Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (15)

15

Изплашени викове изпълниха помещението. Чичо Бен се обърна с широко отворени очи.

— Какво става? — извика той.

Четиримата египетски полицаи с намръщени физиономии пристъпиха към средата на гробницата.

— Внимателно! — предупреди чичо Бен, застанал пред саркофага, сякаш искаше да го предпази. — Не пипайте нищо. Всичко е ужасно крехко.

Той свали каската си. Огледа полицаите един по един.

— Какво правите тук? — запита после той.

— Аз ги повиках — прогърмя един глас откъм вратата.

С доволно изражение на лицето в гробницата влезе доктор Фийлдинг. Мъничките му очички играеха въодушевено.

— Омар… не разбирам — каза чичо Бен и пристъпи към него.

— Така най-добре ще защитя находките в гробищата — отвърна доктор Фийлдинг и огледа набързо гробницата и съкровищата. — Чудесно! Това е чудесно! — извика той. Пристъпи напред и енергично се ръкува с чичо ми. — Поздравления за всички! — гръмогласно извика той. — Направо не е за вярване!

Физиономията на чичо Бен се поотпусна.

— Все пак не разбирам защо са ни те — каза той и посочи полицаите, които гледаха мрачно. — Никой тук няма намерение да краде каквото и да било.

— Разбира се — отвърна доктор Фийлдинг, като продължи да стиска ръката на чичо Бен. — Разбира се. Но скоро ще се разчуе, Бен. И си помислих, че трябва да сме готови с охраната.

Чичо Бен изгледа подозрително четиримата полицаи и присви рамене.

— Може и да си прав — каза той на доктор Фийлдинг. — Може би това е разумно.

— Просто не им обръщай внимание — отговори доктор Фийлдинг и потупа чичо ми по гърба. — Дължа ти извинение, Бен. Не бях прав да те спирам. Трябваше да разсъждавам като учен. Дължим го на света. Надявам се да ми простиш. Имаме голям повод да празнуваме, нали?

— Нямам му вяра — довери ни чичо Бен, когато по-късно излязохме от палатката си и тръгнахме за вечеря. — Въобще нямам вяра на партньора си.

Беше ясна нощ, изненадващо хладна. Милиони трепкащи белички звезди изпъстряха лилавото небе. Постоянният ветрец люлееше палмите в далечината. Пламъците на лагерния огън танцуваха нагоре-надолу с вятъра.

— Ще вечеря ли доктор Фийлдинг с нас? — запита Сари. Беше си сложила бледозелен пуловер и черен клин.

Чичо Бен поклати глава.

— Не, отиде в Кайро. Няма търпение да се похвали на спонсорите ни.

— Изглеждаше наистина развълнуван, когато видя мумията и всичко останало — казах аз, загледан в пирамидата, която се извисяваше на фона на вечерното небе.

— Така е — призна чичо Бен. — Със сигурност твърде бързо промени мнението си! Но ще продължа да го държа под око. Омар не желае нищо друго, освен да отмъкне проекта. Ще държа под око и тези негови полицаи.

— Татко, тази вечер трябва да празнуваме! — скара му се Сари. — Хайде да не говорим за доктор Фийлдинг. Да говорим само за Хор-Ру и как ти ще станеш богат и известен.

Чичо Бен се разсмя.

— Дадено! — отвърна й той.

Нила ни чакаше край огъня. Чичо ми я беше поканил на барбекю. Беше си сложила бял пуловер и широки дънки. Кехлибареният й медальон отразяваше полумесеца, който се издигаше над палатките.

Наистина изглеждаше красива. Когато се приближихме, тя се усмихна топло на чичо Бен. Доколкото можех да прочета по лицето му, той я харесваше.

— Сари, ти си по-висока от Гейб, нали? — запита Нила.

Сари се усмихна. Харесваше й да е по-висока, въпреки че ако се гледа кой кога е роден, аз съм малко по-голям от нея.

— Не повече от два сантиметра — бързо казах аз.

— Хората определено са станали по-високи — каза Нила на чичо Бен. — Хор-Ру е толкова нисък. Направо джудже.

— Да, чудно е, че толкова ниски хора са строили такива високи пирамиди — каза чичо Бен, усмихвайки се.

Нила също се усмихна и хвана ръката му.

Със Сари се спогледахме. Усетих какво мисли. А физиономията й направо казваше — ей, какво става между тези двамата.

Вечерята мина прекрасно. Чичо Бен прегори малко питките за хамбургерите. Но май на никого не му пукаше.

Сари излапа два хамбургера. Аз изядох само един. Така тя имаше още един повод за хвалба.

Все повече ми писваше от фукането на братовчедка ми. Улавях се, че мисля как да й го върна.

Нила и чичо Бен непрекъснато се шегуваха.

— Тази гробница прилича на декор за филм — каза Нила, за да подразни чичо ми. — Прекалено е перфектна! И всичкото злато! И тази идеална малка мумия! Всичко е менте. Ето това ще напиша в статията си.

