убивал някой толкова красив — рече той и пристъпи напред.

Друг затворник, с бръсната глава и татуировки по лицето, го улови за лакътя.

— Не — спря го. — Ще я вземем за заложничка. Тя е билетът, който ще ни изведе вън оттук.

Едрият опита да се освободи от ръката на бръснатия. Бръснатият не го пусна. Настъпи кратко разбъркване, след това — схватка, а в следващия момент и шестимата мъже вече се биеха. Един от тях, затворник с жълти зъби, посегна към Валкирия, сграбчи я през кръста и я изблъска през образувалия се зад гърба му луфт сред биещите се.

— Бягай! — кресна й и викът му рязко прекъсна, когато миг по-късно едрият затворник му счупи врата.

Валкирия затича и продължи да тича, докато усети, че вече е в галерията на Наблюдателната платформа. Пред нея двама затворници бяха седнали на пода, облегнати на стената. И просто си говореха, сякаш насилието, което вилнееше под краката им, ни най-малко не ги засягаше. Момичето протича край тях, те я изгледаха, но не направиха опит да я последват. После обаче се чу вик и тя погледна през рамо. След нея тичаше едрият затворник.

Пред очите й се мерна табела САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ, момичето хукна по коридора под нея, докато стигна вратата в дъното му. Пред нея на колене беше застанал друг затворник и се мъчеше да отвори ключалката с шперц. Миг по-късно възкликна радостно и се обърна към коридора с усмивка на лицето, която мигновено беше изтрита от фрасналия го в зъбите лакът. Валкирия дори не го видя как пада, защото вече тичаше надолу по стълбите зад отключената врата, вземайки по няколко стъпала наведнъж.

Едрият затворник затрополи подире й.

На това стълбище също нямаше камери, но Скълдъгъри със сигурност вече беше видял накъде се беше насочила Валкирия. Тя прескочи последните няколко стъпала, удари се в отсрещната стена и се отблъсна веднага, като за малко да се преметне през парапета направо на долното ниво. Скоростта беше хубаво нещо, но ако си навехнеше глезена при бягането, със сигурност нямаше да напусне стълбището жива.

Чу как едрият се препъна и падна, псувните му заехтяха и я изпълниха с надежда. Щеше да се измъкне. Още пет етажа до мазето. А къде беше едрият, сигурно три етажа над нея? Щеше да се измъкне! Щеше да стигне до мазето, да блъсне вратата и там щеше да я чака Скълдъгъри с револвер в ръка.

Дано да я чакаше.

Валкирия стигна мазето: ледени стени и капещи тръби, примигващи крушки и сумрак, сгъстяващ се в дълги сенки. Блъсна вратата и нахълта в поредния, макар и малък, лабиринт от коридори. Скълдъгъри го нямаше.

Едрият блъсна вратата като бик и момичето побягна. Той я следваше по петите и полека я настигаше. Момичето се гмурна вляво, затворникът я подмина, а тя сви в друг коридор и го мерна през рамо как се препъва в опит и той да смени посоката. Напред имаше врата с надпис ПОДДРЪЖКА. Валкирия се втурна през нея и се озова в малка стая, затръшвайки вратата зад себе си. Извъртя се на място, изнесе левия си крак напред за опора, десния приготви за атака. Стъпките и ругатните се усилиха и когато преследвачът й понечи да нахълта при нея, момичето ритна.

Ботушът й удари вратата отвътре, вратата фрасна затворника по главата.

Момичето падна назад след силния сблъсък, а едрият рухна на колене, скрил лицето си с длани. Валкирия скочи отново, грабна оставената наблизо подочистачка и го цапардоса с дръжката по челото. Мъжът зави и заотстъпва. Валкирия го заблъска с дръжката право в лицето, докато той най-сетне изтръгна подочистачката от ръцете й, но момичето не спря, а го зарита в хълбока. Мъжът улови крака й и се замъчи да я удържи, докато сам се бореше да се изправи от пода. Дишаше тежко от усилието, от носа му шуртеше кръв. Блъсна рязко Валкирия в отсрещната стена, като продължаваше да държи крака й и да не й позволява да си възвърне равновесието, а със свободната си ръка я докопа за гърлото.

Тя атакува отново и заби палци в очите му. Той се опита да извърне глава настрани, а после яростно я захвърли на пода. Коленичи между краката й и стисна гърлото й с две ръце. Без да може да си поеме дъх, с кръв, блъскаща в главата й, Валкирия се извъртя така, че да легне на хълбок и единият й крак да намери опора в крака на нападателя. Той я притисна още по-силно, момичето замахна с крака, стисна мъжа като в ножица и го преметна по гръб. Сега тя се озова отгоре и върху затворника заваляха удари с длани и лакти. Четири удара бяха достатъчни, но Валкирия продължи да го налага за всеки случай. Когато нападателят най-после се отпусна в безсъзнание, тя се изтърколи настрани от него, дишайки тежко.

Насили се да се изправи. И ръцете, и краката й бяха изтощени до крайност. Не можеше да овладее дишането си. Залитна настрани и се запрепъва напред по коридора, зави още няколко пъти, преди да си позволи да спре и да се превие напред, за да отдъхне, подпряла ръце на коленете си. Още с влизането в мазето беше забелязала, че някои от тръбите на тавана са нови, не капят и блестят, чисти от ръждата. Момичето тръгна напред, следвайки ги, чак до поредната врата.

Когато успя да възвърне ритъма на дишането си, тя изтри потта от челото си, отвори вратата и влезе.

— А! — рече. — Намерих те най-сетне.