Дерек анди
Царството на злото (35)

34.
В града

Шлепът ръмжеше и се тресеше, докато летеше над Дъблин. Ако не беше мисълта за отражението й, останало самичко кой знае къде, Валкирия щеше да си прекарва отлично като просто си седи в тясната си килийка и чака да се върне в собственото си измерение. Но не й се искаше отражението й да остава тук. Не й се искаше да го зарязва на произвола.

Белезниците нараняваха китките й, но когато я беше захвърлил тук, Венгос едва ли е мислил как да й създаде удобства. Венгос. Последния път, когато го беше видяла, Гротескния беше смачкал главата му, а това беше кога? Преди пет години? Вече беше сигурна, че го предпочита със смачкана глава. Този Венгос тук беше напълно лишен от чувство за хумор, точно както и алтернативното му Аз, което тя беше познавала, а и двата варианта на барона категорично бяха еднакво плашещи. Поне тук баронът не носеше меча си — онзи, закривеният, дето приличаше на мачете. „За това поне трябва да съм благодарна“, помисли си Валкирия.

Но не се сети за нищо повече, за което да бъде благодарна.

Венгос не беше губил време да й задава въпроси. Просто беше приел, че момичето е част от прословутата Съпротива, за която всички говореха, и сега сигурно предвкусваше пълноценния разпит, на който щеше да я подложи в Двореца. Валкирия се зачуди дали тукашната версия на Венгос също с била заловена от Скълдъгъри по време на легендарната схватка, за която веднъж й беше разказала Чайна или пък тук схватката никога не се случвала. Ако тук съществуваха и Меволент, а и Венгос, то кой ли още беше жив? Дали и Нефариан Серпин не я чакаше зад грамадната стена? А дали в тази реалност съществуваше версия на Скълдъгъри? И ако съществуваше, дали беше по-различна от Скълдъгъри, когото познаваше?

Идеята, че има две идентични версии на Скълдъгъри Плезънт, я накара неволно да се усмихне. Евентуален разговор между тия две версии би преливал от нарцисизъм, способен да втечни мозъка на нормален човек.

Звукът на двигателите на Шлепа се промени. Килията нямаше прозорци, така че Валкирия не можеше да разбере какво става, докато най-сетне корабът не се разтресе и не заскрибуца, а после двигателите бавно притихнаха и угаснаха.

Бяха пристигнали.

Вратата на килията се отвори и една Червена качулка влезе и я вдигна насила на крака. Изведе я до люка на Шлепа и я изправи зад Венгос, който не й обърна никакво внимание, докато надзираваше извеждането на смъртните затворници. Най-сетне баронът се обърна, освободи Червената качулка и заслиза по стълбите от Шлепа към земята. На средата на стълбището се обърна и изгледа момичето, а очите му светеха в жълто. Валкирия заслиза веднага и очите на Венгос възвърнаха нормалния си вид. После баронът я изведе изпод сянката на Шлепа и двамата поеха през Града.

Дъблин от вътрешната страна на стената си беше направо луксозен. Улиците бяха широки и спретнати, сградите — украсени с водоливници, екстравагантно красиви, но едновременно с това страшни. Кули се издигаха към небето, пищни дървета се редяха по ръба на тротоарите. На всеки ъгъл имаше балкони, а на всеки от тях стоеше по един елементал, който управляваше вятъра и край привилегированите граждани по улиците се носеше стабилен въздушен поток. Карети без колела, коне или двигатели се издигаха от земята и се вливаха в този поток, който леко ги подемаше и ги отнасяше накъдето трябва. По улиците имаше и рикши за онези, които трябваше да отидат някъде встрани от основния въздушен поток, но коли не се виждаха никъде. Водачи на каретите бяха млади магьосници, навярно елементали, които още се обучаваха и тепърва усвояваха дисциплината си. Рикшите се теглеха от облечени в кафяво смъртни, които държаха главите си наведени ниско. Валкирия не се изненада. Какъв е смисълът да принадлежиш към елита на едно общество, ако не си доставяш удоволствието да гледаш отвисоко на по-низшите от теб?

