Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (8)

8

Всички изпищяхме.

Клонът подскачаше нагоре-надолу. Котката се беше вкопчила в него с предните си лапи. Задните й ритаха отчаяно във въздуха.

— О, не, не, не, не, не! — вайкаше се госпожа Рудолф, закрила очите си с длани.

Котката измяучи ужасено.

Все пак успя да се изкатери обратно на тънкия клон и отново заплака с човешки глас.

Госпожа Рудолф свали ръце от очите си и ме погледна нацупено.

— Май по-добре да извикам пожарната.

Знаех, че трябваше да се вкопча в стъблото и да се закатеря нагоре. Но наистина ме е страх от високото. Не съм кой знае какъв катерач.

Госпожа Рудолф въздъхна, обърна ни гръб и се завтече към къщата. Но един детски глас я повика.

— Ей, какво става?

Къртни се носеше по алеята върху лъскавото си червено колело. Тя спря, скочи от колелото и го остави на тревата.

— Какво става, момчета? — попита, забързана към нас.

— Моята котка… — Госпожа Рудолф посочи дървото.

Котката измяучи уплашено.

Къртни погледна към увисналия клон.

— Аз ще я сваля — рече. Тя сграбчи стъблото и започна да се катери.

Котката измяучи отново и едва не падна.

Къртни започна да се катери още по-бързо, като обгръщаше ловко стъблото с крака и се дърпаше нагоре с ръце.

Само след няколко секунди тя достигна клона, прегърна котката през корема с една ръка и я притисна към тялото си. След това ловко се спусна на земята.

— Ето го бедното котенце — рече тя, докато галеше настръхналата козина. Подаде го на госпожа Рудолф. Бялата фланелка и джинсите на Къртни бяха изцапани от кората на дървото. В русата й коса се бяха заболи откъснати листенца.

— О, благодаря ти — усмихна се признателно госпожа Рудолф, стиснала котката в прегръдката си. — Много ти благодаря, миличка. Ти си чудесна.

Къртни се отърси от мръсотията.

— Обичам да се катеря — заяви тя. — Много е забавно.

Госпожа Рудолф погледна към мен и усмивката й изчезна.

— Толкова се радвам, че се намери някой, който да не се страхува — процеди тя, като ме гледаше с презрение. После благодари на Къртни отново и си тръгна, стиснала своята котка.

Чувствах се отвратително. Щеше ми се да потъна в земята от срам. Да изчезна завинаги.

Но вместо това стоях на алеята, пъхнал ръце в джобовете си.

Срещу мен стоеше Къртни, със захилено лице.

Капата, Моли и Чарлейн не казаха нито думичка. Когато ги погледнах, те избягваха погледа ми. Знаех, че ги е срам от мен. А и бяха ядосани на Къртни, задето отново ме направи за смях.

Къртни изправи колелото и го изкара на алеята. Преметна крак през седалката. Изведнъж се обърна към мен.

— Ей, Еди… ти ли пъхна оная глупава змия в торбичката ми?

— Разбира се, че не! — подскочих аз.

Тя продължаваше да ме гледа, втренчила сините си очи в лицето ми.

Усещах, че се изчервявам. Чувствах топлина по бузите си. Но нищо не можех да направя.

— Помислих си, че си ти — продължи тя и отметна назад дългата си коса. — Че искаш да ми отмъстиш. Нали знаеш? За оня смок.

— От къде на къде, Къртни?

Приятелите ми пристъпваха сконфузено от крак на крак. Капата започна да си тананика някаква песничка.

Накрая Къртни се намести на седалката и натисна педалите.

— Трябва да намерим нещо, с което да я изплашим — рекох със стиснати зъби веднага щом се изгуби от погледа ни. — Трябва да има нещо!

— Какво ще кажете за една жива тарантула в гърба й? — попита Капата.