Дерек анди
Царството на злото (28)

27.
Хаос

— Помниш ли онзи магьосник, изчезналия?

Валкирия се събуди и в същия момент надигна глава от възглавницата. В първия момент не се ориентира къде се намира, после позна дома на Скълдъгъри на „Семетери Роуд“, примигна няколко пъти и изграчи:

— Кого?

— Патрик Зебек — отвърна Скълдъгъри, изправен под нахлуващите през прозореца утринни лъчи. — Елементалът, дето изчезна. Тъкмо минавал през Монктаун, когато видял енергийните потоци в небето. Майкъл Дилейни, клетото момче, дето го бяха разкъсали в собствения му хол, живееше в Уудсайд. Това е на практика на една крачка от Монктаун.

Валкирия седна и загледа със замътен поглед.

— Значи енергийните потоци имат нещо общо с убиеца на Майкъл Дилейни.

— Както и с убиеца на поредната жертва.

— Нова жертва?

— В Балинтър. Да си готова до петнайсет минути.

После се обърна и излезе от стаята, а Валкирия въздъхна и спусна крака от леглото. Взе си душ, облече се и се яви в кухнята, където скелетът вече я чакаше с купа мюсли за закуска. Отдавна, когато за първи път беше дошла в дома му, всички стаи в него бяха гостни. Сега момичето си имаше собствена спалня, апартаментът беше оборудван с баня с грамадна душ-кабина и с кухня, с постоянно зареден с провизии хладилник. Понякога се чудеше колко ли му струват на скелета всичките й прищевки по подновяването на жилището му, но скоро осъзнаваше, че не й пука. За някои като Скълдъгъри парите не бяха проблем.

Докато седнат в Бентлито, и умът на Валкирия вече беше напълно буден.

Пристигнаха на адреса в Балинтър. Както обикновено, наоколо беше пълно със секачи, дегизирани като полицаи, които пазеха никой да не приближава. Филомена Рандъм разговаряше с един новинарски екип наблизо. Докато Валкирия слезе от колата, хората от телевизията си събраха такъмите и си заминаха, без да заснемат и един кадър.

Валкирия остави Скълдъгъри да влезе да оглежда местопрестъплението. Не искаше да гледа повече кръв. Остана да го изчака до входната врата.

— Същият убиец? — попита, когато скелетът излезе обратно вън.

— Методът е различен, но резултатът е същият — отвърна той. — Тук престъплението е извършено с голи ръце. Жертвата е размятана из стаята като парцалена кукла. Много отпечатъци от стъпки. Мърлява работа. Яростна. Садистична.

— Това означава ли, че си имаме работа с двама извършители?

— Ако това убийство е свързано с останалите ни случаи, смятам, че става дума най-малко за двама, които действат заедно, може би и повече. Всичко говори за банда, чийто членове се насъскват един друг. Всяко убийство е по-варварско от предишното. Мотивите им стават все по-лични.

— Някаква идея защо на алеята има кола, разглобена като пъзел?

— Никаква.

— Трябва да намерим връзка между жертвите — рече Валкирия. — Този тук как му е името?

— Томъс Пърсел. Томи. На двайсет години. Помощник-електротехник. Майката липсва, бащата е все на нощни смени, още не се е върнал от работа. По-малък брат: Дорън, на седемнайсет години.

— Може би той ще ни помогне — предположи Валкирия. — Ако Томи е имал врагове, ако някой е искал да му навреди, то брат му би трябвало да знае, нали?

— Може би. Ако въобще е в състояние да говори.

— Той тук ли е?!

— Джофри си приказва с него в гаража. Проверява дали може да ни е от полза. Ще хвърля едно око наоколо.

Валкирия кимна, отиде до гаража и надникна. Джофри Скрутинъс седеше на една каса и говореше с момче, облечено с протрити дънки и суитшърт с качулка. Косата на Джофри си беше в обичайния къдрав и пухкав безпорядък, но магьосникът имаше изтощен вид. През последната седмица беше кръстосвал страната неуморно, убеждавайки хората, че онова, което са видели с очите си, всъщност не съществува.

— Усещаш как се успокояваш — говореше Джофри. — Спокоен си и съзнанието ти е ясно. О, здравей, Валкирия. Валкирия Каин, това е Дорън Пърсел. Дорън е изгубил брат си днес.

— Моите съболезнования — отвърна момичето.

Дорън вдигна очи към нея. Методът на Джофри вършеше чудеса. Дорън изглеждаше забележително спокоен.

— Благодаря — рече.

— Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?

Дорън се усмихна.

— С тебе сме връстници. На какво си играеш, на детектив ли?

— Само искам да поговоря с теб, да видим дали можеш да ни помогнеш да разберем кой е извършил това ужасно дело.

