Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (5)

5

Докато зяпах ужасен, в мислите ми нахлуха думите на чичо Бен за скарабея:

„Да притежаваш скарабей означавало безсмъртие. Но ухапване от скарабей означавало моментална смърт.“

Моментална смърт?

— Нееее! — нададох вой и се обърнах.

Видях Сари клекнала на земята. Ухилена. С протегната напред ръка.

Осъзнах, че тя ме е ощипала по крака.

Сърцето ми продължаваше да бие лудо. Хванах медальона и се вгледах в прозрачния оранжев камък. Скарабеят си беше вътре — точно както през последните четири хиляди години.

— Ааааах! — нададох яростен вик. Бях ядосан най-вече на себе си.

През цялата ли ваканция ще се хващам на тъпите номера на чичо Бен и Сари? В такъв случай ме очаква едно много дълго лято.

Винаги съм харесвал братовчедка ми. Винаги сме се разбирали добре, с изключение на моментите, когато тя държи да е първа или по-велика.

Но сега ми се искаше да я ударя. Искаше ми се да й кажа разни гадни неща.

Но не се сещах за нищо кой знае колко гадно.

— Беше много подло, Сари — казах тъжно и пъхнах медальона под тениската си.

— Нали? — отвърна тя, много доволна от себе си.

През нощта лежах на малкото походно легло, загледан в тавана на палатката, и не можех да заспя. Чувах плъзгането на вятъра по вратата, лекото проскърцване на колчетата на палатката, шумоленето на брезента.

Май никога не съм бил в такова състояние — някак си нащрек.

През пролука на вратата виждах блясъка на луната и стръкове суха трева на пясъка отвън. На брезента над леглото ми имаше следи от мокро петно.

Няма да мога да заспя, мислех си тъжно аз.

Мачках и удрях тънката възглавница за стотен път. Опитвах да я направя малко по-пухкава. Грубото вълнено одеало драскаше брадата ми.

И друг път съм спал на ново място. Но винаги е било в някаква стая. А не някъде сред безкрайната пясъчна пустиня в малка, проветрива, скърцаща брезентова палатка.

Не бях изплашен. Чичо ми хъркаше в леглото си на няколко стъпки от мен.

Бях просто нащрек. Буден.

Бях в такова състояние, че чувах шумоленето на листата на палмите отвън. Чувах шума от автомобилните гуми по шосето, което беше на няколко километра.

И чух как сърцето ми изтупка, когато нещо докосна гърдите ми.

Бях толкова нащрек, че го усетих на мига.

Беше леко мръдване. Бързо и леко докосване.

Можеше да е само едно нещо. Скарабеят в медальона.

Този път не е шега.

Наистина, това не е шега. Той мръдна.

Отметнах одеялото и бръкнах да извадя медальона. Вдигнах го на лунната светлина. Скарабеят беше вътре — тлъст и черен в оранжевия си затвор.

— Ти ли помръдна? — прошепнах му аз. — Ти ли трепна с крачета?

Изведнъж се почувствах много глупаво. Защо шепна на някакво насекомо на четири хиляди години? Защо си въобразявам, че е живо?

Ядосан на себе си, пъхнах медальона обратно под пижамата.

Нямаше как да знам колко важен за мен ще се окажа медальонът съвсем скоро.

Нямаше как да знам, че медальонът крие тайна, която може да спаси живота ми. Или да ме убие.