Агата Кристи
Смърт в Лимсток (32)

2.

Когато се прибрахме вкъщи, Джоана ми каза, че не е трябвало да споменавам, че Неш ми е казал, че писмата ще продължават да пристигат.

— Защо?

— Защото госпожа Калтроп може да е човекът, когото търсим.

— Наистина ли го вярваш?

— Не съм сигурна, но е много странна жена.

Продължихме разговора си, като отново изброихме всички възможни извършители.

Две нощи по-късно се връщах с колата от Икземптън. Вечерях там и докато се прибера до Лимсток, вече се беше стъмнило.

Фаровете на колата ми се повредиха и затова слязох да ги поправя. Загубих доста време, но накрая все пак успях да се справя.

Пътят беше съвсем пуст. Никой в Лимсток не излизаше, след като се стъмни. Първите къщи на градчето бяха точно пред мен, сред тях се виждаше грозната сграда на Женския институт. Тръгнах под бледата светлина на звездите и нещо ме накара да продължа напред и да разгледам сградата. Не зная с точност дали видях някого да минава през градинската врата — дори и да бях видял, беше толкова неясно, че надали това беше стигнало до съзнанието ми. Изведнъж изпитах непреодолимо любопитство да видя какво има в сградата.

Портата беше леко отворена, аз я бутнах и влязох вътре. Къса пътечка, завършваща с четири стъпала, водеше до вратата.

Застанах там за момент, изпълнен с колебание. Какво всъщност правех тук? Не знаех и в същия момент съвсем близо до мен долових тихо шумолене. Приличаше на женска рокля. Рязко се обърнах и отидох до ъгъла на сградата, откъдето се бе чул шумът.

Не видях никого. Продължих и завих след следващия ъгъл. Намирах се пред задната част на къщата и внезапно видях, само на две крачки от мен, отворен прозорец.

Приближих се приведен до него и се вслушах. Не чух нищо, но някак си знаех, че вътре има някой.

Гърбът ми все още не беше достатъчно стабилен за гимнастика, но успях да се вдигна на ръце и да се прехвърля през прозореца. Вътре цареше тишина. За жалост вдигнах много шум.

Стоях зад прозореца и се ослушвах. Тръгнах през стаята с протегнати ръце, за да не се ударя в нещо в тъмнината. Чух отново шумоленето вдясно от мен.

В джоба си имах фенерче, извадих го и го включих. В същия момент чух тих, дрезгав глас:

— Загаси го веднага!

Подчиних се моментално, тъй като веднага бях познал гласа на суперинтендант Неш.

Той сграбчи ръката ми, последвах го през някаква врата в един коридор. Тук нямаше прозорец, който да издаде присъствието ни. Неш запали лампата и ме изгледа. В погледа му се четеше повече съжаление, отколкото яд.

— Точно сега ли трябваше да се намесвате, господин Бъртън?

— Извинете — започнах да се оправдавам — но някакъв вътрешен подтик ме накара да го направя. Усещах, че съм на вярна следа.

— Най-вероятно сте били! Видяхте ли някого?

— Не съм сигурен — отвърнах след кратко мълчание. — Имам чувството, че някой се прокрадна през градинската врата, но всъщност не видях нищо. След това чух шум около къщата.

Неш кимна:

— Прав сте. Някой дойде в къщата преди вас. Поколеба се пред отворения прозорец и после бързо изчезна — предполагам, че това именно е бил шумът, който сте чули.

Отново се извиних за неприятностите, които несъзнателно бях създал.

— И каква е целта на всичко това? — попитах.

Той обясни:

— Залагам на факта, че един автор на анонимни писма не може да спре. Със сигурност знае, че е опасно, но трябва да го направи. Също както става с алкохолиците и наркоманите.

Съгласих се.

— Сега виждате ли, господин Бъртън. Мисля си, че авторът ще иска да запази колкото се може повече писмата да си приличат едно с друго. Тя вече има буквите, които взема от изрязаните страници на книгата, но пликовете са трудна работа. Би искала да ги надпише на същата машина. Не би желала да рискува и да ги напечата на друга машина или да ги адресира със собствения си почерк.

— Мислите ли наистина, че тя ще продължи с играта си? — попитах, изпълнен със съмнение.

— Да, със сигурност. И мога да се обзаложа с вас, на каквото желаете, че тя е напълно сигурна в себе си. Тези хора са винаги толкова самоуверени! Е, добре, тогава аз предположих, че който и да е нашият автор, то той непременно би дошъл в института, когато се стъмни, за да се добере до пишещата машина.

— Госпожица Гинч? — казах.

— Може би.

— Все още не знаете?

— Не знам.

— Но подозирате някого?

— Да. Но извършителят е много коварен човек, някой, който знае всички подробности на тази игра.

Можех да си представя каква мрежа от разследвания е създал Неш в градчето. Не се и съмнявах, че всяко писмо, написано от някой заподозрян или пуснато на ръка в някоя кутия, е било внимателно проучено. Рано или късно престъпникът щеше да се разкрие, щеше да стане прекалено самонадеян.

За трети път се извиних за моето нежелано присъствие.

— Е, нищо — отвърна философски Неш. — Нищо вече не може да се направи. Дано другия път имаме повече късмет.

Излязох от сградата. Някой стоеше до колата ми. За мое учудване познах Меган.

— Здравей — каза тя, — мислех, че е твоята кола. Какво правиш тук?

— Мисля, че по-важно е да знам ти какво правиш тук? — отвърнах.

— Излязох да се поразходя. Обичам да се разхождам нощем. Никой не те спира и не ти говори глупави неща. Обичам звездите, всичко мирише така хубаво и ежедневните неща изглеждат толкова тайнствени.

— За всичко това съм съгласен с теб. Но само котките и магьосниците се разхождат нощем. Вашите ще се безпокоят за теб!

— Не, няма. Никога не се интересуват къде съм и какво правя.

— Как се справят вкъщи? — попитах.

— Мисля, че добре.

— Госпожица Холанд грижи ли се за теб?

— Елзи е наред. Горката, няма никаква вина, че е абсолютна глупачка.

— Не си много мила, но може би си права. Скачай вътре и ще те закарам до вас.

Не беше напълно вярно, че никой не обръщаше внимание на Меган.

Симингтън стоеше на стълбите при вратата, когато пристигнахме. Той впери очи в нас.

— Здрасти, там ли е Меган?

— Да — отвърнах аз. — Доведох я.

— Не бива да излизаш навън, без да ни предупредиш, Меган — гласът му беше остър. — Госпожица Холанд много се тревожеше за теб.

Тя промърмори нещо, мина покрай него и влезе в къщата. Симингтън въздъхна.

— Едно пораснало момиче е голяма отговорност, особено сега, когато е без майка, която да се грижи за нея. — Той ме погледна с подозрение. — Предполагам, че сте я извели на разходка с колата?

Помислих, че е най-добре да оставя нещата така.