Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (25)

Ръш

Трябваше някак да стигна до Блеър. Трябваше да я прегърна, да се уверя, че не съм я загубил, че не съм загубил бебето си, че и двамата са добре. После щях да я убедя да се върнем и да се оженим веднага. Не можех да чакам повече. Не биваше да чакам и досега.

Самолетът ми кацна тридесет минути преди предвиденото по разписание. Бяхме излетели по-рано. Не исках да чакам тридесет минути, докато се появи, и не исках да идва сама чак до летището, затова си хванах такси и казах на шофьора да кара към пристанището. Щях сам да намеря лодката на Ейб. Кий Уест не беше кой знае колко голям град. Щях да я открия, преди да тръгне.

Поех по кея и се оглеждах за нея или за Ейб. Бях й звъннал, но ме прехвърли директно на пощенска кутия. Имаше всякакви плавателни съдове — рибарски лодки, малки яхти, големи яхти, в които хората живееха по време на почивката си. Дори сега в някои от тях се забелязваха хора.

Приближавах към края на кея, когато забелязах един млад мъж, застанал в задната част на лодката си. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите и гледаше към съседната лодка. Отворих уста да го питам къде е лодката на Ейб, но тогава проследих погледа му. Дългата й руса коса беше свободно пусната и летеше с вятъра. В любимата й лятна рокля, към която беше така привързана, защото беше едно от малкото неща, които все още й ставаха. Малкото й коремче, което през последните седмици започваше бързо да наедрява, я вдигаше нагоре и оголваше краката й, което не ми харесваше особено.

Докато я наблюдавах, се почувствах отново цял и завършен… Тогава започнах бавно да осъзнавам, че тоя задник гледа точно към нея. Тя не знаеше, защото беше с гръб към него, вперила поглед в чистия син безкрай от вода, върху който залязващото слънце хвърляше всевъзможни цветове. Но аз го видях. И пещерният човек в мен се разбуди. Исках да го хвана и да го метна през лодката му, но не можех да го направя, защото колкото и да бях бесен, че оглежда нещо, което принадлежи само на мен, можех да го разбера. Тя беше изумителна, спираше дъха ти. Идеше ми да застана до него и да я наблюдаваме заедно.

Предприех друга тактика, все така примитивна, но не чак толкова показна — скочих директно в лодката на баща й и я притиснах в ръцете си, преди да успее да се обърне, за да види кой е.

— Ръш — въздъхна щастливо тя и пещерният човек искаше да се качи на някое дърво и да започне да се блъска в гърдите.

Зарових нос в сгъвката на шията й и вдъхнах аромата й. Ухаеше толкова хубаво — нейната сладка миризма, премесена с дъха на море.

Сложих длани около коремчето й, за да се уверя, че бебето ни е добре. То беше здраво, Блеър беше добре. Всеки път, когато си мислех за кървенето и за контракциите, сърцето ми буквално спираше да бие.

През последните няколко дни в Лос Анджелис я бях изоставил, за да бягам след Нан и да се опитвам да решавам нейните проблеми в името на това да си тръгнем по-скоро. Последните думи, които казах на Блеър, бяха груби и когато не я намерих в стаята, след като се върнах от болницата, не спирах да прехвърлям в съзнанието си грозните си изречения. Дали кървенето се бе получило заради моята грубост?

Не я заслужавах, но нямаше да я пусна да си иде. Никога.

— Съжалявам, Блеър. Ужасно съжалявам. Обичам те. Никога няма да се повтори — обещавах, но вероятно вече й беше омръзнало да слуша едни и същи обещания. Започвах да се ненавиждам заради една и съща изтъркана плоча. Не биваше да ходим в Лос Анджелис. Не биваше да се съгласявам.

— Обичам те — каза тя.

— Обичам те — не спирах да повтарям.

Прегръщах я и гледахме залязващото слънце.

Когато мракът започна да се спуска, прошепнах в ухото й:

— Има ли хотел, където да те заведа? Да спим там тази вечер? Имам нужда от теб и не мога да бъда тих.

Блеър се обърна към мен и уви ръце около кръста ми. Зелените й очи блещукаха палаво.

— Аз мога да бъда тиха — отвърна тя.

Вдигнах ръка и прибрах едно кичурче пясъчно руса коса зад ухото й, плъзнах пръсти по линията на брадичката й и по меките й устни.

— Аз не мога.

Устните й се обтегнаха в доволна усмивка, вдигна се на пръсти и ме целуна по устата.

— Можеш да нашепваш палавите си думи в ухото ми — отвърна тя.

Издърпах долната й устна между зъбите си и я засмуках. Завъртях език в устата й, за да я вкуся. Не, нямаше начин да съм тих тази вечер.

— Ако не искаш баща ти да ни чуе как крещя името ти, докато езикът ми е заврян между краката ти, трябва да идем на хотел.

Блеър притисна тяло към моето и простена лекичко.

— Ръш, кълна се, ако не спреш да ми говориш така, ще получа оргазъм още тук.

Стиснах задника й, но някой се покашля и тя погледна над рамото ми. Бузите й порозовяха и тя скри глава в гърдите ми. Единствено фактът, че се криеше в мен и ме ползваше като щит, ми помогна да не гръмна от гняв. Не исках някой да ни гледа и да я кара да се чувства неловко. Обърнах се и погледнах през рамо — естествено, беше онзи задник, когото хванах да я гледа похотливо, докато идвах насам. Щом я прегърнах, забравих за всичко. Не че иначе би ми пукало. Тя беше моя и исках всички да го знаят.

— Помислих си, че няма да е зле да се приберете някъде на закрито — засмя се момчето и запали цигара.

— И така ни е добре. Ти намери къде другаде да гледаш — отвърнах заканително.

Той се засмя и издиша дима.

— Основното ми занимание и хоби е да гледам залеза. Не е ли малко неприятно човек да не може да си гледа залеза от собствената си лодка?

После измери с поглед Блеър и в очите му видях искрица, която буквално накара кръвта ми да кипне. Блеър явно бе усетила настроението ми, защото ме целуна по гърдите и каза така, че само аз да я чуя:

— Да влизаме вътре. Искам да съм насаме с теб.

Погледнах я и се успокоих. Тя беше моя. Трябваше да се укротя, по дяволите!

— Да вървим.

Блеър ме хвана за двете ръце и ме придърпа в кухнята. Видях вратата, която вероятно водеше към каютата, и идеята да влезем там ми се стори крайно примамлива.

— Кога си идва баща ти? — попитах.

— Не съм сигурна.

— Стаята има ли заключалка?