Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (12)

12

И двамата се надвесихме от терасата и изпроводихме тарантулата с погледи.

И двамата викнахме в един глас, като я видяхме да пада върху главата на Моли.

— Не уцели, Капа! — изкрещях.

Но Моли крещеше още по-силно. Лицето й беше зачервено като домат и очите й бяха изцъклени. Крещеше с пълни гърди и подскачаше в някакъв странен танц.

Отвсякъде се стичаха деца с учудени изражения.

— Какво става с Моли? — викна някой.

— Защо прави така?

— Какво й се е случило?

Загледан надолу, се наведох през перилата и едва не паднах от терасата.

Бедната Моли си скубеше косите и подскачаше наоколо.

Въздъхнах облекчено, когато я видях да вади тарантулата от косата си. Подметна я във въздуха и едва не я изпусна. След това я хвърли към Чарлейн!

Застанал до мен, Капата се тресеше от смях. На мен не ми се виждаше никак смешно.

Как можа да не уцели от толкова късо разстояние?

Чарлейн изпищя така, че затрепериха прозорците на салона. Тя размаха ръце и тарантулата тупна на пода.

Сега вече всички деца се бяха скупчили наоколо. Едни изглеждаха уплашени. Други се смееха. Няколко момичета се опитваха да успокоят Моли.

— Ох, олеле! — имитираше я Капата и клатеше глава. — Олеле-олеле.

Сграбчил с ръце перилата, наблюдавах Къртни, която се наведе и повдигна тарантулата от пода. Постави я на дланта си и й заговори успокояващо.

Децата бяха оформили кръг около нея. Когато тя доближи паяка до лицето си, те утихнаха.

— Това е само една тарантула — обясняваше им Къртни, докато галеше с пръст косматото телце. — Тарантулите не хапят често. Дори и тогава ухапаното не боли кой знае колко.

Децата започнаха да си шушукат колко е храбра Къртни. Видях Моли и Чарлейн да се успокояват една друга в другия край на кръга. Чарлейн галеше Моли по косата. Моли продължаваше да трепери.

— Откъде се е взела тази тарантула? — попита Къртни.

Видях Моли да поглежда ядно към нас. Тя вдигна юмрук и го размаха заплашително.

Побързах да се скрия зад стената.

— Планът ни май се провали — промърмори Капата.

Не си давахме сметка, че провалът не приключи само с това.

— Да изчезваме оттук — прошепнах аз.

Твърде късно. Когато повдигнахме глави, г-н Русо стоеше пред нас и ни гледаше ядосано.

— Какво правите тук, момчета? — попита той подозрително.

Обърнах се към Капата. Той ме гледаше и премигваше.

Никой от нас не знаеше какво да каже.

— Слезте долу — нареди ни г-н Русо. — Имаме да си поговорим хубавичко.

 

 

Можеше да бъде и по-лошо, помислих си.

През следващите две седмици двамата с Капата щяхме да оставаме след училище, за да почистваме лабораторията. Освен това трябваше да напишем съчинение от хиляда думи за това колко е лошо да се крадат животинки и да се пускат на главите на хората.

На всичко отгоре Моли и Чарлейн не желаеха да разговарят с нас.

Наистина можеше да е и по-лошо.

Ами ако двамата с Капата бяхме останали заключени в оня шкаф? Това щеше да е нещастие, нали?

Беше късно следобед. Лежах в леглото и разсъждавах за проваления ни план в гимнастическия салон.

За всичко е виновна Къртни, повтарях си, докато дърпах някакъв провиснал конец от чаршафа.

Къртни се беше преместила в последния момент.

Сигурно се е преместила. Капата не е чак такъв некадърник.

Въздъхнах горчиво, когато си спомних как Къртни бе вдигнала паяка от пода с думите: „Това е само една тарантула. Те не хапят често“.

Защо не я бе ухапала по ръката?

Това щеше да изтрие доволното изражение от лицето й.

Защо наистина е толкоз храбра?

Тази Къртни заслужава здравата да я изплашим, рекох си аз. Пак дръпнах конеца и в чаршафа зейна дупка.

Направо си проси да й изкараме акъла.

Но как, как, как?

Седнал в леглото, аз се загледах в дупката в чаршафа.

Отново си спомних как Капата пусна тарантулата.

Отново я видях на главата на Моли.

Не! Не! Не!

Отново видях уплашения, налудничав танц на Моли.

Изведнъж осъзнах, че вече не съм сам в стаята. Вдигнах очи към вратата и дъхът ми секна.

Видях издължено, мършаво чудовище да се полюшва към мен. От лицето му капеше черна кръв.