По улиците се мяркаха и други смъртни. Те крачеха бързо, шмугваха се из страничните улички, за да не обиждат погледите на магьосниците. Слуги, работници и роби. Членовете на висшата класа пък се разхождаха, без да бързат, облечени в толкова фини дрехи, че изглеждаха направо изтънчено: сякаш най-малката пръска мръсотия би пробила дупка в нежните тъкани. Валкирия не можеше да идентифицира модата, по която се обличаха тук — високи яки, островърхи обувки, ярки, живи, пъстри цветове — но определено усещаше, че облечено в кафяви чужди дрехи момиче не е добре дошло по тези улици. „Белезниците едва ли са добър атестат“, помисли Валкирия, нито пък фактът, че Венгос крачеше зад гърба й.

Хората я проследяваха с поглед и сумтяха отвратено. Всичко това магьосници ли бяха? Тези наконтени и разглезени идиоти? Повечето от магьосниците, които познаваше у дома, бяха калени в битки и корави, свикнали да не се набиват на очи или да привличат чието и да било внимание върху себе си. Магьосниците в тази реалност тук явно принадлежаха на някаква съвършено различна порода.

— Никога не си била тук преди — обади се Венгос. — Имаш вид на човек, който вижда Града за първи път. Огледай се добре. Попий гледката. В тъмницата няма панорамни прозорци. Ще прекарваш дните си в агония, а нощем ще трепериш, ще цивриш и ще очакваш болката да започне отново.

— Дамм… — отвърна Валкирия. — Аз и без това съм нощно животно.

Венгос я изгледа мрачно, но момичето се престори, че не забелязва това. Продължиха напред.

— Знаещ ли, че Надзирателите на чувствата не желаят да влизат в главата ти? Последните, които са се опитали да го сторят, още не са се възстановили. Казват, че вътре в теб живее нещо страшно. Пазител. Закрилник. Това вярно ли е?

— Вярно е — отвърна момичето, като прецени, че е най-добре да не го осведомява, че към момента вътре в главата й цари пълна самота.

— Не бъде толкова самодоволна — отвърна баронът. — Някой Надзирател да ти ръчка мозъка и да си проправя път през мислите ти може и да не е приятно, но за щастие разполагаме и със съответните физически изтезания. Затова ти предлагам да си направиш услуга. Преди разпитът да започне, кажи ни какво направи с телепортатора — тогава страданията ти може да се облекчат.

Валкирия се смръщи.

— С кого? О, имаш предвид оня Ремит с навитите мустачки? Не, нищо не съм му направила. Оставих го на един покрив.

— Къде е сега?

— Не знам. Може да е избягал. Може би се е чувствал нещастен тук. В края на краищата, носеше ужасно глупави мустаци. Такива мустаци обикновено са знак за крайна вътрешна неудовлетвореност. Между другото, твоите мустаци къде са? Ами брадата? Обръснал ли си я?

— А! — рече Венгос. — Ти си от онези.

— От кои?

— От ония, които бъбрят и се майтапят, докато ръцете им са в белезници. Виждал съм ги такива. Майтапите обикновено крият страха им и показват, че майтапчията ще се пречупи лесно и бързо при разпита.

— Или — поправи го момичето — майтапите може да показват, че съм напълно безстрашна и се смея в лицето на мъчителите. Не, че това е така, но все пак.

Баронът я поведе встрани от основния център. Тук улиците бяха малко по-тесни. Все така чисти, все така добре поддържани, но малко по-мрачни и значително по-безлюдни. Валкирия го изгледа.

— Може ли да те питам нещо? Знам, че разпитите обикновено не протичат така, но след като още не сме започнали официално, викам да се възползвам. Какво се е случило с теб, бароне? Искам да кажа, с какво се занимаваш сега? Транспортираш затворници? Преди беше генерал.

