Агата Кристи
Смърт в Лимсток (15)

5.

На следващата сутрин ни посети суперинтендант Неш. От момента, в който го видях, изпитах към него силна симпатия. Беше висок, с военна стойка, със спокоен, замислен поглед и прямо, предразполагащо държание — най-добрият тип провинциален офицер от криминалната полиция. Той поздрави:

— Добро утро, господин Бъртън. Предполагам, че се досещате за целта на посещението ми.

— Да, предполагам, че сте се заели с анонимните писма?

Неш кимна.

— Разбрах, че и вие сте получили анонимно писмо?

— Точно така, малко след като пристигнахме.

— Какво точно беше съдържанието му?

За миг се замислих, след това най-добросъвестно повторих съдържанието на писмото, като се стараех да бъда максимално точен.

Суперинтендант Неш ме слушаше с каменно лице, без да издава никакви емоции. Когато приключих, той каза:

— Ясно. Не запазихте ли това писмо, господин Бъртън?

— Съжалявам. Не го запазих. Виждате ли, тогава помислих, че това е случаен израз на омраза към новодошлите.

Полицаят кимна с разбиране и отбеляза:

— Жалко.

Всички ние имаме моменти, когато се наслаждаваме от драматизма на ситуацията. Това бе моят миг:

— Обаче — направих пауза — сестра ми получи анонимно писмо вчера. Успях навреме да го спася от огъня.

— Благодаря ви, господин Бъртън. Постъпили сте предвидливо.

Изкуцуках до бюрото си и отключих чекмеджето, в което бях прибрал анонимното писмо. Бях преценил, че подобни писания не са най-подходящо четиво за очите на нашата Партридж. Подадох го тържествуващо на Неш.

Той внимателно прочете писмото, после вдигна поглед и запита:

— Различава ли се по нещо от предишното писмо?

— Не, поне доколкото си спомням.

— И пликът беше същият?

— Да — отговорих. — Адресът върху плика беше напечатан, а самото писмо представляваше изрязани думи или букви от книга, залепени върху лист хартия.

— И хартията беше същата?

— Мисля, че да.

Суперинтендант Неш кимна и прибра писмото в джоба си. След това каза:

— Чудя се, господин Бъртън, дали ще имате нещо против, ако ви помоля да дойдете с мен до полицейския участък? Смятам да организирам кратка консултация и вашето присъствие ще ми спести много време и преповтаряне на някои факти.

Съгласих се с готовност:

— Сега ли желаете да тръгнем?

— Да, ако ви е удобно.

Навън чакаше полицейска кола. Качихме се в нея и потеглихме. Попитах:

— Смятате ли, че ще успеете да разнищите тази история?

Неш кимна уверено.

— О, да, сигурен съм, че ще се доберем до истината. Защото истината е една и винаги се открива. Но ще ни отнеме доста време и рутинна работа. Тези случаи са бавни, но винаги се постига резултат. Отнася се за постепенно елиминиране на потенциалните извършители.

— Елиминиране?

— Да. Не ги застрелваме — пошегува се той. — Просто е нужна голяма последователност и настоятелност в издирването.

— Ще се наблюдават пощенските кутии, ще се изследват пишещите машини, отпечатъците от пръсти и тъй нататък?

Той се засмя.

— Вие май всичко знаете.

— Сигурно съм чел прекалено много криминални романи.

В полицейския участък вече ни очакваха Симингтън и Грифит. Представиха ме на висок мъж с дълго лице й остра брадичка в цивилни дрехи — инспектор Грейвс. Неш обясни:

— Инспектор Грейвс е дошъл от Лондон, за да ни окаже помощ. Той е специалист по случаите с анонимни писма.

Инспектор Грейвс се усмихна вяло. Казах си, че един живот, посветен на издирване на авторите на анонимни писма, със сигурност е доста потискащ. Все пак инспекторът демонстрира нещо като меланхоличен ентусиазъм.

— Всички тези случаи са еднакви — рече с дълбок, печален глас. Звучеше ми като нещастен пес. — Ще се учудите, фразеологията, съдържанието — приличат си като две капки вода.

