Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (19)

19

Обърнах се към отвора на пирамидата. Продължаваше да е тъмен и тих.

Единственото, което се чуваше, беше воят на вятъра.

— Доктор Фийлдинг изобщо не ме погледна! — извика Сари. Личеше, че е ядосана. — Мина покрай мен, сякаш изобщо не бях там.

— Да… знам — казах тихо на пресекулки аз.

— А видя ли изражението му? — запита тя. — Толкова зло. Даже злокобно.

— Сари… — започнах аз. — Може би…

— Гейб, трябва да отидем да намерим татко! — прекъсна ме Сари. Хвана ме за ръка и ме затегли към пирамидата. — Бързо!

— Не, Сари. Почакай! — настоях аз и се опитах да се измъкна от хватката й. — Не можем да влезем просто ей така в пирамидата. Тъмно е. Ще се загубим. И никога няма да намерим чичо Бен.

— Ще отидем в палатката и ще вземем фенери — отвърна тя. — Бързо, Гейб…

Вдигнах ръка, за да я спра.

— Почакай, Сари! — заповядах й аз. — Ти стой и гледай за баща ти. Може скоро да излезе. Аз ще отида да донеса фенери.

Загледана в тъмния отвор, Сари пак тръгна да спори. Но после й хрумна друго и се съгласи с мен.

Затичах се към палатката. Сърцето ми биеше лудо. Спрях пред входа и погледнах към другите палатки от редицата. Търсех с поглед доктор Фийлдинг.

От него нямаше и следа.

Взех два фенера и се затичах обратно към пирамидата. Моля те, тихичко се помолих аз на ум, моля те да си излязъл, чичо Бен. Моля се да си добре.

Но докато тичах, видях, че Сари продължава да стои сама. Дори отдалече забелязах изплашеното й изражение. Крачеше напрегнато напред-назад пред входа на пирамидата.

Чичо Бен, къде си, чудех се аз. Защо не излизаш от пирамидата? Добре ли си?

Със Сари не си казахме нищо. Нямаше нужда.

Включихме фенерите и влязохме в пирамидата. Беше доста по-стръмно, отколкото си спомнях. Почти загубих равновесие, докато се спусках в тунела.

Светлините на фенерите се стрелкаха по пръстта на пода. Насочих моя към тавана. Държах лъча нагоре и водех напред.

Вървях бавно, като се опирах с една ръка за стената. Стената бе мека и грапава. Сари ме следваше по петите. Светлината на нейното фенерче шареше по пода пред краката ни.

Тя изведнъж спря, когато тунелът зави в малка празна зала.

— Как да разберем, че вървим в правилната посока? — прошепна разтреперано Сари.

Вдигнах рамене. Дишах тежко.

— Мислех, че знаеш пътя — промълвих аз.

— Влизала съм само с татко — отвърна тя, докато оглеждаше празната зала зад мен.

— Ще продължим, докато го намерим — казах й аз, като се опитах да звуча по-смело, отколкото се чувствах.

Тя пристъпи пред мен и освети стените на залата.

— Татко! — извика Сари. — Татко? Чуваш ли ме?

Гласът й отекна в тунела. Дори ехото прозвуча уплашено.

Замръзнахме на място и се заслушахме.

Тишина.

— Хайде! — подканих я аз. Трябваше да се наведа в следващия тесен тунел.

Накъде ли води? Дали отиваме към гробницата на Хор-Ру? Там ли ще намерим чичо Бен?

Въпроси. Въпроси. Опитах се да ги спра. Но те изпълваха мислите ми. Връхлитаха ме, повтаряха се и отекваха в главата ми, докато вървяхме в криволичещия тунел.

— Татко? Татко… къде си? — виковете на Сари станаха още по-нервни, докато навлизахме в пирамидата.

Тунелът рязко тръгна нагоре, после пак стана хоризонтален. Сари внезапно спря. Изненадан се блъснах силно в нея, като едва не избих фенера от ръката й.

— Извинявай — прошепнах аз.

— Гейб, виж…! — извика тя, като сочеше с фенера точно пред маратонките си. — Следи от стъпки!

Погледнах малкия осветен кръг. Видях следите от подметки в прахта. Следи от грайфер на обувки.

— Работни ботуши — промълвих аз.

Тя завъртя фенера в кръг. На земята имаше няколко различни следи, които сочеха в една и съща посока.

— Дали това означава, че вървим в правилната посока? — запита тя.

— Може би — отвърнах аз и продължих да разглеждам следите. — Трудно е да се каже дали са пресни или стари.

— Татко? — извика енергично Сари. — Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

Тя се намръщи и ми махна да я последвам. Следите от ботуши ни дадоха надежда и сега се движехме по-бързо, като се подпирахме с ръце на стената за по-голяма стабилност.

И двамата радостно извикахме, когато стигнахме до залата пред гробницата. Фенерите ни осветиха древните йероглифи по стената и вратата.

— Татко? Татко? — гласът на Сари разцепи тишината.

Стрелнахме се през празната зала и се вмъкнахме през открехната врата на следващата зала.

Гробницата беше тъмна и тиха.

— Татко? Татко? — извика отново Сари.

Извиках и аз:

— Чичо Бен? Тук ли си?

Тишина.

Зашарих с фенера по струпаните в гробницата съкровища, тежки сандъци, столове, глинените делви.

— Не е тук — задавено каза Сари и изхълца.

— Къде тогава доктор Фийлдинг е завел чичо Бен? — запитах аз, произнасяйки мислите си на глас. — Няма къде другаде да са отишли.

Лъчът от фенера на Сари спря върху саркофага. Тя го погледна с присвити очи.

— Чичо Бен! — извиках притеснено. — Тук ли си?

Сари ме стисна за ръката.

— Гейб, виж! — извика тя. Фенерът й осветяваше саркофага.

Не можех да разбера какво иска да ми покаже.

— Какво? — запитах аз.

— Капакът — промълви Сари.

Погледнах го. Тежкият каменен капак плътно покриваше саркофага.

— Капакът е затворен — каза Сари и тръгна към него без да отмества светлината.

— Е, и? — продължавах да не разбирам аз.

— Следобед, когато си тръгнахме — обясни тя, — капакът беше отворен. Даже си спомням, че татко каза на работниците да го оставят отворен тази нощ.

— Права си! — извиках аз.

— Помогни ми, Гейб — помоли ме Сари и остави фенера на земята. — Трябва да отворим саркофага.

Поколебах се за секунда. Студена вълна от страх премина по тялото ми. Поех си дъх и пристъпих към Сари, за да й помогна.

Тя вече буташе каменния капак с две ръце. Застанах до нея и също забутах. Бутах с все сила.

Каменният капак се отмести по-лесно, отколкото очаквах.

Двамата напрегнахме мускули и забутахме още по-силно.

Преместихме го около трийсетина сантиметра.

Тогава се наведохме, за да надникнем в саркофага… и ахнахме ужасени.