Агата Кристи
Смърт в Лимсток (40)

2.

Същия следобед отидохме с Неш и сержант Паркинс в къщата на Оуен Грифит с разрешение за обиск и заповед за арестуване.

Придружавах двамата полицаи по покана на Неш.

— Докторът — каза той — е привързан към вас. Той няма много приятели тук. Мисля, че ако не ви е много мъчително, господин Бъртън, ще можете да го успокоите и да предотвратите шока.

Съгласих се. Не горях от нетърпение да бъда там, по-скоро се надявах да бъда полезен.

Позвънихме, попитахме за госпожица Грифит и бяхме въведени във всекидневната. Там заварихме Елзи Холанд, Симингтън и Меган да пият чай.

Неш се държа много деликатно. Попита Еме дали ще може да разговаря с нея насаме.

Тя стана и се запъти към нас. За миг ми се стори, че забелязах страх в очите й. Но можех и да греша, защото тя се държеше перфектно — нормално и сърдечно.

— Искате да говорим? Надявам се, не отново за фаровете на колата ми?

Тя ни заведе през трапезарията в малък кабинет. Преди да изляза от стаята, видях как Симингтън рязко вдигна глава. Предположих, че опитът му на адвокат често го е срещал с полицията и е доловил нещо в думите на Неш. Той се изправи от стола си.

Това бе всичко, което забелязах, преди да затворя вратата и да последвам другите.

Неш направи изложението си. Беше много спокоен и коректен. Обяви, че арестува Еме и я помоли да го придружи до участъка. Показа и заповедта за задържането, прочете обвинението. Не помня точно юридическата обосновка, но ставаше дума за анонимните писма, не за убийството.

Еме Грифит повдигна глава и избухна в смях:

— Каква невероятна глупост! Как бих могла да напиша такива отвратителни неща. Вие трябва да сте луд. Никога не съм писала подобно нещо.

Неш й показа писмото до Елзи Холанд и попита:

— Отричате ли, че сте писали това писмо, госпожице?

Стори ми се, че за част от секундата тя се поколеба.

— Разбира се, че отричам. Никога досега не съм го виждала.

Той заяви спокойно:

— Трябва да ви кажа, уважаема госпожице, че сте били наблюдавана, докато сте писали това писмо на машината в Женския институт между единайсет и единайсет и трийсет по-предната нощ. Вчера сте влязла в пощата с куп писма в ръка…

— Никога не съм пускала това писмо.

— Да, вярно е. Докато сте чакали за марки, сте го изтървали уж случайно на пода, така че ако някой го намери, без да подозира нищо, да го пусне…

— Аз никога…

Вратата се отвори и в стаята влезе адвокат Симингтън.

— Какво става тук? — попита той остро. — Еме, ако нещо не е наред, ти имаш право на адвокатска защита. Аз съм готов…

В този момент тя рухна, покри лицето си с ръце и се отпусна на един стол.

— Върви си, Дик. Не ти. Не ти!

— Имаш нужда от адвокат.

— Не ти. Не мога — не мога да го понеса. Не желая да знаеш за всичко това.

Тогава той може би я разбра, защото попита тихо:

— Ще се свържа с Майлдмей в Ексхемптън. Съгласна ли си?

Тя кимна. Вече плачеше.

Симингтън излезе от стаята. На вратата се сблъска с Оуен Грифит.

— Какво става тук? — попита лекарят разярено. — Сестра ми…

— Съжалявам, доктор Грифит. Наистина съжалявам. Но в случая нямаме избор.

— Мислите, че тя е отговорна за анонимните писма?

— Страхувам се, че няма никакво съмнение, сър — отвърна Неш и се обърна към госпожица Грифит:

— Трябва веднага да дойдете с нас, госпожице. Разбира се, ще ви бъде дадена възможност да се срещнете с адвокат.

— Еме? — извика Оуен.

Тя мина покрай него, без да го погледне.

— Не ми говори, не казвай нищо, Оуен. В името на Бога, не ме поглеждай!

Полицаите излязоха. Оуен стоеше като изпаднал в транс.

Изчаках малко и се приближих до него.

— Ако мога да направя нещо, Оуен, моля, кажи ми.

Той отговори като насън:

— Еме! Не мога да повярвам.

— Може би е грешка — предположих, въпреки че бях сигурен в обратното.

— Нямаше да го приеме така, ако беше грешка — отговори той бавно. — Не, не мога да повярвам. Никога няма да повярвам!

Той се строполи в един фотьойл. Успях да намеря някакво алкохолно питие и му го дадох. Изпи почти на един дъх цяла чаша и това като че ли малко му помогна.

— В началото не можех да го понеса, но сега съм по-добре. Благодаря ти, Бъртън, но нямаш повече работа тук. Никой вече нищо не може да направи.

Вратата се отвори и в стаята влезе Джоана. Лицето й беше пребледняло.

Приближи се до Оуен и ме погледна:

— Отивай си, Джери. Това е моя работа.

Когато излизах от стаята, видях как тя коленичи до фотьойла му.