Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (24)

24

— Здрасти, Еди. Какво става? — посрещна ме бащата на Моли.

Намирахме се в кухнята на Моли. Баща й отвори хладилника и извади кутия джинджифилова бира. След това прерови рафтовете, като примижаваше срещу светлината.

— Нищо особено, татко — подметна нервно Моли. — Двамата с Еди ще излезем да се поразтъпчем.

— Не искате ли да поиграем на скрабъл? — предложи ни той.

— Не. Благодаря — отвърна припряно Моли. — Не и тази вечер.

Погледнах стенния часовник. Закъснявахме. Нямахме време за приказки с бащата на Моли. Трябваше да отведем Къртни в гората.

— Тогава на карти? — настояваше той. — Мога да ви науча на покер. Тази вечер съм свободен, та…

— Татко, с Еди трябва да поговорим за една работа — прекъсна го Моли. — Ще дойдат и… другите деца.

Баща й я погледна обидено. Извади няколко резенчета шунка от хладилника и започна да приготвя сандвич.

— Гладни ли сте?

— Не. Не сме — отвърна Моли нетърпеливо. Тя ме задърпа към столовата.

— Моли. Трябва да побързаме — прошепнах.

— На мен ли го казваш? — рече Моли суховато. Тя нагласи очилата на носа си. — Вземи слушалката. Аз ще говоря от моята стая.

— Но какво ще кажеш? Не можеш пак да се преструваш на Денис. — Започвах да изпитвам безпокойство. Трябваше да се обадим по-рано на Къртни. Не биваше да чакаме последната минута.

Моли ми хвърли загадъчна усмивка.

— Ще видиш — рече тя. След това изчезна нагоре по стълбите.

Изчаках, докато телефонът щракна, сетне вдигнах внимателно слушалката.

Моли вече разговаряше с Къртни.

— Кой се обажда? — попита Къртни.

— Моли.

Дъхът ми секна. Защо Моли казваше истината на Къртни?

— Здравей, Моли. Какво има? — попита малко учудено Къртни. Двете с Моли не се погаждаха.

— Чух нещо, което може би ще те заинтригува — продължаваше Моли. — Току-що чух, че тази вечер Калните чудовище ще излязат на брега.

Настъпи продължителна пауза. Сетне Къртни попита:

— Това е шега, нали?

— Не — отвърна бързо Моли. — Наистина го чух. Нали е пълнолуние и всяка година Калните чудовища излизат по това време.

— Моли, я престани — прекъсна я подигравателно Къртни. — Кажи истината. Защо ми се обаждаш?

Няма да се хване на въдицата, рекох си и стиснах още по-силно слушалката. Не смеех да дишам. Няма да се хване. Моли щеше да се провали.

— Добре де, Къртни, нали каза в училище, че вярваш в чудовищата — продължаваше Моли. — Ето защо, когато чух за Калните чудовища, помислих си, че сигурно би искала да ги видиш.

— И къде чу за тях? — попита подозрително Къртни.

— Ами по радиото — излъга Моли. — Току-що го казаха по радиото. Съобщиха, че тази нощ Калните чудовища ще излязат в гората.

— Иди ги виж тогава — отвърна хладно Къртни. — В понеделник ще ми разкажеш в училище какво е станало.

О, не, рекох си. Провал. Пълен провал. Целият план отива на кино. Брат ми ще ме убие!

— Какво пък, може и да ида — каза Моли, която очевидно не се предаваше. — Нали знаеш, рядко се удава възможност да видиш истински чудовища. А теб, Къртни, щом те е страх, стой си у дома.

— А? Какво каза току-що? — попита малко пискливо Къртни.

— Казах — повтори бавно Моли, — че ако те е страх, не бива да ходиш в гората.

— Мен? Да ме е страх? — сега вече Къртни едва не крещеше. — Не ме е страх от Калните чудовища, Моли. След десет минути те чакам там. Освен ако теб не те е страх.

— Не, наистина. Остани си у дома — отвърна Моли. — Не искам аз да съм виновна. Ако се изплашиш или ти стане нещо…

— Гледай да си там — прекъсна я Къртни и затвори.

След няколко секунди Моли се показа долу. На лицето й грееше доволна усмивка.

— Не съм ли гений, а? — попита тя.

— Истински гений — отвърнах. — Да вървим.