— Все още съм генерал.

— Не, сега си прост надзирател.

— Върша, каквото се налага. По време на война задачата на генерала е да я спечели. В мирно време задачата му е да запази мира.

— Наричаш това мир? Хората са в ужас.

— За смъртните ли говориш? Естествено, че са в ужас. Ужасът ги държи кротки. Ужасените поданици са мирни поданици.

— Мирът без свобода е нищо.

— Значи мирът е нищо. Извинявай, ти разговор по темата ли се надяваш да водим? Ти си затворничка, а скоро ще бъдеш и гърчеща се в мъки затворничка. Няма да разговаряме, нито ще спорим. Ти си никой. Просто поредният защитник на смъртните. Скоро всичките ти тайни ще излязат наяве.

Навлязоха в тунел и слънчевата светлина се скри. От отсрещната страна на тунела изникна жена с гола глава, чиито ръце също бяха оковани.

— Съпруже — повика жената и Венгос промърмори нещо под нос. Жената приближи и Валкирия повдигна удивено вежди. Съпругата на Венгос носеше сива безформена дреха от брезент, глезените на босите й крака също бяха оковани, така че тя можеше да прави само малки бързи стъпчици. На шията й висеше на връв парче дърво, върху него бяха издълбани два кръга. Заради обръснатата й коса и бледото, негримирано и изпито лице, на Валкирия й трябваше минута, за да познае Елиза Скорн.

— Отново са били тук нощес — рече Елиза, без дори да погледне Валкирия. — Графити по портата на катедралата. Надраскали са мръсни думи и пошли рисунки. Трябва да бъдат спрени. Ти трябва да ги спреш.

Гласът й постепенно се издигаше, ставаше все по-остър и кънтеше под сводовете на тунела. Венгос вдигна успокоително ръце, посегна към нея, но се спря, преди да я докосне.

— Уведомил съм Градската стража — отвърна. — Умножават патрулите в района. А сега, моля те, водя затворник и не мога да…

Скорн поклати глава.

— Не е достатъчно. Тези богохулници трябва да бъдат изловени. Трябва да пратиш Диаблерията по петите им.

— Любима, Диаблерията си има други задачи и…

Лицето на Скорн се изкриви от ярост.

— Някой е осквернил портите на катедралата! — изпищя тя. — Оскверняват ли катедралата, оскверняват всички ни! Със скръстени ръце ли ще стоиш, докато оскверняват съпругата ти?

По някаква особена причина Валкирия усети желание да отвърне очи настрани, за да спести на Венгос конфуза да спори пред затворник с очевидно побърканата си жена. После си спомни, че затворникът е тя самата и престана да се чувства неудобно.

— Никой не те осквернява — рече баронът тихо. — Това са злосторници и неверници, които скоро ще бъдат заловени и наказани.

— Неверници? — невярващо повтори Скорн. — Това са терористи! Те открито богохулстват срещу Безликите и ако ти не сложиш край на тази зараза, тя ще плъзне навсякъде. Чуваш ли ме? Навсякъде ще плъзне!

Венгос кимна.

— Ще утроя стражата.

— Трябва да ги издириш и изловиш!

— Ще го сторя. Няма да се измъкнат от правосъдието.

Ръцете на Скорн се вдигнаха към дървото на шията й.

— Трябва да разпиташ онези в тъмницата. Те знаят. Знаят кой злосторничи. А това момиче? Коя е?

— Не знаем още. Работи за Съпротивата.

Скорн зашепна, но Валкирия отлично я чу:

— Разпитай я. Изтръгни й ноктите. Изрежи й клепачите. Тя знае кой злосторничи.

— Здрасти, Елиза — рече Валкирия.

Скорн се скова цяла, извърна се с гръб, а Венгос се вторачи в момичето.

— Не смей да разговаряш със съпругата ми — изръмжа.

Валкирия не му обърна никакво внимание.

