Агата Кристи
Смърт в Лимсток (6)

2.

След два дни бяхме поканени на бридж парти в семейство Симингтън.

Беше събота следобед — Симингтън винаги организираше своите бридж партита в събота, защото това бе почивният ден за кантората.

Щяхме да бъдем две маси играчи — семейство Симингтън, Джоана и аз, госпожица Грифит, господин Пай, госпожица Емили Бартън и полковник Епълтън, когото все още не бяхме виждали и който живееше в Комбиейкър — село на четиринайсет километра от Лимсток. Той бе идеалният тип офицер от запаса, около шейсетгодишен, обичаше откритата, рискована игра, „храбра“, както сам я наричаше (последиците най-често бяха огромни суми в графата на противниците), и бе толкова заинтригуван от сестра ми, че през целия следобед не свали очи от нея.

Длъжен съм да призная, че Джоана бе вероятно най-привлекателното същество, което някога се бе появявало в Лимсток.

Когато пристигнахме, Елзи Холанд, гувернантката на децата, търсеше бланки за записване в богато украсено писалище. Жената се плъзгаше по пода по същия божествен начин, както при първата ни среща, но този път магията не действаше. Тъжно — защото тя притежаваше перфектни форми и идеално лице. Но този път не можах да не забележа прекалено ясно огромните й бели зъби и как се оголваха венците й, когато се смееше. Освен това със съжаление установих, че е празна бъбривка:

— Тези ли са, господин Симингтън? Толкова глупаво от моя страна, не си спомням къде ги оставих последния път. И да си призная, вината е изцяло моя. Държах ги в ръка и тогава Брайън извика, че играчката му се е заклещила под дивана и не може да я извади, аз изтичах при него и после не помня какво направих, но сигурно съм ги пъхнала на някое глупаво място и сега не зная къде да ги търся. Намерих тук едни, но май не са същите, защото сега забелязвам, че са леко пожълтели по краищата. Да кажа ли на Агнес да сервира чая в пет часа? Аз ще заведа децата до Лонг Бароу, за да не вдигат шум, докато играете.

Мило, симпатично, свежо момиче. Забелязах, че Джоана ме наблюдава. Тя се смееше. Изгледах я студено. Сестра ми винаги знае какви мисли се въртят в главата ми, проклетницата.

Настанихме се около масите и започнахме играта. Скоро щях да познавам в подробности качествата на всеки един от играещите бридж в Лимсток. Госпожа Симингтън бе изключително добър играч и очевидно изпитваше огромно удоволствие от играта, личеше си, че е влюбена в нея. Като всички жени, които не са интелектуалки, тя не бе глупава и притежаваше вродена прозорливост. Съпругът й също беше добър играч, малко по-предпазлив, отколкото е необходимо. Господин Пай можеше да бъде охарактеризиран с единствената дума брилянтен. Той притежаваше мистериозната дарба да отгатва анонсите.

След като партито бе в наша чест, ние с Джоана играехме срещу госпожа Симингтън и господин Пай. На другата маса основната задача на Ричард Симингтън беше да успокоява бурните духове на останалите трима играчи, като с огромно чувство за такт се стреми да примири вечно спорещите страни. Полковник Епълтън, както вече казах, стръвно играеше своята „храбра“ игра. Несъмнено най-слабият играч, когото някога съм виждал да играе бридж, бе малката Емили Бартън, но за сметка на това тя много се забавляваше. Успя само веднъж да отговори в боя, нямаше и най-малка представа за силата на картите, бе абсолютно неспособна да брои излезлите козове и често забравяше кой е козът. Стилът на Еме Грифит може да се опише с нейните собствени думи:

— Обичам да играя бридж без всякакви глупости и изхвърляния. И не признавам никакви конвенции или системи. Казвам това, което имам. И мразя да се обсъжда играта, след като веднъж е приключила. В края на краищата сме седнали да се забавляваме, не да се бием!

От това можеше да се заключи, че задачата на домакина не е от най-лесните.

Все пак играта се развиваше доста хармонично с известна разсеяност от страна на полковник Епълтън, който непрекъснато се зазяпваше по Джоана.

Чаят бе сервиран на голямата маса в трапезарията. Почти привършвахме, когато нахлуха две разгорещени, възбудени момчета. Представиха ни ги като Брайън и Колин, беше очевидно, че родителите им са изпълнени с гордост.