— Хубаво — рече Дорън. — Ужасно дело. Давай, питай.

— Благодаря ти. Знаеш ли кой би искал да навреди на брат ти?

Дорън кимна.

— О, да. Да, имам известни подозрения. Всеки, който го познава.

Валкирия примигна.

— Моля?

— Брат ми беше хулиган. Насилник. Насилничеше върху всички всеки път, когато знаеше, че ще му се размине. Имаше куп врагове. Всеки искаше да му навреди. Казвам ви, когато се разчуе, мнозина ще бъдат много щастливи.

— А ти щастлив ли си от това, Дорън?

— Аз? Не. Може да беше насилник, но ми беше брат.

— Някога тормозил ли те е?

— Да.

— Сигурно ти е било трудно.

Свиване на раменете.

— Знаеш ли кой е убил брат ти?

— Не. Прибрах се късно, влязох през задната врата и направо си легнах.

— Нямаш ли някакви подозрения?

— Както вече казах, брат ми имаше много врагове. Може да е бил всеки.

По устните на момчето пробяга неуловима усмивка и се скри толкова бързо, че Валкирия не беше сигурна дали изобщо я е видяла.

— Знаете ли кой може да е бил? — попита изведнъж момчето и се приведе напред. — Марк Бойл. Той беше най-добрият приятел на Томи, още от деца. Бойл е гаден точно колкото Томи. Може да са се скарали за нещо и положението да е излязло извън контрол.

— Извън контрол? — повтори Валкирия със съмнение в гласа. — Дорън, ти изобщо виждал ли си тялото на брат си?

— Да, каквото е останало от него.

— И как смяташ, че Марк Бойл е успял да му стори всичко това?

— Де да знам. С нож. Може с моторна резачка.

— Възможно е — отвърна Валкирия. — Слушай, мога ли да те оставя сам за момент? Ще заръчам издирването на Марк Бойл. Добре е да не губим време, особено ако в момента се опитва да избяга.

— Да, хванете го — рече Дорън.

Валкирия се отдалечи и отиде при Скълдъгъри.

— Мисля, че намерихме убиеца — каза му тихо.

Очите на скелета се стрелнаха над рамото й към Дорън.

— Може да е в шок — рече момичето, — може аз да не му разчитам правилно поведението, обаче съм сигурна, че направо танцува от радост заради това, че брат му е мъртъв. Освен това мирише на сапун.

— Взел е душ, за да отмие кръвта — промърмори Скълдъгъри. — Как смяташ, дали е поредният, заразен от Аргедион?

— Само дето тоя път си имаме работа с психопат с магически сили.

— Нямаше как да не се случи, рано или късно. Не можем да го арестуваме тук и сега. Явно е много силен, твърде непредсказуем, за да се опитаме да го заловим на публично място. Трябва да го изолираме някъде.

— Какво ще правим?

— Ще го пуснем да си върви и ще го проследим. Да се надяваме, че ще ни заведе при съучастниците си. Ще организираме бойна група и ще ги изловим всичките наведнъж, като гледаме никой да не пострада.

— Чудесен план.

— Благодаря ти.

— Каква е вероятността да сработи?

— При нашия късмет? Не много голяма.

 

 

Три часа по-късно, ръцете на Валкирия бяха скръстени на гърдите, а веждите — сключени.

— Мразя тая кола.

Скълдъгъри премина на по-ниска скорост.

— Какво й е?

— Оранжева е.

— Чуден нюанс на оранжевото.

— Отвратителен е. Това е оранж-мобил. Кръстосваме насам-натам в оранж-мобил и се мъчим да не будим подозрение.

— Ние не будим подозрение — отвърна скелетът. — Виж, Бентлито само по себе си демонстрира толкова висока класа, че не е подходящо, когато човек преследва заподозрян. От друга страна, тази кола притежава напълно незабележимо купе и слаб двигател, което й помага да се слива успешно с останалите коли на пътя.

— Да се слива? — повтори Валкирия и се огледа. — Ти да виждаш други оранжеви коли? А? Не виждаш. Тая кола не се слива, а изпъква.

— И при все това споменът за нея незабавно избледнява и изчезва от паметта на зърналите я.

— Съмнявам се, че ще изчезне от моята памет — измърмори Валкирия.

— Дорън Пърсел забелязал ли ни е? Не, не е. Знаеш ли защо? Защото хората, с които се разминава, не сочат с възхита към прекрасното черно Бентли, което го следва по петите на улицата. Трябва да се научиш да цениш незабележимото, Валкирия.

— Но защо незабележимото трябва да има такъв ужасен цвят?

Скелетът сви рамене.

— Забавлява ме.