Чичо Бен се разсмя и се обърна към мен:

— Провери ли мумията, Гейб? Тази имаше ли часовник?

Поклатих глава:

— Нямаше.

— Виждаш ли? — чичо Бен каза на Нила. — Няма часовник. Значи е истинска.

— Това е сериозно доказателство — каза Нила и се усмихна топло на чичо ми.

— Татко, ти знаеш ли думите, с които може да се съживи мумията? — намеси се Сари. — Нали се сещаш — думите, за които спомена доктор Фийлдинг.

Чичо Бен преглътна последната хапка от хамбургера си и избърса със салфетка мазнината от брадата си.

— Не разбирам как сериозен учен може да вярва на такова суеверие — промълви той.

— Но кои са тези шест думи, които могат да съживят мумията? — настоя Нила. — Хайде, Бен, кажи ги.

Усмивката изчезна от лицето на чичо Бен. Той размаха пръст към Нила.

— О, не! — обяви той. — Нямам ти доверие. Ако ти кажа думите, ти ще съживиш мумията само за да я снимаш за вестника си!

Всички се разсмяхме.

Седяхме край огъня, а оранжевите отблясъци трепкаха по лицата ни. Чичо Бен остави чинията си на земята и протегна ръце над пламъците.

— Теки Кару Теки Кара Теки Кари — издекламира той с дълбок глас, ръкомахайки над огъня.

Огънят изпука. Една пръчка изпращя толкова силно, че сърцето ми подскочи.

— Това ли са тайнствените думи? — запита Сари.

Чичо Бен кимна тържествено.

— Това са думите от йероглифите над входа на гробницата.

— Значи мумията току-що се е изправила и вече се е протегнала? — запита Сари.

— Глупости — отвърна Чичо Бен и стана. — Тези думи трябва да бъдат произнесени пет пъти.

— О! — Сари се загледа замислено в огъня.

Повторих думите наум. „Теки Кару Теки Кара Теки Кари“. Исках да ги запомня наизуст. Беше ми хрумнало как да изплаша Сари.

— Къде отиваш? — обърна се Нила към чичо Бен.

— В палатката с телефона — отвърна й той. — Трябва да се обадя — обърна се и бързо се запъти към редицата палатки.

Нила въздъхна изненадано:

— Той дори не каза „Лека нощ!“.

— Винаги е такъв — обясни Сари, — щом му хрумне нещо.

— Може би по-добре и аз да си ходя — каза Нила и стана, като изтупа пясъка от дънките си. — Започвам да пиша статията за вестника.

Тя ни пожела лека нощ и тръгна с бързи крачки. Сандалите й шляпаха по пясъка.

Със Сари се загледахме в пращящия огън. Полумесецът се носеше високо в небето. Бледата му светлина очертаваше в далечината върха на пирамидата.

— Нила е права — казах на Сари. — Гробницата наистина прилича на декор за филм.

Сари не отговори. Гледаше огъня без да мига. Беше се замислила. Нещо в огъня отново изпука. Звукът като че ли я извади от мислите й.

— Мислиш ли, че Нила харесва татко? — запита ме тя с очи, впити в моите.

— Аха — отвърнах аз. — Винаги му се усмихва много особено — опитах се да изимитирам усмивката на Нила. — И непрекъснато се опитва да се шегува с него.

Сари се замисли върху отговора ми.

— А мислиш ли, че татко я харесва?

Усмихнах се.

— Със сигурност — казах и станах. Искаше ми се да се прибера в палатката. Исках да изплаша Сари.

Вървяхме към палатките без да приказваме. Предполагам, че Сари продължаваше да мисли за баща си и Нила.

Нощният въздух беше хладен, но вътре в палатката беше топло. Лунната светлина се процеждаше през брезента. Сари измъкна сака си под походното легло, клекна пред него и започна да търси нещо в него.

— Сари — прошепнах аз, — искаш ли да издекламирам тайните думи пет пъти?

— Какво? — изненадано ме погледна тя.

— Ще произнеса думите пет пъти — казах й аз. — Да видим дали ще се случи нещо.

Очаквах да ме помоли да не го правя. Мислех, че ще се изплаши и ще започне да ме моли: „Моля те, Гейб… недей! Недей! Опасно е!“

Вместо това Сари продължи да рови в сака.

— Ами, давай! — каза ми тя.

— Сигурна ли си? — попитах аз.

— Аха. Защо пък не! — отвърна тя и извади едни дънкови бермуди.

Погледнах към нея. Дали в очите й имаше страх? Дали не се преструва, че й е все едно?

Да. Мисля, че Сари беше малко уплашена. И много се стараеше да не й проличи.

Приближих се и издекламирах древните думи с дебел глас, както чичо Бен ги каза: „Теки Кару Теки Кара Теки Кари“.

Сари пусна дънките и се обърна към мен.

Повторих думите: „Теки Кару Теки Кара Теки Кари“.

После още веднъж.

После четвърти път.

Поколебах се. Усетих студен повей по врата си.

Дали да ги кажа още веднъж? Да ги кажа ли за пети път?