След това, в самия край, чинията ми бе затъмнена от нечия сянка. Обърнах глава и видях, че това бе Меган, която се бе изправила до френския прозорец.

— О! — възкликна майка й. — И Меган е дошла.

В гласа й се долавяше изненада, сякаш напълно бе забравила за съществуването на дъщеря си.

Момичето влезе и се ръкува с присъстващите неловко, без всякаква грациозност.

— Страх ме е, че забравих за твоя чай, скъпа — каза госпожа Симингтън. — Госпожица Холанд взе чая за момчетата на екскурзията и днес в детската няма чай. Аз съвсем забравих, че ти не си отишла с тях.

Меган кимна примирено.

— Добре, мамо. Ще отида в кухнята.

Тя излезе от стаята. Както обикновено дрехите й бяха стари и раздърпани и двете пети на рипсените й чорапи бяха с огромни дупки.

С извиняващо хихикане госпожа Симингтън изрече:

— Моята бедна Меган. В момента е точно в онази неловка възраст, нали знаете? Момичетата винаги са притеснени и срамежливи, когато завършат училище, но все още не са достатъчно зрели.

Забелязах как Джоана рязко изправи глава. Знаех много добре, че това бе нейната бойна стойка.

— Но Меган е на двайсет години, нали? — попита.

— О, да, да. Тя е вече на двайсет години. Но, разбира се, все още е много малка за възрастта си. Още е съвсем дете. Мисля, че е толкова хубаво, когато момичетата не порастват много бързо. — Жената отново се засмя притеснено. — Предполагам, че всички майки мечтаят децата им да си останат цял живот деца.

— Не виждам защо — възрази й Джоана. — Не мислите ли, че е доста неловко да имаш дете, което умствено е на шест години, докато тялото му се развива като на зрял човек.

— О, не бива толкова буквално да приемате думите ми, госпожице Бъртън — възкликна госпожа Симингтън.

В този момент реших, че домакинята никак не ми харесва. „Тази анемична, занемарена и повехнала хубост — казах си — крие егоистична и властна душа.“

Със следващите си думи ми стана още по-несимпатична:

— Моята бедна Меган. Тя е много трудно дете. Непрекъснато се опитвам да й намеря някаква работа — вярвам, че чрез задочните курсове могат да се научат много полезни неща — шев и кройка, стенография и машинопис и тъй нататък.

Очите на Джоана продължаваха да блестят войнствено. Докато сядахме отново зад масите за бридж, тя каза:

— Мисля, че Меган вече трябва да започне да посещава вечеринки или други подобни събирания. Вие ще й организирате ли танцова забава?

— Танцова забава? — Госпожа Симингтън изглеждаше силно изненадана и леко развеселена. — Но не, ние тук не сме свикнали да правим подобни неща.

— Разбирам. Може би само партита за тенис или други подобни неща?

— Нашият тенискорт е много запуснат. Нито аз, нито Ричард играем. Може би когато момчетата пораснат… О, Меган си намира достатъчно занимания. На нея й е приятно просто да се шляе насам-натам, знаете. Чакай, аз ли раздавах? Две без коз!

Когато се качихме в колата на път за „Литъл Фърз“, Джоана с ярост натисна педала за газта и каза:

— Страшно ми е жално за това момиче.

— Меган?

— Да. Майка й не я обича.

— О, хайде, Джоана, не вярвам да е чак толкова зле.

— Да, сигурна съм. Много майки не обичат децата си. Предполагам, че Меган не е най-приятното същество, което можеш да имаш в къщата си. Пречи на установения ред — на установения ред у Симингтънови. Без нея те са идеалното семейство — а за едно чувствително създание това е най-ужасното усещане. Меган е много чувствителна.

— Да. — Бях съгласен. — Много.

Двамата замълчахме, после Джоана се разсмя:

— Нямаше късмет с гувернантката.

— Не разбирам намека ти — отвърнах с достойнство.

— Глупости. Всеки път, когато я погледнеше, на лицето ти се изписваше мъжко съжаление. Аз съм напълно съгласна с теб. Каква загуба.

— Не разбирам за какво говориш — продължих да настоявам.

— Но все пак ще ти призная, че съм много радостна. Това е първият признак, че се връщаш към живота. В санаториума много се бях уплашила за теб. Нито веднъж не погледна онази хубавичка медицинска сестра, която се грижеше за теб. А беше страхотна мацка — направо дар Божи за един болен млад мъж.

— Джоана, намирам думите ти за изключително невъзпитани.

