Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (17)

17

Затичах се с всички сили и скоро застигнах моите приятели.

— Къде… къде е Масльо? — попитах задъхано.

— Там някъде, предполагам — рече Чарлейн и посочи гъстата гора пред нас.

— Не. Мисля, че го чух от там — възрази Капата, сочейки в противоположна посока.

— Не можем да го изгубим — казах, докато се опитвах да си поема въздух. — Твърде голям е, за да се загуби толкова лесно.

— Не знаех, че може да тича толкова бързо — оплака се Чарлейн. — Изглежда искаше да хване онази катерица.

— Не знае ли, че имахме работа за него? — възмущаваше се Моли, докато оглеждаше гората.

— Аз… не биваше да го отвързвам — изпъшка Чарлейн. — Как ще го хванем сега?

— Ще го хванем, успокой се — опитах се да я утеша. — Като изпусне катерицата, сам ще се върне при нас.

При падането по пяната бяха полепнали кал и изсъхнали листа. Сега отпред имах голямо, тъмно петно. Изтрих го с ръка, докато се оглеждах за Масльо.

— Най-добре да се разделим — предложи Чарлейн. Имаше обезпокоен вид. — Трябва да го намерим, преди да е станало нещо. Не е свикнал с гората.

— Може да е до потока — предположи Моли, докато си нагласяше очилата.

— Хайде, стига сме приказвали. Да вървим да го търсим — предложих нетърпеливо. — Още не е късно да изплашим Къртни и Денис с него.

Аз съм непоправимият оптимист на групата.

— Трябва да го намерим — повтаряше Чарлейн. — Ако нещо се случи с него… — Беше твърде притеснена, за да завърши изречението.

Разделихме се. Тръгнах по пътеката, която водеше към потока. Затичах се, като бутах настрани клоните и виках шепнешком:

— Масльо! Масльо!

Как може това голямо тъпо куче да обърка така нещата? Как може да е толкова безотговорно?

— Ох! — Един остър трън раздра китката ми и остави дълга, червена резка. Спрях да огледам раната, като дишах тежко. В края на резката се беше оформила мъничка капка кръв.

Реших да не й обръщам внимание и да продължавам издирването.

— Масльо! Масльо?

Вероятно бях съвсем близо до потока. Но все още не чувах шума от водата.

Дали съм на прав път? Да не съм свърнал някъде?

Затичах се още по-бързо, прескочих едно паднало дърво и си запробивах път през тръстиките. Почвата стана мека и лепкава. Маратонките ми затъваха в тинестата кал.

Не трябваше ли вече да изляза на поляната?

Не трябваше ли потокът да е от тази страна?

Спрях. Наведох се напред и се подпрях на колене, дишайки задъхано.

Когато вдигнах глава, осъзнах, че съм се изгубил.

Погледнах нагоре, за да намеря слънцето. Може пък по него да се ориентирам. Но клоните бяха твърде гъсти. През тях преминаваше съвсем малко светлина.

— Изгубих се — рекох на глас, по-скоро учуден, отколкото изплашен. — Не мога да повярвам. Да се изгубя в гората.

Завъртях се, търсейки нещо познато. Дърветата образуваха около мен стена. Зад тях се виждаха още, като тъмен фон.

— Ехей, чува ли ме някой? — извиках.

Гласът ми беше пресипнал и уплашен.

— Някой чува ли ме? — повторих още по-силно.

Никакъв отговор.

Една птица изписука високо над главата ми. Чух пърхане на крила.

— Ей, Капа, Моли! Чарлейн! — извиках няколко пъти.

Отново без отговор.

По гърба ми пробягнаха хладни тръпки.

— Ей, изгубих се! Има ли някой?

И тогава чух стъпки отляво. Тежки стъпки. Приближаваха се към мен бързо.

— Ей, деца, вие ли сте? — извиках, наострил слух.

Никакъв отговор. Тежките стъпки се приближаваха.

Втренчих поглед в тъмните дървета.

Чух песен на птичка. Отново пърхане на криле.

Тежки стъпки. Пукот на строшени съчки.

— Масльо, ти ли си? Ей, Масльо!

Сигурно беше кучето. Пристъпих към приближаващите се стъпки.

Сетне спрях.

— Масльо?

Не.

Облещих се. Пред мен стоеше друго куче — с блестящи, кървясали очи. Грамадно, злобно псе, високо почти колкото пони, с гладка черна козина. То наведе лъскавата си глава и изръмжа.

— Добро куче — произнесох малодушно. — Добро кученце.

Кучето оголи зъби и нададе ужасяващ вой.

След това се засили и скочи право към шията ми.