Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (15)

15

— Не! — изпищях и побягнах към оградата.

Кучето изръмжа заплашително. След това се хвърли в атака.

Вдигнах ръце пред лицето си, за да се защитя от удара.

Удар не последва.

Когато свалих ръце, видях, че Чарлейн прегръща кучето през врата. Лицето й направо сияеше. Масльо извърна глава и я млясна по бузата.

— Хвана се, Еди! — рече Чарлейн. — Това ти беше отплата за тарантулата.

Моли се засмя.

— Брей — въздъхнах уплашено. Сърцето ми подскачаше. Дворчето се въртеше пред очите ми.

— Бива си го номерът — обърна се Капата към Чарлейн. — Как си го научила на това?

— Не съм аз — обясни Чарлейн, потупа за последен път кучето и го отблъсна. — Стана малко случайно. Един ден си подсвирквах и изведнъж Масльо се затича към мен. Направо ми се нахвърли, ръмжеше и се зъбеше.

— Сигурно не обича да си подсвиркваш така! — възкликнах, все още разтърсен от случката.

— Той не обича никой да подсвирква — отвърна Чарлейн, докато изтупваше козината на кучето от джинсите си. — Може да му дразни слуха или нещо такова. Не зная. Но нали видяхте какво направи. Направо пощурява, като чуе да се свири така.

— Ама това е страхотно! — обяви Капата.

— Наистина може да изплаши Къртни — кимна Моли.

Загледахме кучето, което лежеше проснато на тревата с изплезен език. То подуши някакво цветенце, надигна се и се скри зад къщата.

— Горкото куче — рече Чарлейн и поклати глава. — Мрази Калифорния. Тук винаги е горещо. Но когато се премествахме от Мичиган, не можахме да се разделим с него.

— Радвам се, че сте го взели — подметнах ентусиазирано. — Сега вече ще изкараме акъла на Къртни!

Моли се наведе и удари топката с чукчето. Лицето й имаше загрижено изражение.

— Нали няма да й сторим нищо лошо? — рече тя. — Искам да кажа, няма да позволим Масльо да я нападне. Ако изгуби контрол…

— Разбира се, че няма — отвърна припряно Чарлейн. — Той спира да ръмжи веднага щом спра да свиря. Наистина. Спра ли да подсвирквам, се превръща в старото, добро куче.

Моли изглеждаше успокоена.

Постепенно изгубихме интерес към играта. Сега по-важно бе да обмислим как да изплашим Къртни с Масльо.

Слънцето отново надзърна иззад облаците. Гладко окосената трева лъщеше на слънчевите лъчи. Захвърлихме чукчетата и се скрихме под сянката на грейпфрутовото дръвче в средата на двора.

— Ще изплашим Къртни в гората. Двете с Денис са построили горска къщичка недалеч от Калния поток — предложих аз, след като се изтегнах на тревата. — Това е идеалното място. Двете с Денис ще са сами. Изведнъж ги напада ръмжащо куче. Ще пищят цяла седмица.

— Ами да, става — съгласи се Капата. — В гората има достатъчно място, където да се скрием. Чарлейн може да се притаи зад някой храст и от там да подсвирква. Другите ще сме наоколо. Къртни въобще няма да се досети.

Седнала с кръстосани крака, Моли дъвчеше замислено долната си устна.

— На мен не ми харесва — рече тя. — Няма да е смешно, ако не накараме Къртни да се изложи пред други хора. Ако я уплашим в гората, нали няма да има никого наблизо?

— Ние ще сме там — възразих. — Ние ще я видим. Това е напълно достатъчно. Поне веднъж да й изкараме акъла.

— Бихме могли след това да изскочим от храсталаците и да извикаме: „Хвана ли се?“ — добави ентусиазирано Чарлейн. — А после ще разкажем на всички в училище какво се е случило.

— Виж, това ми харесва — кимна Капата.

— Кога да го направим? — попита Моли.

— Какво ще кажете за още сега? — предложих и скочих на крака.

— Какво? Сега ли? — Чарлейн изглеждаше изненадана.

— Защо не? — попитах. — Отиваме и го правим. Ако имаме късмет, Къртни и Денис ще са в къщичката. Винаги ходят там в края на седмицата. Крият се и четат разни неща.

— Страхотно! Да вървим! — Капата скочи и ме тупна по гърба. — Този път ще стане!

— Ще ида да взема каишката на Масльо — рече Чарлейн. — Май наистина няма смисъл да го протакаме. — Тя се обърна към Моли, която продължаваше да седи.

— Имам по-добра идея — каза Моли, докато вадеше тревички от косата си. — Преди да идем в гората, нека проверим дали Къртни е там.

— И как ще го направим? — попитах аз.

— Лесно — отвърна. Изведнъж си придаде изражението на Денис: — „Здравей, Къртни. Чакай ме при горската къщичка след десет минути.“

Невероятно! Звучеше досущ като Денис.

Всички се ококорихме от изненада.

— Моли, не знаех, че си толкова талантлива — похвали я Чарлейн през смях.

— Упражнявах се — призна Моли. — Мога да имитирам всякакви гласове. Наистина съм доста добра.

— Сигурно ще те вземат в киното да озвучаваш филми, като пораснеш — предположих. — Ще бъдеш Дафи Дък. Направо си готова да почнеш!

Капата се засмя. Моли ми се изплези.

— Да влезем вътре и да позвъним на Къртни — предложи ентусиазирано Чарлейн и бутна плъзгащата се врата. — Ако не е вкъщи, значи вече е при горската къщичка. Ще разходим Масльо до там. Ако пък Къртни си е вкъщи, Моли ще се престори на Денис и ще я повика в гората.

Преместихме се в кухнята. Чарлейн подаде слушалката на Моли. След това донесе още една, за да слушаме всички.

Моли набра номера на Къртни и всички затаихме дъх, заслушани в сигнала. Едно позвъняване. Две.

Къртни вдигна слушалката веднага след втория сигнал.

— Ало?

— Здрасти, Къртни — заговори Моли с гласа на Денис. — Аз съм. — Наистина звучеше като Денис. Дори майката на Денис не би я познала! — Искаш ли да се срещнем в гората? Нали знаеш — при нашата къщичка.

— Кой се обажда? — попита Къртни.

— Аз съм, Денис — повтори Моли.

— Странно — чухме Къртни да казва. — Как може да си Денис, когато тя е тук, при мен?