Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (23)

24

Със Сари се стрелнахме към вратата. Но Нила блокира изхода.

С празен поглед, вперен в нас, с уста, замръзнала в странна усмивка, мумията вървеше към нас.

Вдигна сковано ръце.

Протегна длан.

И отчаяно се хвърли към нас.

За моя изненада, тя мина покрай мен и Сари… и обви катранените си ръце около гърлото на Нила.

Нила зяпна. Започна да издава задавени звуци.

Мумията килна глава назад. Катранените й устни помръднаха и суха кашлица разцепи въздуха. После от гърлото й излезе шепот, сух като смъртта:

— Остави ме… да почивам в мир!

Нила нададе задавен вик.

Мумията стегна жестоката си хватка.

Завъртях се и хванах мумията за ръката.

— Пусни я! — изпищях аз.

От почернелия череп излезе някакво хриптене. Ръцете се стегнаха около Нила. Тялото й се изви назад към пода.

Нила примирено затвори очи. Ръцете й се мяткаха безпомощно. Фенерчето и малката ръка на мумията паднаха на пода.

Грабнах моя талисман и го пъхнах в джоба на дънките.

— Пусни я! Пусни я! Пускай! — изкрещях аз. Хвърлих се на гърба на мумията и се опитах да откопча ръцете й от врата на Нила.

Мумията предизвикателно изрева — дрезгав, ядосан шепот.

Изправи се и се опита да се отърси от мен.

Ахнах шокиран от неочакваната й сила.

Докато се свличах от бинтования гръб на мумията, размахах ръка и отчаяно се опитах да се хвана за нещо.

Ръката ми стисна кехлибарения медальон на Нила.

— Ей…! — извиках аз, когато мумията внезапно ме тръсна още веднъж.

Претърколих се.

Верижката се скъса. Медальонът се изплъзна от ръката ми, падна на пода и се разби на парчета.

— Неееееее! — ужасеният писък на Нила разтресе стените.

Мумията замръзна.

Нила се измъкна от хватката й. Отстъпи назад. Гледаше ужасено.

— Животът ми! Животът ми! — изписка тя.

Наведе се и трескаво започна да събира парченцата кехлибар от пода. Но медальонът се беше счупил на стотици късчета.

— Животът ми! — изплака Нила, загледана в малките парчета в дланта си. После вдигна поглед към нас със Сари.

— Живеех вътре в медальона! — извика тя. — Нощем влизах в него. Той ме поддържаше жива четири хиляди години! А сега… сега… оооох…

Гласът й изтъня. Нила започна да се свива. Главата, раменете, цялото й тяло ставаха все по-мънички… и по-мънички… докато тя изчезна в дрехите.

Със Сари гледахме шокирани. След няколко секунди под пуловера и дънките изпълзя черен скарабей. Скарабеят отначало се движеше неуверено, после бързо запълзя по мръсния под и изчезна в тъмнината.

— Този… бръмбар… — запелтечи Сари. — Нила ли беше?

Кимнах.

— Май да — казах аз, загледан в смачканите дрехи на Нила.

— Мислиш ли, че наистина беше древноегипетска принцеса? Сестра на Хор-Ру? — промълви Сари.

— Толкова е странно — отвърнах аз. Мислех съсредоточено, опитвах се да свържа нещата едно с друго, да разбера смисъла на всичко, което каза Нила.

— Сигурно всяка нощ се е превръщала в скарабей — изрекох на глас мислите си. — Пропълзявала е в кехлибара и е спяла вътре. Той я е държал жива… докато…

— Докато ти не счупи кехлибарения медальон — прошепна Сари.

— Да — кимнах аз. — Стана случайно…

Но думите ми застинаха в гърлото, когато студена ръка докосна рамото си.

Знаех, че мумията е зад мен.