Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (23)

23

Не зная точно откъде се е взела легендата за Калните чудовища. За първи път чух за тях, когато бях съвсем малък. Едно дете се опита да ме изплаши и трябва да призная, че се справи доста добре.

Легендата разказва следното:

Първите заселници на това място били твърде бедни, за да си построят къщи. Вместо това вдигнали колиби на брега на Калния поток.

Тогава потокът бил доста по-голям и пълноводен. Хората се трудили здраво и скоро на брега на потока израснало цяло село. Но жителите на града гледали с презрение на горските обитатели. Категорично отказвали да им помагат.

Градоначалниците не разрешавали водните запаси да се делят с хората от Калния поток. Дюкянджиите не им давали стоки на вересия.

Така хората от гората започнали да гладуват. Мнозина се разболявали, но в града им отказвали помощ.

Всичко това е станало преди стотина години. Може и по-отдавна.

Една нощ се разразила ужасна буря. Валял проливен дъжд и духали ураганни ветрове.

Потокът се надигнал и излязъл от коритото си преди горските хора да успеят да избягат. Вдигнала се грамадна, кална вълна.

Калта заляла селището. Погребала отдолу хората и колибите. Минала върху тях като вулканична лава.

На следващата сутрин от селцето нямало и следа. Потокът течал покрай калните брегове. Гората била смълчана и празна.

Селцето и жителите му изчезнали. Но не съвсем.

Според легендата веднъж в годината, при пълнолуние, загиналите се надигат от калта. Сега обаче те са полуживи чудовища. Калните чудовища.

Та веднъж в годината Калните чудовища се изправят на брега на потока и танцуват на лунна светлина — и жадуват да отмъстят на жителите на града, задето не са им помогнали.

Така гласи местната легенда, доколкото я зная.

Разбира се, това е само една измислица. Но историята си я бива, поне аз така мисля. Предава се от много поколения насам.

Тази история е плашила доста деца. И мен включително.

В неделя през нощта Кевин и двамата му приятели щяха да се престорят на Калните чудовища, за да изплашат Къртни, момичето, което не се боеше от нищо.

Малко преди седем Кевин вече беше в банята и си слагаше грим. Лицето му бе покрито с плътен кафеникав слой, наподобяващ кал. Носеше широка риза и увиснали панталони. От дрехите му също капеше кал.

Подпрях се на вратата и го огледах, докато си слагаше още грим в косата.

— Уха — възхитих се. — Страхотно, наистина.

— Благодаря, дребосък — засмя се той. — Свърши ли с чиниите?

— Да — отвърнах неохотно.

— Събра ли мръсните дрехи в моята стая? Сложи ли ги за пране?

— Да — промърморих.

— Да, сър — поправи ме брат ми. — Слугата трябва да е любезен.

— Да, сър — повторих. Вече седмица му служех по този начин. Наистина невероятно е колко много работа има за вършене в къщата!

Но най-сетне идваше великият момент, моментът, заради който си заслужаваше да понасям тези унижения.

— Как изглеждам? — попита Кевин и се обърна към мен.

— Като кална купчина — отвърнах.

Той се усмихна.

— Благодаря. — Тръгна надолу към хола и аз го последвах. — Ще взема колата да натоваря приятелчетата — рече, докато се оглеждаше доволно в огледалото. — След това ще се скрием в гората. Искаш ли да те откарам?

— Не — поклатих глава. — Не, благодаря. Трябва да ида при Моли. Има една малка подробност, за която се налага да се погрижим.

— И коя е тя? — попита Кевин.

— Да отведем Къртни в гората — отвърнах.