— Защо си се оковала, Елиза? Толкова ли си откачила, та вече не могат да ти имат доверие и са те вързали за всеки случай?

Венгос връхлетя отгоре й и Валкирия положи максимално усилие да не трепне и да не се дръпне от него.

— Съпругата ми носи тези окови като покаяние за греховете на всички нас, за да покаже на Безликите, че сме готови да приемем наказанието за всичко, което сме им сторили. Тя е истински вярваща. Душата й е добродетелна и чиста, за разлика от твоята.

— Болна — промълви Скорн.

Валкирия повдигна вежди.

— Моля?

— Болна! — изкрещя Скорн, но свела очи към настланата с чакъл земя под нозете си. — Душата ти е болна! Гнила! Разложена!

— Чуден чувал си облякла.

— Накарай я да спре да ми говори!

Венгос блъсна Валкирия в стената и ръката му я стисна за гърлото.

Скорн покри лицето си с шепи.

— Накарай я да спре да ме гледа! Накарай я!

Силните пръсти на барона се впиха в бузата на Валкирия и завъртяха главата й, за да я принудят да погледне настрани. Момичето чу подрънкването на оковите на Скорн, когато жената пристъпи към нея.

— Причини й болка — рече Елиза, а яростта капеше от думите й. — Убий я. Раздери й лицето. Изтръгни й езика. Извади й очите.

— Меволент желае да говори с нея — отвърна Венгос.

— Да говори с трупа й. Да говори с лешта й! Да говори с гниещата й плът, когато главата й щръкне, набита на копие! Тогава да говори с нея.

— Меволент ни чака, съпруго.

— Да чака! Тази отрепка ме погледна в лицето! Тя ми говори, рече зли думи! Безликите искат тя да страда!

— Ако Безликите го искат, Меволент със сигурност ще ми нареди да я накарам да страда. Нима той не е гласът им на Земята?

В отговор Валкирия чу само накъсаното дишане на Елиза.

— Върни се към молитвите си — рече кротко Венгос. — Ще отведа отрепката при Меволент и после ще се върна при теб с командира на Градската стража. Заедно ще му обясним как трябва да се пази катедралата.

— Това са терористи — отвърна Скорн, но съвсем, съвсем тихо.

— Да, терористи са и ще бъдат преследвани като такива. Върви сега. Моли се. Скоро ще дойда при теб.

Последва миг тишина, после оковите задрънкаха пак и Валкирия чу, че Елиза се отдалечава. В следващата секунда Венгос се приведе над ухото й.

— Ще ти счупя врата ей сега — обеща той.

Валкирия си отвори устата да каже, Прекрасна двойка сте, но едва почна и ръката на Венгос буквално я повдигна от земята. Краката й заритаха, а окованите й ръце задраскаха безпомощно по дланта, която стискаше шията й.

— Не знам откъде знаеш толкова за мен — спокойно й каза баронът, — но размяната на брадати остроумия не ми се нрави. Губи ми времето. Ако се опиташ да се измайтапиш още веднъж в мое присъствие, ще ти счупя един пръст. Разбра ли ме?

От устните на Валкирия пръсна слюнка и Венгос я пусна. Момичето рухна на колене, борейки се за въздух.

— Добре — рече баронът. — Хайде сега. Меволент чака.

 

 

Дворецът представляваше архитектурно чудо от камък, стомана и стъкло, и блестеше толкова ярко под слънцето, че човек го заболяваха очите. Кулите и шпиловете му като тънки остриета пронизваха небето. Точно това беше видяла Валкирия от отвъдната страна на стената: точно този Дворец, от чиито високи кули вероятно се виждаше цяла Ирландия. Вероятно.

Дузина мъже пазеха портите. Левите им ръце бяха облечени в брони, а десните — омотани в кожени ремъци. Носеха тежки униформи, украсени с трите кули на Дъблин, на лявото им бедро висяха мечове, а на дясното — пистолети в кобури. „Градски стражи“, реши Валкирия.

