Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (18)

18

Със Сари се спогледахме.

Нощем пирамидата изглеждаше много по-голяма, много по-мрачна. Поривистият вятър фучеше по стените й, сякаш ни предупреждаваше да стоим по-далече.

Прокраднахме се зад купчина камъни, струпани от работниците.

— Да изчакаме татко тук — предложи Сари.

Съгласих се без да споря. Нямахме фенери, въобще никаква светлина. Нямаше да стигнем кой знае колко далече, ако тръгнехме така из тунелите.

Облегнах се на гладките камъни и се вторачих в отвора на пирамидата. Сари погледна полумесеца. Леки перести облаци го покриха и земята пред нас притъмня.

— Мислиш ли, че татко е в опасност? — запита Сари. — Нали той ни каза, че няма вяра на доктор Фийлдинг. А после…

— Сигурен съм, че чичо Бен е добре — казах й аз. — Все пак доктор Фийлдинг е учен. Не е някакъв престъпник.

— Но защо накара татко да влезе в пирамидата посред нощ? — запита пискливо Сари. — И за какво спореха двамата?

Вдигнах рамене. Не си спомням да съм виждал Сари толкова уплашена. При други обстоятелства това би ме зарадвало. Тя винаги се фука колко е по-смела и по-безстрашна от мен.

Но сега не можех да се зарадвам. Най-вече защото аз бях също толкова уплашен.

Отстрани наистина изглеждаше така, сякаш двамата учени се карат. И сякаш доктор Фийлдинг насила бутна чичо Бен в пирамидата.

Сари скръсти ръце на гърдите си и отново присви очи към отвора на пирамидата. Вятърът рошеше косата й, премяташе кичури към лицето й, но тя не ги отместваше.

— Какво може да е толкова важно? — запита Сари. — Защо трябваше точно сега да влязат в пирамидата? Мислиш ли, че може да е откраднато нещо? Онези полицаи от Кайро не са ли там да пазят?

— Видях, че си тръгват — отговорих й аз. — Качиха се на колата си и заминаха точно преди вечеря. Не знам защо. Може да са ги повикали в града.

— Толкова… съм объркана — призна Сари. — И притеснена. Не ми хареса изражението на доктор Фийлдинг. Не ми хареса и как се държеше. Беше толкова груб. И как се втурна в палатката. Изплаши ни до смърт. Дори не каза „Здравей“.

— Успокой се, Сари — казах й аз тихо. — Нека просто изчакаме. Всичко ще е наред.

Тя въздъхна, но не отвърна нищо.

Зачакахме мълчаливо. Не знам колко време мина. Сякаш часове.

Облаците се разсеяха. Вятърът продължаваше да вие призрачно.

— Къде са? Какво ли правят? — запита нервно Сари.

Тъкмо да си отворя устата и в отвора на пирамидата блесна светлинка.

Стиснах ръката на Сари.

— Виж! — прошепнах й аз.

Светлината стана по-силна. Появи се някакъв силует, който бързо излезе.

Доктор Фийлдинг.

Излезе на лунната светлина и изражението му ми се стори странно. Мъничките му черни очи се бяха ококорили и сякаш се въртяха безспир. Веждите му трепереха. Устата му беше отворена и странно изкривена. Сякаш дишаше трудно.

Доктор Фийлдинг се изтупа и се отдалечи от пирамидата. Ходеше странно, като леко залиташе. Правеше големи крачки с мършавите си дълги крака.

— Но… къде е татко? — прошепна Сари.

Надничайки откъм купчината камъни, виждах ясно отвора на пирамидата. Там не се забелязваше никаква светлина. Нямаше никакъв знак от чичо Бен.

— Не… той не излиза — каза на пресекулки Сари.

И преди да успея да направя нещо, Сари изскочи от прикритието и… застана на пътя на доктор Фийлдинг.

— Доктор Фийлдинг — извика тя силно, — къде е баща ми?

Изправих се и се затичах след нея. Видях, че очите на доктор Фийлдинг се въртят бясно. Той не отговори.

— Къде е баща ми? — повтори пискливо Сари.

Доктор Фийлдинг сякаш не я видя и я подмина. Вървеше вдървено, тромаво. Ръцете му някак си висяха отпуснати.

— Доктор Фийлдинг…! — извика Сари след него.

Той вървеше бързо в тъмнината към редицата палатки.

Сари се обърна към мен. Лицето й беше изопнато от страх.

— Направил е нещо на татко! — извика тя. — Сигурна съм!