Агата Кристи
Смърт в Лимсток (33)

1.

На следващия ден полудях. Като мисля за всичко, случило се тогава, това е единственото обяснение, което мога да си дам.

Трябваше да отида на месечния си преглед при Маркус Кент… Отидох с влака. За голяма моя изненада Джоана предпочете да си остане вкъщи. Като правило обикновено тя беше много развълнувана, преди да тръгна, и обикновено оставахме по няколко дни в Лондон.

Този път дори й предложих да се върнем същия ден с вечерния влак, но за моя голяма изненада дори това не промени решението й. Каза ми само тайнствено, че има много работа и че няма намерение да прекара часове в мрачния и претъпкан влак, когато наоколо е такъв хубав ден.

Това беше истина, но не звучеше като истинската Джоана.

Каза, че не иска и колата, така че аз отидох с нея до гарата и я оставих там до завръщането си.

Гарата на Лимсток е разположена на половин час път от самия град по причини, знайни само от железопътната компания. По средата на пътя срещнах Меган.

— Здрасти, какво правиш?

— Просто се разхождам.

— Но не си излязла на кратка разходка, както се казва, нали? Мотаеш се наоколо като излязъл от равновесие бръмбар.

— Е, всъщност не отивам никъде определено.

— Тогава по-добре ела и ме изпрати до гарата — отворих вратата на колата и Меган скочи вътре.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

— До Лондон. Трябва да се видя с лекаря си.

— Не чувстваш гърба си по-зле, нали?

— Не. Всъщност сега се чувствам изключително добре. Очаквам и лекарят ми да се зарадва.

Тя кимна.

Стигнахме до гарата. Спрях колата и отидох да си купя билет. На перона имаше много малко хора — не познавах никого.

— Няма да ми откажеш да ми заемеш едно пени, нали? — обади се Меган. — Искам да си купя шоколад.

— Ето — подадох й монета. — Сигурна ли си, че не искаш и малко дъвка или бонбони?

— Най-много обичам шоколад — каза Меган, без да усети сарказма в думите ми. Тя отиде към машината за шоколад. Загледах се след нея с все по-голямо раздразнение.

Носеше разкривени, стари обувки, груби, грозни чорапи и безформени сако и пола. Не зная защо, но наистина бях ядосан.

Когато се върна, ядосано попитах:

— Защо си обула тези отвратителни чорапи?

Меган ме погледна с изненада:

— Какво им има?

— Как какво? Те са отвратителни. И защо обличаш пуловер с цвят на разложено зеле?

— Той е хубав, нали? Имам го от години.

— Така си и мислех. И защо ти…

В този момент влакът дойде и прекъсна гневната ми реч.

Влязох в едно празно купе първа класа, свалих прозореца и се наведох, за да продължа разговора ни.

Меган стоеше под мен, лицето й беше вдигнато нагоре. Попита ме защо се ядосвам така.

— Не е вярно — излъгах. — Искам да те видя добре облечена. Искам да те заведа до Лондон и да ти купя нови дрехи и обувки.

— Бих искала да можеш — отвърна тя.

Влакът бавно потегли. Погледнах към повдигнатото към мен, изпълнено с желание лице на Меган. И тогава, както казах, ме обзе лудост. Изтичах до края на вагона, отворих вратата, сграбчих с една ръка Меган и почти я хвърлих във вагона.

Чух гласа на началник-гарата, но единственото, което му оставаше да направи, бе да затвори отново вратата на вагона. Вдигнах Меган от пода.

— Защо, за Бога, направи това? — попита тя, докато си търкаше коляното.

— Замълчи — рекох. — Ще дойдеш с мен в Лондон и когато привършим с теб, няма да се познаеш. Ще ти покажа как можеш да изглеждаш, ако поискаш. Действително ми омръзна да те гледам да се шляеш с тези противни токове.

— О! — рече тя.

Дойде кондукторът и аз купих билет на Меган. Тя седна в ъгъла на купето и ме загледа с почтително уважение.

— Бих казала, че си много импулсивен, нали? — отбеляза.

— Много — отвърнах аз. — Предава се по наследство в семейството ни.

Как да обясня на Меган импулса, който ме завладя? Приличаше ми на нещастно, изоставено и самотно кученце. И сега на лицето й се четеше невероятното удоволствие на куче, което въпреки всичко е изведено на разходка.

— Предполагам, че не познаваш много добре Лондон?

— Познавам го — отвърна тя. — Винаги преминавах през него, когато ходех на училище. Била съм на зъболекар там, а също и на пантомима.

— Това — прекъснах я мрачно, — ще бъде един друг и различен Лондон.

Пристигнахме близо половин час преди уговорения ми час на Харли Стрийт.

Взех такси и отидохме направо при Миротен, шивачката на Джоана. Миротен всъщност е една необикновена, жизнерадостна четирийсет и пет годишна жена. Името й е Мери Грей. Умна жена и много добра компаньонка. Винаги съм я харесвал.

— Ти си ми братовчедка — казах на Меган.

— Защо?

— Не спори, моля те!

Мери Грей беше заета с една пълна дама. Увещаваше я да не купува пепелявосиня рокля, прилепнала по тялото й, която дамата гледаше с копнеж. Успях да я освободя от клиентката и я дръпнах настрани.

— Слушайте. Дойдох с една моя братовчедка. Тя е много млада. Джоана щеше да я доведе, но беше възпрепятствана. Каза ми, че мога да оставя всичко на вас. Вижте как изглежда момичето сега?

— Господи, виждам! — възкликна Миротен.

— Добре, бих искал да я преобразите. Давам ви картбланш — чорапи, обувки, бельо, всичко! Между другото, човекът, който прави прическите на Джоана, е близо до вас, нали?

— Антоан? Точно зад ъгъла. Ще се погрижа и за това.

— Жени като вас са една на хиляда.

— О, за мен ще е удоволствие не само заради парите, които ще получа. А в наши дни и това не е за изпускане — половината от моите клиентки не си плащат сметките. Но както ви казах, ще ми достави удоволствие.

Тя хвърли бърз професионален поглед към Меган, която бе застанала встрани.

— Има хубаво тяло.

— Явно имате рентгенови очи — отвърнах. — На мен ми се вижда абсолютно безформена.

Мери Грей се засмя:

— Виновни са тези училища! Изглежда, там изпитват гордост да втълпяват на момичетата ни да не изглеждат добре. Наричат го да бъдеш мила и естествена. Понякога е необходимо цял век момичето да дойде на себе си и да се почувства нормално човешко същество. Не се притеснявайте, оставете всичко на мен.

— Правилно — рекох. — Ще се върна да я взема към шест часа.