Дорън Пърсел влезе в някакво кафене и оранж-мобилът паркира отвън на тротоара.

— Бих изпила едно кафе — промърмори момичето.

— Може би има среща с някого вътре.

— Ще проверя — каза Валкирия и хвана дръжката на вратата.

— Той те познава — спря я Скълдъгъри. Фасадната татуировка покри черепа му с ново лице. — Но мен — не. Стой тук.

— Вземи ми едно кафе.

— Не.

— Вземи ми кафе.

Скелетът излезе, прекоси тротоара и влезе в кафенето. Валкирия се прозя и включи радиото. Вървеше песен на Имелда Мей — „Голям зъл красавец“. Валкирия започна да си припява. Тъкмо стигна до момента с описанието на готиния красавец и Скълдъгъри изхвърча с трясък през витрината на заведението.

Валкирия изруга, плъзна се на шофьорското място, запали колата и обърна със свирещи гуми. Скълдъгъри се надигна несигурно на крака, без да обръща внимание на стреснатите погледи на хората наоколо. Зад него, с ухилени физиономии, през счупената витрина излязоха Дорън Пърсел и още двама тийнейджъри — момче и момиче.

Валкирия замахна, измести въздуха и дясното странично стъкло на колата стана на сол. Настъпи газта, профуча край Скълдъгъри, а той се гмурна към колата, измествайки въздуха, за да се провре през прозореца с едно движение. Тъкмо влезе, когато лъч пращяща светлина се заби в страничното огледало. Валкирия изруга отново, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и видя, че тримата тийнейджъри са застанали на средата на платното отзад. Момичето вдигна ръка, блесна светлина, оранжевата кола се преметна, светът се наклони, после колата удари асфалта и отново се преметна. Всичко забуча и се размаза.

Когато нещата поутихнаха, колата се оказа легнала странично, а Валкирия беше на задната седалка с пълна с кръв уста. Беше си прехапала езика.

Фалшивото лице на Скълдъгъри изплува пред очите й.

— Добре ли си? — попита с далечен глас.

Момичето промърмори нещо и кимна. Дрехите й бяха омекотили множеството удари.

— Трябва да се махаме — каза скелетът. — Хайде, Валкирия. Веднага.

Момичето се претърколи и забеляза парчетата стъкло, забити в окървавените й длани. Просто драскотини. Болезнени, но не сериозни. Тя запълзя през отворената странична врата и излезе на платното вън. Главата я болеше. В ушите й жужеше. Дорън Пърсел и приятелчетата му приближаваха, крачейки все така по средата на улицата, смеейки се на взаимните си коментари. Скълдъгъри се изправи до Валкирия с пистолет в ръката. Стреля срещу им, момчетата побягнаха, но момичето ги спря. После се съсредоточи в една точка пред себе си и въздухът край тялото й започна да трепти синкаво — защитно поле, което да не пропуска куршумите. Вътре в полето момичето се изкикоти.

Скълдъгъри грабна Валкирия и я завлече зад катастрофиралата кола. Тя го чу, че пак стреля. Насили се да седне. Изстрели и енергийни лъчи посред бял ден насред оживена улица. Виждаше лицата на хората наоколо — криеха се зад какво ли не и само заничаха. Пое си дълбоко въздух.

— Валкирия — обади се Скълдъгъри. — Трябваш ми.

— Тук съм — отвърна момичето. Рискува да надникне над капака на преобърнатата кола и се гмурна веднага долу, избягвайки на косъм един убийствен лъч.

Скълдъгъри поклати глава.

— Трябва да се махаме. Ще пострадат невинни. Ако изчезнем, ще спрат атаката.

— Можем ли да прелетим?

— Във въздуха ще сме лесна мишена. Първо трябва да им изчезнем от погледа. Можеш ли да тичаш?

— Мога, добре съм.

— Окей тогава.

Точно до тях имаше книжарница, в момента затворена и със заковани пред входа и прозорците дъски. Скълдъгъри прибра пистолета и замахна с две длани към въздуха пред себе си. Въздухът се нагъна и дъските се разхвърчаха на парчета. Скелетът щракна с пръсти и предизвика пламък в дланта си.

— Готова ли си? — попита.

Момичето кимна.

Скълдъгъри прекрачи извън прикритието и запрати два потока пламък към Пърсел и приятелите му. Пламъците обвиха защитното им поле, без да могат да ги наранят, но Валкирия използва разсейването, за да се измъкне иззад колата и да се шмугне в книжарницата — с един скок се хвърли в мрака на затворения магазин. Препъна се в нещо. За малко не падна върху едни лавици, но се задържа и продължи да бяга. Хвърли поглед през рамо. Скълдъгъри я следваше по петите.