Коридорът зад портите беше ужасно широк. Насред него се издигаше грамаден аквариум, пълен с бледозелена течност. Вътре плуваше голото тяло на мистър Блис, вързано за пода с верига, за да не изплува на повърхността.

— Меволент обича да излага на показ сразените си врагове — обясни Венгос, когато отминаха.

Валкирия отвърна очи и усети студ и пустота в гърдите си. Пред Двореца може и да пазеха Градските стражи, но вътре в него властваха Червените качулки. Стояха неподвижни като статуи, стиснали косите си в ръце и момичето изведнъж рязко почувства как грубият кафяв плат на палтото претрива кожата й, без да предлага никаква защита. Косите щяха да го прережат толкова лесно, колкото и плътта под него.

Влязоха в грамадна зала. В отсрещния й край се виждаше малък басейн, пълен с черна течност, от който се издигаше пара, а явно оттам идваше и отвратителната миризма, натежала във въздуха. Пред басейна беше коленичил мъж, наобиколен от шестима Червени качулки с пики в ръце. Мъжът беше елегантно слаб, с тесни рамене, с късо подстригана коса. Кожата му от главата до петите имаше жълт оттенък, подобно на пръстите на закоравял пушач. Беше свел ниско глава. Момичето не виждаше лицето му.

— Това ли е Меволент? — попита тя шепнешком.

Венгос не отговори.

По някаква нечута заповед, Червените качулки пристъпиха напред и като един забиха пиките в тялото на Меволент. Той се изпъна цял, но не издаде звук. Качулките изтеглиха остриетата и отстъпиха, а Меволент се срина напред и се подпря с ръка на пода. Остана така за момент, събирайки сили, после отново зае коленичилата си поза. Червените качулки отново пристъпиха и забиха пиките в него. Този път магьосникът изкрещя. Отметна глава назад, стиснал очи и нададе вой от болка. Качулките забиха пиките още по-дълбоко и ги завъртяха и воят рязко прекъсна. Червените секачи отстъпиха, а Меволент се свлече на пода, от множеството рани по тялото му бликаше кръв.

Тогава от чернотата в басейна се надигна нещо, нещо паякообразно с дълги крайници, което се заизправя бавно, разгъвайки клечестите си ръце, без да обръща ни най-малко внимание на Валкирия, съществото, наречено Най, се протегна, хвана Меволент и внимателно го повлече по пода към басейна. Червените качулки останаха на пост, докато тялото на магьосника полека се смъкна вътре и потъна под черната течност.

— Всеки ден той умира — рече Венгос тихо. — Бърза смърт, винаги насилствена. Винаги болезнена. Винаги се пролива кръв. Така той учи смъртта, че е неин господар, и когато тя дойде за него във време, в което той не я желае, тя ще се разколебае и ще си отиде.

Най излезе от басейна и напусна залата. Дори не погледна Валкирия. Разбира се, нямаше и причина да я поглежда. Тук за него тя беше просто поредната затворничка.

Миг по-късно от черната течност се надигна и Меволент. Изкачи стъпалата на басейна, стъпи на пода на залата и една жена се втурна към него с халат в ръце. Едва тогава Валкирия си даде сметка колко е висок магьосникът. Дори бос, той се извисяваше и над жената, и над Червените качулки. Жената първо му подаде кърпа, с която той изтри чернотата от лицето си, но се извърна от Валкирия, преди тя да успее да го разгледа. Завъртя се и излезе през същата врата, през която беше излязъл и Най, а Венгос бутна момичето и двамата поеха след него.

Влязоха в нещо, което можеше да бъде единствено тронна зала. Сложни и елегантни оръжия от всякакъв вид висяха по стените, а самият трон беше съвсем простичък: тежък дървен стол, сякаш издялан от един-единствен къс дърво. Приближавайки го, баронът и момичето минаха край стъклена витрина, в която бяха изложени някакви одежди: костюм с броня — плат, кожа и метална ризница, преплетени в сложни фигури в черно и сиво. Шлемът беше от тъмен метал, забралото — оформено като изкривено в писък човешко лице, а пелерината с качулка, която покриваше всичко това, беше захабена, разкъсана на много места и обшита с полускрити магически символи.

