Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (33)

Харлоу (да, и тук няма грешка)

Усещах как ме зяпа. Искаше ми се да спре. Откакто изпсува и ме остави сама в скривалището ми зад колоната, не ме доближи, но не спираше да ме гледа. Мразех да ме гледат така.

Исках да си тръгваме, но знаех, че Дийн се забавлява, беше толкова щастлив. Реших после да потърся по-ранен самолет и да се прибера сама. Не исках да оставам до утре. Кръстосах крака и се загледах в ръцете си. Никой не говореше с мен. Не можех да ги виня. Аз бях скучна. Никога не знаех какво да кажа. Страхувах се да кажа каквото и да било. Винаги съм била такава, но си бях научила урока — по-добре да не казваш нищо, отколкото да изръсиш някоя глупост. Беше далече по-лесно да си част от декора, когато те гледа мъж като Грант Картър. Не можех да проумея защо ме наблюдаваше така. Луда работа.

Когато си тих, хората забравят, че си наоколо, и приказват за неща, които не ти влизат в работата. Няколко пъти бях чула Нан да говори с Грант по телефона и се бях убедила, че макар и Ръш да бе много мило и добро момче, Грант не приличаше на брат си. Всеки мъж, който решеше да има връзка с Нан, трябваше да е или напълно луд, или поне толкова луд, колкото нея. Просто ми се искаше да не беше толкова ненормално красив. Трябваше да съм подготвена за това. Нан беше много привлекателна жена и въпреки че беше кучка и в мозъка на костите си, тя привличаше всякакви мъже, но всеки мъж, с когото имаше връзка, трябваше да отговаря на едно условие — да е много красив. А този… господи, този беше… секси.

Много, много секси.

Дори дългата коса, която бе прибрал зад ушите си, беше секси. Сини проницателни очи. Само две негови думи и се превърнах в пелтечеща развалина. Не че му беше трудно да постигне такъв ефект — случваше ми се през цялото време.

Столът до мен се плъзна по пода, изскърца и когато вдигнах поглед, видях как Грант… самият Грант да сяда до мен. Прекалено близо до мен. Не, това не отиваше на добре. Никак не беше добре. Какво още искаше от мен?

— Извинявам се за снощи — каза някак стегнато.

Тялото ми се скова от напрежение, но успях да кимна. Добре, съжаляваше. Браво, сега вече можеше да си ходи и да спре да ме гледа.

— Хайде, Харлоу, кажи нещо. Дай ми нещо повече от едно кимване — звучеше уморен, отчаян и раздразнен.

Не знаех защо му действам така. Нищо не му бях направила. Бях се опитала да стоя далеч от него и да игнорирам начина, по който ме гледа, но дори по време на сватбата успя да ме намери с поглед сред гостите и не престана да ме следи през цялото време.

— Само с мен ли не говориш, или по принцип си мълчалива? Не те видях да говориш и с другите гости.

Не го харесвах, не харесвах избора му на жени, но още повече не ми се нравеше, че ме мислеше за идиотка. После щеше да отиде да каже на Нан и двамата щяха да ми се подиграват.

— Не си падам по такива мероприятия с много хора — обясних.

Стори ми се, че когато проговорих, той някак се отпусна.

— Не те виня. Толкова много народ и на мен ми идва в повече.

Опитах се да се усмихна. Не беше голяма усмивка, но все пак това беше най-доброто, което можех да сторя за момента. Не умеех да се усмихвам фалшиво. Никога не го бях правила.

— Не ме харесваш, нали?

Очевидно беше и доста наблюдателен, а аз не можех да лъжа в името на любезния тон. Баба ме беше научила, че когато не мога да кажа нещо мило, по-добре да не казвам нищо.

— Не харесвам Нан — отвърнах честно.

Не беше любезно, но беше вярно. Вместо да започне да се оправдава, Грант избухна в смях. Не тих и весел смях, а гърлен и откровен, сякаш бях някакъв клоун или нещо такова. Гледах го и го мразех още повече, защото изглеждаше толкова привлекателен, когато се смееше. Не беше честно. Не исках да го харесвам, не исках да мисля за него като за един ужасно красив мъж с привлекателен смях.

— Съжалявам — каза и избърса очите си, които се бяха насълзили от смеха. После ми се ухили с най-голямата усмивка на света. — Наистина съжалявам, но това беше последното нещо, което очаквах да чуя от тази твоя сладка уста. Господи, това беше смешно.

Нима мислеше, че се шегувам?

— Не вярвам, че си единствената, красавице. Повечето хора, които са се събрали на тази сватба, ще се съгласят с теб.

Не отговорих. Той очевидно я харесваше.

— Понеже не искаш да ми обясниш, мога да направя следното заключение: не ме харесваш, защото имах връзка с Нан, която ти не харесваш.

Свих рамене. Не беше точно така. Беше повече от това, но ако му кажех истината, пак щях да прозвуча грубо, а не исках да се държа така. Изборът беше или да бъда груба, или да си помисли, че съм глухоняма. Не исках да се подиграва с мен пред Нан. Писна ми вече от нея, достатъчно ми причини.

— Мъж, който е имал връзка с Нан, не може да притежава някакви достойнства. Нито пък някакви качества, които биха ме интересували и които бих желала да опозная. Не обичам да си губя времето с хора, с които никога повече няма да говоря.

Това прозвуча не грубо, а грозно. Проклетата честност. Лицето на Грант се сви, сякаш изпита физическа болка. Сега аз самата се държах като кучка. През цялото време обвинявах Нан, че е такава, а от мига, в който го видях, поведението ми не беше с нищо по-добро от нейното. Не биваше така. Не исках да бъде така.

— Виж, може би не се изразих… добре. Съжалявам. Исках да кажа, че не харесвам Нан. Никак. Не мога да разбера как някой от обкръжението й може дори да я търпи и да понася капризите й. Това, че ти не само си я търпял и си й угаждал, ами си имал и връзка с нея, ми говори само едно: ти и аз никога няма да бъдем приятели. Съжалявам, не искам да звуча като кучка, защото аз наистина съм много мил човек. Не съм зла и се опитвам да стоя далеч от зли хора. Нан обаче е самото зло, което ме кара да вярвам, че ти си като нея, защото злите хора се намират и се поддържат.

Трябваше да млъкна, защото правех нещата още по-лоши. Станах, погледнах го извинително, но този път не се наложи да фабрикувам усмивката си, защото тя сама се появи. Наистина се чувствах ужасно заради грозните думи, които избълвах. Винаги ставаше така, когато говорех прекалено дълго.

Не му дадох възможност да каже нищо, просто побягнах. Реших да отида да си взема довиждане с Ръш и Блеър и да замина веднага за летището, където да изчакам някакъв самолет. Ако се наложеше, щях да спя на летището. Така поне Грант Картър нямаше да ме намери.