А после лъч го прониза и излезе през гърдите му, повдигна го от пода, после го пусна и скелетът рухна неподвижно.

— Не! — изкрещя Валкирия, втурна се обратно към него. Грабна го за ръката и го задърпа. — Ставай! Ставай!

— Май че го убих — рече русото момиче до Пърсел и прекрачи в книжарницата. — Опа.

Валкирия измести въздуха, но момичето се приведе и ударната вълна тресна момчето зад гърба й. То отлетя нанякъде, а Дорън Пърсел нападна Валкирия. С помощта на сенките тя го захвърли към отсрещната стена с всичка сила, като междувременно улови вълнението в погледа на русото момиче.

В следващия момент русата я нападна. Атаката беше непохватна и Валкирия лесно я събори на пода и започна да я налага. Едно от момчетата й налетя в гръб и двамата се блъснаха в някаква маса. Валкирия изрита крака му, настъпи коляното му, заби лакът в челюстта му. Момчето падна, но в този миг я удари Дорън — ударът дойде отнякъде извън периферното й зрение. Дорън я грабна, завлече я до стената, притисна я с една ръка, а с другата я заудря. Валкирия не искаше да го убива, не искаше да убива никого, но Скълдъгъри все така лежеше неподвижно на пода и тя удари Дорън в гърлото с пълната си сила. Дорън я пусна, Валкирия се извъртя и изрита русата право в лицето, докато онази се надигаше от пода.

Изтича при Скълдъгъри. Обърна го по гръб. Фасадната татуировка я нямаше. Скелетът не мърдаше. Валкирия се опита да го повдигне, но дочу зад гърба си кикот.

И тримата бяха на крака и й се хилеха.

— Ти сериозно ли мислеше — попита русата, — че ще стане толкова лесно?

Валкирия грабна сенките наоколо, но Дорън беше по-бърз и пред погледа й юмрукът му се стовари отгоре й като удар от камион. Отлепи я от пода, изкара въздуха от дробовете й и я преметна право в обятията на другото момче. Той я вдигна на ръце високо над главата си и я запрати към лавиците до стената. Валкирия се блъсна в рафтовете, после рухна на земята, отгоре й се посипаха книги, после нещо я стисна за глезена и същото момче я повлече по пода. Валкирия замахна със сенките, но те отскочиха от защитното му поле.

Валкирия го изрита в китката със свободния си крак, като в същото време се усука цялата, освободи се и скочи на крака. Момчето се извъртя и юмрукът й го удари право в челюстта. Чудесно премерен удар, който го запрати няколко крачки назад, но който при нормални обстоятелства би трябвало да го запрати директно на пода.

Дорън я сграбчи откъм гърба в меча прегръдка и я повдигна във въздуха. Валкирия разрита назад, пропусна с левия крак, но дясната й пета го улучи в коляното. Дорън изсъска и я пусна, тя се изви бързо и го тресна с лакът в брадичката.

Този удар трябваше да го събори. Но той не падна. Удари я другото момче. В удара му нямаше техника, но затова пък имаше такава сила, че техниката нямаше значение. Стаята се завъртя и Валкирия усети как гърбът й се заби в ръба на някаква маса.

— Харесва ми якето ти — каза русата. — Дорън, Шон, доносете ми го.

Дорън налетя срещу Валкирия, момичето направи задно салто през масата и той не успя да я улови. Затова пък блъсна масата и тя удари Валкирия в бедрото. Момичето изкрещя и за малко не падна, Дорън стъпи върху съборената маса, за да я прескочи, а Валкирия измести въздуха и я запрати през стаята.

Нещо се стрелна в полезрението й и второто момче — Шон — отново я удари. Валкирия падна на колене и той я изрита и я събори странично. Когато се стовари върху пода, Валкирия би изкрещяла с все сила, ако в дробовете й беше останал някакъв въздух, който да произведе звук. Шон приближи и с рязък удар стъпалото му се заби отгоре в гръбнака й. После отново и Валкирия почувства, че цялото й тяло се разпада. Момчето я преобърна по гръб, разкопча куртката й и я изхлузи от нея. Валкирия простена, обърна се по корем, опита се да се прикрие, но ритникът на Дорън я улучи отстрани и ребрата й изпращяха. Валкирия намери въздух в себе си и закрещя.

Шон хвърли куртката на русата и тя я облече.

— О — каза. — Харесва ми. О, много ми харесва.

Валкирия се опита да се свие на кълбо, но всяко движение само я караше да крещи още по-силно. Обви тялото си с ръце и почувства как острият връх на счупено ребро пробива кожата й.

— Какво да правим с нея? — попита Дорън със смях в гласа.

— Все ми е едно — отвърна русото момиче. — Наритайте я до смърт и да приключваме.