Агата Кристи
Смърт в Лимсток (9)

1.

Виждам, че съм направил пропуск в разказа си. Досега почти не съм споменавал за госпожа Дейн Калтроп и нейния съпруг, преподобния Калеб Дейн Калтроп.

А викарият и неговата съпруга бяха сред най-знатните личности. Самият Дейн Калтроп беше може би по-далеч от реалността от всеки друг човек. Неговият личен живот бе в книгите му, между четирите стени на кабинета му и в интимното познаване на ранната история на църквата. За разлика от него госпожа Дейн Калтроп бе винаги ужасяващо осведомена. Може би съзнателно съм избягвал да я спомена досега, защото от самото начало изпитвах страх от нея. Тя бе забележителна жена и знаеше тайни, които могат да бъдат известни само на древногръцка богиня, която не пропуска от Олимп и най-незначителния детайл от живота на простосмъртните. Изобщо не бе типичната съпруга на викарий — разбира се, тук трябва да се запитам какво знам лично аз за съпругите на уважаемите викарий?

Тази, която помня, бе плахо, невзрачно същество, изцяло посветено на своя едър и силен съпруг, който притежаваше таланта да проповядва с магнетична сила. Тя общуваше с такава трудност и притеснение, че бе почти невъзможно да проведеш нормален разговор.

Друг тип, често срещан в литературата, е карикатура на жена, която си вре носа навсякъде и във всичко и си служи единствено със стандартни, безсмислени фрази. Вероятно в реалната действителност този тип липсва.

Госпожа Дейн Калтроп никога не си пъхаше носа, където и да било, но въпреки това притежаваше магическата способност да знае абсолютно всичко, което се случва на всеки в градчето. Много скоро установих, че почти всичките му обитатели изпитват страх от нея. Тя не предлагаше съвети и никога не се намесваше, но беше олицетворение на божествената сила за всяка гузна съвест.

Никога не бях срещал жена, която да е толкова безразлична към заобикалящата я среда. Виждал съм я в горещи дни с дебело вълнено палто и отново, когато вали дъжд, примесен със сняг, да крачи по главната улица облечена само в лека памучна рокля, вперила разсеян поглед далеч пред себе си. Имаше дълго, слабо, интелигентно лице, което наподобяваше муцуната на ловджийска хрътка. Говореше винаги открито и прямо, думите й улучваха целта си с поразяваща точност.

На следващия ден след посещението на Меган за обяд тя ме спря на главната улица. Бях изненадан, защото обикновено се движеше с поглед, зареян в хоризонта, сякаш истинската й цел се намираше на километри напред.

— О — възкликна тя, — господин Бъртън. В гласа й усетих триумф, като че ли в момента бе успяла да се справи с особено сложен ребус.

Признах, че аз действително съм господин Бъртън на нейните услуги и съпругата на викария спря да се взира напред и се опита да фокусира погледа си върху моята персона.

— Чакай да видя — каза тя. — За какво исках да разговарям с вас?

Не можех да й помогна в изпълнението на тази сложна задача. Тя стоеше пред мен намръщена и озадачена.

— Нещо доста неприятно — бе първата констатация.

— Съжалявам, ако е така — отговорих стреснат.

— А! — възкликна госпожа Дейн Калтроп. — Мразя тази своя привързаност към буквата „А“. Анонимни писма! Каква е тази история с анонимни писма, която ни навлякохте?

— Аз не съм я навлякъл — възразих. — Тя вече си беше тук.

— Нима? Никой не получаваше анонимни писма, преди да се появите вие.

В гласа й се усещаше обвинение.

— Не е вярно, госпожо Дейн Калтроп. Когато пристигнахме тук със сестра ми, неприятностите с писмата вече бяха започнали.

— Боже мой! — възкликна тя. — Това никак не ми харесва. — Продължаваше да стои пред мен, но очите й отново разсеяно гледаха в далечината. Заговори: — Чувствам, че тук има нещо изключително нередно. Ние в Лимсток не сме такива. Завист, разбира се, злоба и дребни грехове — но не мислех, че някой е способен на подобни постъпки — никога не съм предполагала. А това силно ме тревожи, защото, разбирате ли, аз би трябвало да знам.