Без да обръща ни най-малко внимание на забележката, сестра ми продължи:

— Затова ми олекна, като видях, че не си изгубил интереса си към красивите жени. А тя наистина е красива. Но интересно, ако около нея не витаеше този дух на активистка от „Армията на спасението“, щеше да е направо очарователна. Не е ли много странно, Джери? Кое е това, което едни жени притежават, а други не? Кое прави някоя жена толкова привлекателна, че стига да каже „лошо време“, всеки мъж, който е достатъчно близо, за да я чуе, е готов надълго и нашироко да беседва с нея за времето? Предполагам, че понякога провидението допуска грешки в разпределението на благата. Лице и форми на Афродита и никакъв темперамент. И в същия момент нещо от темперамента на Афродита попада у някоя най-обикновена, да не кажа грозна жена и какво се получава — всички жени около нея побесняват и питат: „Какво толкова виждат в нея мъжете? Че тя дори не е симпатична!“

— Свърши ли с теориите си, Джоана.

— Да, кажи, моля те, че си съгласен.

Засмях се.

— Признавам разочарованието си.

— Обаче не виждам друга подходяща за теб. Ще трябва да се ориентираш към Еме Грифит.

— Боже опази!

— Тя съвсем не е грозна, длъжна съм да ти възразя.

— Прекалено амазонски тип за мен.

— Тя като че ли се радва да живее. И пращи от здраве, нали? Няма да се учудя, ако всяка сутрин взема леденостуден душ.

— А какво ще правим с теб? — реших да пренеса битката в нейната територия.

— С мен?

— Да. Ти също се нуждаеш от известно любовно разведряване, нали?

— Кой говори неприлично сега? Освен това забравяш Пол. — Джоана въздъхна не особено убедително.

— Аз няма да го забравя толкова бързо, колкото теб. Само след десет дни ще питаш: „Пол? Кой Пол? Никога не съм познавала Пол.“

— Ти мислиш, че съм изключително непостоянна — укори ме Джоана.

— Когато става дума за хора като Пол, дори настоявам да си непостоянна.

— Ти никога не си го харесвал. Но той наистина е нещо като гений.

— Възможно е, въпреки че дълбоко се съмнявам. Освен това съм чел и чувал, че повечето гении са изключително омразни хора. И трябва да те предупредя, че тук няма да откриеш гении.

Сестра ми ме слушаше, наклонила глава на една страна.

— Страхувам се, че си прав — изрече със съжаление.

— Ще трябва да се задоволиш с Оуен Грифит — опитах се да й върна за Еме. — Той е единственият симпатичен мъж в околността. Ако не броим стария полковник Епълтън. Той те дебнеше като гладна хрътка през целия следобед.

Джоана се засмя:

— Наистина. Страшно притеснително беше.

— Не се преструвай! Ти никога не се притесняваш.

Тя мълча, докато минавахме през входната врата и паркирахме колата в гаража. Паркирахме, защото без моите ценни указания, сестра ми е голяма трагедия в маневрите. Преди да излезем от колата, тя каза:

— Може би идеята ти не е чак толкова лоша.

— Коя идея?

Не отговори направо:

— Не разбирам защо един мъж преднамерено ще бяга от другата страна на улицата, щом ме види? Останалото настрана, но е грубо.

— Разбирам. Решила си да го преследваш най-хладнокръвно, докато падне в капана ти.

— Не обичам да ме пренебрегват.

Бавно и внимателно се измъкнах от колата и се подпрях на бастуните си. След това дадох следния съвет на сестра си:

— Тогава позволи ми да ти кажа следното. Оуен Грифит не прилича на нито един от твоите питомни, хленчещи, артистични приятели. Ако не внимаваш, той е в състояние да разбуди цяло гнездо оси между ушите ти. Този мъж може да е опасен.

— О, така ли мислиш? — В тона й се долавяше удоволствието, което тази перспектива обещаваше.

— Остави човека на мира — казах строго.

— Как смее да прекосява улицата, щом ме види!

— Всички жени сте еднакви, когато си навиете нещо на пръста. Не забравяй за сестра Еме, която ще се брани с извадени пищови, ако не греша.

— Тя и без това вече не ме харесва — говореше замислено, но в гласа й усетих известно злорадство.

Казах колкото може по-строго:

— Дошли сме тук, за да сме на спокойствие, и възнамерявам да ги получа.

Но спокойствието беше последното, което ни очакваше.