Агата Кристи
Смърт в Лимсток (8)

2.

Когато се върнах у дома, намерих Меган седнала на стъпалата на верандата, притиснала брадичка на колене.

Тя ме посрещна с обичайната за нея липса на официалности:

— Здравейте. Мислите ли, че мога да обядвам с вас?

— Разбира се.

— Ако ще има пържоли или нещо, което е точно определено само за вас, няма да ви притеснявам — извика подире ми, докато отивах да предупредя Партридж, че на обяд ще бъдем трима.

Предполагам, че Партридж се подразни. Най-малкото успя, без да каже нищо лошо, да покаже, че няма особено високо мнение за тази госпожица Меган.

Върнах се на верандата.

— Ще може ли? — попита момичето нетърпеливо.

— Всичко е наред — успокоих я. — Ирландска яхния.

— А, добре, тя е нещо като храна за кучета, нали? Много картофи и подправки.

— Нещо такова.

Извадих табакерата си и й предложих цигара. Тя се изчерви.

— Много мило от ваша страна.

— Няма ли да си вземеш една?

— Не, не мисля, но е много мило, че ми предлагате. Все едно, че съм истинска личност.

— А ти не си ли истинска личност? — стана ми забавно.

Меган поклати глава, след това рязко смени темата, като протегна крак за оглед.

— Закърпих си чорапите — обяви гордо.

Не съм специалист, но ми се стори, че странното топче от дебели вълнени конци в пълно несъответствие с цвета на чорапите не бе много успешен опит за закърпване.

— Много по-неудобно е, отколкото с дупки — оплака се тя.

— Така изглежда — съгласих се.

— Сестра ви умее ли добре да кърпи?

Опитах се да си спомня дали някога съм забелязал Джоана да се занимава с подобна дейност.

— Не зная — наложи се да призная.

— Ами тогава тя какво прави, когато й се появи дупка в чорапите?

— Мисля — отвърнах доста неохотно, — че ги хвърля и си купува нови.

— Много практично — каза Меган, — но аз не мога да си го позволя. Получавам четирийсет лири годишна издръжка. Не стига за много неща.

Съгласих се.

— Ако само можех да нося черни чорапи. Щях да си боядисвам краката с туш — рече тя тъжно. — В училище винаги правех така. Госпожица Батуърти, учителката, която ни проверяваше дрехите, беше силно късогледа. Страшно полезен номер.

— Изглежда умно.

После замълчахме приятелски, а аз пушех лулата си. Внезапно Меган наруши мълчанието, като каза гневно:

— Предполагам, че както всички други ме смятате за ужасна?

Толкова се стреснах, че лулата падна от устата ми. Беше от морска пяна, само красиво боядисана, и се счупи веднага. Възкликнах гневно:

— Виж какво направи сега.

Вместо да се притесни, това най-непредвидимо от всички деца се усмихна широко:

— Ама сте симпатичен.

Това бе една много мила забележка. Може би греша, но ако нечие куче можеше да говори, вероятно това бяха думите, които би казало на стопанина си. Казах си, че независимо от човешкия й външен вид Меган има кучешки нрав, а прилича на кон.

Докато събирах внимателно парченцата от лулата, попитах:

— Какво точно каза преди катастрофата?

— Казах, че предполагам, че си мислите, че съм ужасна. — Този път тонът й значително се различаваше от предишния.

— От къде на къде?

Меган твърдо отговори:

— Защото съм такава.

— Не бъди глупава — срязах я аз.

Тя кимна:

— Точно така. Аз не съм глупава в действителност. Всички ме вземат за малоумна. Не разбират, че зная съвсем точно какво представлява всеки от тях и през цялото време дълбоко ги мразя.

— Мразиш ги?

— Да.

Очите й, тези меланхолични, съвсем не детски очи ме гледаха втренчено, без да мигат. Беше изпитателен, мрачен поглед.

— И вие на мое място щяхте да мразите хората. Ако бяхте нежелан.

