Агата Кристи
Смърт в Лимсток (16)

1.

Когато се върнах у дома, заварих госпожа Дейн Калтроп да разговаря с Джоана. Изглеждаше мрачна и болна.

— Ужасен шок, господин Бъртън — каза тя. — Бедната, о, бедната!

— Да. Ужасно е да се помисли дори, че някой може да бъде доведен до самоубийство.

— А, вие имате предвид госпожа Симингтън?

— А вие кого имахте предвид?

Госпожа Дейн Калтроп поклати глава.

— Разбира се, че съжалявам за нея, но това щеше да се случи рано или късно, не е ли така?

— Не ви разбирам — каза Джоана сухо.

Госпожата се обърна към нея:

— Ще се опитам да ви обясня, скъпа. Ако някой си мисли, че самоубийството е изход от всичките му беди, то няма значение какъв ще бъде поводът. Тя щеше да постъпи по същия начин при първата по-сериозна неприятност. Защото в края на краищата е такъв тип жена. Не че можеше да се предположи. Тя винаги ми изглеждаше по-скоро егоцентрична, отколкото глупава жена и се радваше на живота. Не я мислех за толкова слабохарактерна, но това само доказва колко слабо познавам хората.

— Аз все още съм любопитен кого нарекохте „бедната“ — попитах.

Тя ме погледна изненадано.

— Разбира се, жената, която пише тези писма.

Отбелязах сухо:

— Аз не бих си хабил състраданието за подобен изрод.

Госпожа Дейн Калтроп се наведе напред и сложи ръка върху коляното ми. Освен че имаше хубави очи, допирът на ръката й беше много нежен.

— Но нима не разбирате — не чувствате ли? Използвайте въображението си. Помислете само колко отчаяна и нещастна трябва да е жената, седнала да пише тези ужасии. Колко самотна, колко откъсната от човешкия род! Пропита с отрова до мозъка на костите си и тази черна отрова е намерила откъде да блика. Ето защо обвинявам себе се. Някой в този град се измъчва от ужасна мъка, а аз не зная. Длъжна съм да знам. Човек няма право да се меси в живота на другите. Аз никога не го правя. Но тази тъмна, дълбоко скрита мъка — ако можеше подобно на черен и гангренясал крайник да бъде отсечена, за да може отровата да изтече, без да причини вреда никому. Да, бедната душа, бедната душа.

Тя се изправи, готова, да си тръгне.

Не можех да се съглася с нея. Невъзможно ми бе да изпитвам състрадание към нашето Отровно перо (това име измисли Джоана). Но, измъчван от любопитство, попитах:

— Имате ли някаква представа, госпожо Дейн Калтроп, коя може да бъде тази жена?

Тя ме погледна със своя странен поглед.

— Да, мисля, че се досещам. — После добави: — Но мога и да греша, нали?

Излезе през вратата и мигновено се върна, за да ме попита:

— Я ми кажете защо не сте се оженили досега, господин Бъртън?

Който и друг да беше проявил такова нахалство, щях да се възмутя и да не отговоря, но от нейната уста въпросът прозвуча толкова естествено и мило, че не можех да не отговоря.

— Да речем — рекох замислено, — че не съм срещнал все още подходяща жена.

— Да речем, че мога да приема отговора ви, но не ми се струва много добър, защото почти всички мъже очевидно са женени за неподходящи жени.

След тази декларация тя наистина си отиде. Джоана се обади:

— Знаеш ли, аз си мисля, че тя е луда. Но я харесвам. Хората от селото се страхуват от нея.

— И аз малко се страхувам.

— Защото никога не знаеш какво ще каже?

— Да. И поразителната точност на всички нейни умозаключения.

Сестра ми попита замислено:

— Смяташ ли, че нашият анонимен автор е много нещастна личност?

— Не зная какво мисли тази проклета вещица. И не ме интересува. Ако съжалявам някого, това са жертвите й. — Тук се досетих да разкажа на Джоана за полицията и заключенията, до които бяха достигнали. Обсъдихме всички възможности и отново се върнахме към думите на съпругата на викария.

Сега ми изглежда странно, че в своите разсъждения за чувствата на тази отровна персона ние изпуснахме може би най-очевидното. Грифит си я представяше ликуваща. Аз — съжаляваща, ужасена от извършеното. За госпожа Дейн Калтроп тя страдаше.

И все пак никой от нас (по-точно аз самият) не подозираше най-естествената реакция. Тази реакция се наричаше страх. Защото след смъртта на госпожа Симингтън анонимните писма преминаха в нова категория. Не зная точно как се разглеждаше това от гледна точка на закона — адвокатът Симингтън вероятно знаеше много добре — но бе очевидно, че след като имаше причинена смърт, положението на автора бе станало много сериозно. И дума не можеше да става, ако бъде открит виновникът, всичко да се вземе на шега. Полицията се бе заела със случая, на помощ бе извикан експерт от Скотланд Ярд. За неизвестния извършител бе въпрос на живот и смърт да не бъде заловен.

А щом се приемеше, че основната реакция е страх, следваха куп опасности. Бях сляп за тях, сляп за очевидното.