Красивите й очи се върнаха от хоризонта и се впериха в моите. В тях се четяха тревога и искрено удивление.

— Но как бихте могла да знаете?

— Обикновено знам. Винаги съм чувствала, че това е мое задължение. Калеб проповядва добре и съвестно и съблюдава свещенодействията. Това е дълг на всеки свещеник, но дългът на неговата съпруга, ако приемем, че му е съпруга, защото той е женен първо за църквата, е да знае какво чувстват и мислят хората от паството дори и да не може по някакъв начин да им повлияе. Нямам ни най-малка представа чия идея е… — Тя прекъсна мисълта си и разсеяно добави:

— А тези писма са толкова глупави.

— Вие, ъ-ъ, получихте ли също анонимно писмо?

Въпросът ми беше поставен много плахо, просто се изплъзна от устата ми и веднага съжалих, но госпожа Дейн Калтроп отговори спокойно, като съвсем леко разшири очи:

— О, да, две, не, три. Не помня точно за какво пишеше. Нещо много глупаво за Калеб и директорката на училището, мисля. Пълен абсурд, защото Калеб няма вкус към прелюбодействието. Никога е нямал голям късмет, защото е свещеник.

— Разбира се — съгласих се. — О, разбира се.

— Калеб щеше да е светец — продължи, — ако не беше прекален интелектуалец.

Не се чувствах достоен да отговоря на тази критика, освен това съпругата на викария по доста странен начин продължи, прескачайки от разсъжденията за съпруга си към проблема с анонимните писма:

— Има толкова много неща, които могат да се кажат, а писмата изобщо не ги засягат. Ето, това е много любопитно.

— Не мисля, че са особено сдържани — възразих горчиво.

— Но авторът им като че ли не пише нищо. Нищо от истински неприятните неща.

— Например?

Хубавите й очи се впериха в моите.

— Ами, разбира се. Тук има много изневери и всичко останало. Невъобразим брой срамни тайни. Защо не ги използва авторът? — Тя замълча и след това внезапно попита: — Какво пишеше във вашето анонимно писмо?

От всеки друг въпросът би прозвучал нахално, но не и от нейните уста.

— Твърдеше се, че Джоана не ми е сестра.

— А тя е?

Госпожа Дейн Калтроп зададе този въпрос с открит приятелски интерес.

— Разбира се. Джоана е моя сестра.

Тя кимна.

— Ето пример за това, което искам да кажа. Смея да твърдя, че има други неща…

Очите й ме гледаха замислено, без всякакъв видим интерес и аз изведнъж разбрах защо цял Лимсток се страхува от съпругата на викария.

В живота на всеки от нас има неща, които бихме искали да забравим. Имах чувството, че госпожа Дейн Калтроп ги знае всичките.

За пръв път в живота си изпаднах във възторг от появяването на Еме Грифит. Сърдечният й глас прогърмя:

— Здравей, Мод. Толкова се радвам, че успях да те срещна. Искам да предложа да променим датата за благотворителната разпродажба. Добро утро, господин Бъртън. — Тя продължи: — Само ще прескоча до бакалията да оставя списъка с поръчките си и ще те придружа до института, ако не възразяваш?

Еме влезе в супермаркета, а госпожа Калтроп каза:

— Горката!

Бях озадачен. Защо ще съжалява Еме? Но тя продължи:

— Знаете ли, господин Бъртън, страхувам се…

— За писмата ли?

— Да, виждате ли, това значи — това трябва да значи… — Тя спря замислена, веждите й се свиха. После продължи бавно, като човек, който решава задача на глас: — Сляпа омраза… да, сляпа омраза. Но дори и слепец може да прободе сърцето, ако случайността го насочи… И какво ще се случи тогава, господин Бъртън?

Щяхме да узнаем само след ден.