— Не мислиш ли, че си прекалена песимистка?

— Да, точно така отговарят всички, когато им казваш истината в очите. А това е самата истина. Мама изобщо не ме харесва. Сигурно й напомням за баща ми, който е бил жесток с нея и въобще лош човек, ако слушам хората. Само човешките майки не могат да кажат, че не харесват децата си, и да ги изоставят. Или да ги изядат. Котките постъпват така — изяждат малките, които не харесват. И това е много разумно според мен. Чисто, без да се губи нещо. Но човешките майки са длъжни да пазят децата си и да се грижат за тях. Докато можех да ходя на училище, не беше чак толкова лошо. Разбирате ли, в действителност мама иска да са си сами: тя, момчетата и втория ми баща.

— Продължавам да настоявам, че мислиш прекалено песимистично, Меган, но ако приемем, че част от това, което казваш, е истина, защо просто не отидеш на друго място.

Усмивката й съвсем не беше детинска.

— Искаш да кажеш да започна да работя? Да печеля пари?

— Да.

— А какво?

— Можеш да завършиш някакъв курс. Машинопис или деловодство.

— Не вярвам, че ще мога да се науча. Аз не умея да правя каквото и да е. И освен това…

— Да?

Беше се извърнала встрани, а сега бавно се обърна към мен. Лицето й беше аленочервено и очите й бяха насълзени. Изведнъж заговори отново като дете:

— Защо да заминавам? Или пък да ме накарат да замина? Те не ме искат, но аз ще остана. Ще остана и ще ги накарам всичките да съжаляват. Всички до един. Омразни свине! Мразя всеки един тук, в Лимсток. Всички ме мислят за грозна и глупава. Аз ще им покажа. Аз ще им покажа. Аз…

Беше детска, смешно-тъжна ярост. Дочух стъпки по покритата с чакъл алея, която водеше към къщата.

— Стани — казах свирепо. — Влез в къщата през всекидневната. Качи се на първия етаж. Там е банята. В дъното на коридора. Измий си очите. Бързо.

Тя се изправи неловко и се втурна в къщата. Иззад ъгъла се появи Джоана.

— Господи, колко ми е горещо — възкликна тя и седна до мен. Започна да си вее с тиролската кърпа, с която бе вързала главата си. — Въпреки всичко мисля, че дадох добър урок на тези обувки. Не зная колко километра извървях. Едно нещо разбрах, туристическите обувки не бива да имат дупки. Иначе в тях се закачат тръни, бодлива трева и какво ли още не. Знаеш ли, Джери, мисля, че трябва да си вземем куче.

— И аз. А между другото Меган ще обядва с нас.

— Така ли? Добре.

— Тя симпатична ли ти е?

— Мисля, че е подхвърлено дете на елфи. Нали разбираш, елфите са взели истинското дете, а са оставили Меган. Много интересно е да срещнеш дете-елф. Уф, трябва да се кача да се измия.

— Не бързай. Меган е в банята.

— Виждам. И е ходила с мръсни обувки, нали?

— Наложи се бързо да влезе в къщата, Партридж ще почисти.

— Да, но после на мен ще прави забележки.

Сестра ми извади огледалото си и започна критично да изучава лицето си.

— Не ми харесва това червило — обяви тя.

В тази област по-добре беше да мълча, въпреки че от време на време обичах да се правя на голям специалист.

Меган се върна при нас. Беше се успокоила, не се забелязваха следи от скорошната буря и изглеждаше приемливо чиста. Тя погледна Джоана смутено.

— Здравей!

Джоана все още беше погълната от огледалото си.

— Толкова се радвам, че си дошла да обядваш с нас. Боже мой, излязла ми е луничка на носа. Трябва да взема спешни мерки. Луничките развалят фасадата.

Партридж излезе и хладно обяви, че обедът е сервиран.

— Хайде — изправи се сестра ми. — Умирам от глад. — Хвана Меган под ръка и двете влязоха в къщата.