— Бойното му облекло — осведоми я Венгос. — Господарят никога не е бил побеждаван, когато го е носел в битка. Мнозина от враговете му сънували шлема в най-ужасните си кошмари.

Валкирия не отговори. Тя не гледаше нито дрехите, нито шлема. Беше вперила очи в късия златен жезъл, поставен до тях, жезълът, на чийто връх беше инкрустиран черен кристал.

Скиптърът на Древните.

Взираше се напрегнато в него. Даркесата вече не можеше да й се притече на помощ. Скълдъгъри беше изгубил бронята на Вайл. Но Скиптърът можеше да убие Аргедион. Само ако можеше да го отнесе в своето…

Венгос я блъсна толкова силно, че тя насмалко не падна. В последния момент ръката на барона я стисна над лакътя и я изтика току пред трона.

— Няма да поглеждаш господаря в очите — рече й. — Меволент е гласът на Безликите на земята и по тази причина ти не си заслужила нито правото, нито честта да гледаш лицето му. Всеки опит да срещнеш погледа му ще бъде наказан. Разбираш ли ме?

Валкирия кимна.

Меволент влезе през тясна врата зад трона, бос, облечен в простичък халат; на главата си носеше нещо като воал, който падаше пред лицето и криеше очите му. После седна на трона, а, запомнила думите на Венгос, Валкирия впери поглед в ръцете му. За минута се възцари пълно мълчание.

— Някога преди виждала ли си човек да се връща от смъртта към живота? — попита най-сетне Меволент. Гласът му беше дълбок, но равен. Не впечатляваше с нищо. — Не са много тези, които са ставали свидетели на нещо подобно. Най-различни легенди се носят за това, което ти преди малко видя оттатък, легенди, които с годините стават все по-невероятни. Колкото по-далеч се носят легендите, толкова по-малко става истината в тях. Говорят, че съм се къпел в кръв. Чувала ли си? Според легендите, поне два от всеки двайсет и четири часа трябва да прекарвам потопен в кръв от смъртни, иначе тялото ми започва да се разпада, заради развалата, която нося в себе си. Това би означавало доста смъртна кръв, която да източвам всеки ден, но тия подробности никой съчинител на легенди не ги взема предвид. Простата логика показва, че ако се заема да събирам ежедневно толкова много кръв, няма да ми остане време за нищо друго, не си ли съгласна? Други истории пък твърдят, че ям невинни новородени, че съм висок три метра, че бълвам огън и имам драконови криле. Нищо от това не е напълно вярно. Нямам драконови криле, не бълвам огън, висок съм само два метра и четирийсет сантиметра и никога през живота си не съм изяждал новородено, което преди това не си е заслужило изяждането с поведението си. Името ми е Меволент. А твоето?

За момент момичето не можа да продума: гърлото й се беше свило.

— Валкирия — продума най-сетне. — Валкирия Каин.

— Ти не си от тук, нали, Валкирия? Не ми трябват Надзирателите, за да го разбера. Само като те погледнах и ми стана ясно. Твоето място не е тук.

— Не.

— Но явно си чувала за мен. Твърде много се страхуваш, за да твърдиш, че не знаеш кой съм. Такъв ли съм, какъвто очакваше?

Момичето поклати отрицателно глава.

— С думи, Валкирия. Кажи го с думи.

— Не — отвърна момичето. — Не си такъв, какъвто очаквах.

— Доволен съм тогава. Мразя да съм предсказуем. Слушала си много за чудовището Меволент. Слушала си легендите. Слушала си за делата, които съм извършил. Очаквала си да видиш нещо… друго. Какво очакваше да видиш?

— Не знам.

— Този разговор е единственото, което отлага болката ти. В твой интерес е да го продължиш максимално дълго.

Валкирия преглътна.

— Не знаех какво да очаквам. Слушала съм много за теб, но никога не съм знаела… какъв точно си. Очаквах някой…

— Страшен?

— Ти си си страшен.

— Агресивен тогава?

— Да. Може би.

— Аз се промених. През войната бях агресивен и кръвожаден насилник. Когато войната свърши, станах агресивен и безмилостен насилник. Когато се възцарих, вече се превърнах в агресивен и неотстъпчив насилник. Откъдето мина, оставям кървави стъпки. Но нищо повече. Насилието води до нещастие, а аз се уморих от нещастието. Бих искал да се срещна с приятелите ти от Съпротивата, за да изковем заедно примирие, което по-нататък да ни отведе до пълния мир.

— Нямам приятели в Съпротивата.

— И двамата знаем, че си се опълчила срещу мен.

— Да, но никого не познавам в Съпротивата. Както сам каза, не съм от тук.

— Но ти беше забелязана, Валкирия. Ние те забелязахме, при това два пъти за последните няколко дни. Сигурен съм, че си привлякла вниманието и на Съпротивата.

— Не, нали ти казвам. Не съм срещала никого от тях.

— Не ме вземай за глупак, Валкирия. Протягам ти приятелска ръка.

— Съжалявам, наистина не…

Устата на Меволент се изкриви под воала, той изръмжа и Венгос удари момичето през лицето. Тя падна на колене.

— Опитах се да бъда благ — промърмори Меволент. — Поднасям маслинена клонка вместо меч и ето какво получавам. Обиди. Подигравки.

— Не ти се подигравам.

— Очакваш да повярвам, че някой като теб не е привлякъл вниманието на Съпротивата?

— Може и да съм им привлякла вниманието — отговори Валкирия, — но те със сигурност не са успели да ме намерят досега. Не искам да се присъединявам към Съпротивата.

— Лъжеш ме.

— Не, не лъжа, аз…

— Разбира се, че ме лъжеш. Трябва да ме лъжеш. Лъжеш, защото животът ти е в опасност. Лъжеш, защото мога да наредя на барон Венгос да ти счупи врата и ти не можеш да сториш нищо, за да му попречиш, нали? Е, отговаряй?

— Не — отвърна момичето. — Нищо не мога да сторя, за да го спра.

— Значи, естествено, че лъжеш. Очаквам да ме лъжеш. Нормално е. Ще лъжеш, докато ти свършат лъжите, а после ще почнеш да казваш истината, докато я изкажеш цялата, а когато и истината свърши, ще почнеш отново да лъжеш и да ни говориш онова, което мислиш, че искаме да чуем. Всичко това ми е известно. Неизбежно е. Така стават тия неща. Така са ставали при стотиците, при хилядите, при десетките хиляди хора, които сме подлагали на разпит.

Валкирия все така не поглеждаше Меволент в лицето. Ясно чувстваше колко близо до нея е застанал Венгос. В собствената й реалност в моменти като този обикновено Скълдъгъри Плезънт избиваше вратата с шут и нахълтваше, въоръжен с остроумия и куршуми. Господи, колко й липсваше. Господи, как й се искаше Скълдъгъри да е тук сега. Какво не би дала вратата да се отвори и детективът-скелет да влезе…

Вратата се отвори. Меволент леко обърна глава, устните му потръпваха. Сянка до вратата. Стъпки. Познати стъпки. Стъпките на Скълдъгъри. Усмивка плъзна по лицето на момичето. Той я беше намерил. Беше използвал Надир, за да я последва дотук, беше я намерил и…

Той влезе и сърцето на Валкирия се сви. Кръвта се смъкна от лицето й и изведнъж й стана много, много студено.

— О, не — прошепна си, а Лорд Вайл пристъпи и се изправи до трона, а сенките се усукваха около черната му броня.