Суперинтендант Неш се намеси:

— Преди две години имахме подобен случай. Тогава инспектор Грейвс ни оказа много ценна помощ.

Забелязах няколко от писмата разхвърлени на масата пред Грейвс. Очевидно ги беше изследвал.

— Най-голямата трудност — продължи Неш — е да се съберат всички писма. Хората или ги изгарят, или отричат да са получавали нещо подобно. Глупаво, разбирате, но по-голямата част от населението изпитва страх от полицията.

Не можех да не си припомня госпожа Бейкър.

— Все пак в този случай има от какво да започнем — добави Грейвс.

Неш извади от джоба си писмото, което му бях дал, и го подхвърли на масата пред инспектора. Той го прегледа внимателно, след това го постави редом с останалите анонимни писма и каза одобрително:

— Много хубаво. Много хубаво наистина.

И през ум не би ми минало да описвам това писание по подобен начин, но експертите, предполагам, имат своя гледна точка. Можех само да се радвам, че тирадите от злъч и обиди доставят удоволствие някому.

— Мисля, че имаме достатъчно събран материал, който да ни послужи като отправна точка — започна инспектор Грейвс. — Ще ви помоля, господа, веднага щом получите нови писма, да ми ги донасяте. Също, ако разберете, че някой е получил (това се отнася най-много за вас, доктор Грифит, вие общувате с много пациенти), да направите всичко, което можете, за да стигнат писмата до мен. Засега — той сръчно запрелиства разхвърляните пред него листи — разполагаме със следните веществени доказателства — едно до господин Симингтън, едно до госпожица Гинч, едно до госпожа Мадж, съпругата на месаря, едно до Дженифър Кларк, барманка в „Трите корони“, писмото, изпратено до госпожа Симингтън, това до госпожица Бъртън и… о, да, до управителя на банката.

— Доста представителна колекция — забелязах.

— И нито едно писмо, което да мога да отлича от други подобни случаи! Ето, това например все едно е писано от онази жена от текстилната фабрика, а тези са почти същите като онзи случай в Нортъмбърленд — там ги пишеше една ученичка. Ще ви призная, господа, понякога мечтая за нещо ново, а не за същата стара песен на нов глас.

— Нищо ново под слънцето — промърморих.

— Абсолютно сте прав, сър. Ако бяхте от нашата професия, щяхте ежедневно да се убеждавате колко истина има в тези думи.

Неш въздъхна:

— Да, вярно е.

Симингтън попита:

— Имате ли определено мнение кой би могъл да бъде авторът?

Грейвс се прокашля и започна кратка лекция по проблемите с анонимните писма:

— Във всички тези писма има известни прилики. Ще ги изредя, господа, защото те могат да ви насочат към някоя следа. Текстът на писмата се състои от думи, които са образувани от отделни букви, изрязани от книга. Книгата е стара, според мен е печатана някъде около 1830 година. Това очевидно е направено, за да бъде избегнат рискът от разпознаване на почерка на автора. Всички знаят, че днес това става много лесно… Дори преправените почерци се откриват след графологична експертиза. По писмата и пликовете липсват ясни пръстови отпечатъци. По-точно, пипали са ги много хора — пощенските чиновници, получателят и други, но липсват отпечатъци, които се повтарят при всяко писмо. Това значи, че авторът е внимавал и винаги е носел ръкавици. Адресите са напечатани на пишеща машина модел „Уиндзор 7“, доста стара, буквите „а“ и „т“ не съвпадат с оригиналния шрифт. По-голямата част от анонимните писма са били пуснати в местната поща или собственоръчно поставени в пощенските кутии. Заключението е, че със сигурност може да се твърди, че злодеят е местен. Авторът е жена, според мен над средна възраст, вероятно неомъжена.

Една-две минути мълчахме, изпълнени с преклонение пред детективския му гений. След това аз попитах:

— Пишещата машина е най-вярната следа, нали? За толкова малко градче не би било трудно да се издири.

Инспекторът тъжно поклати глава.

— Ето къде бъркате, сър.

— Пишещата машина — поясни суперинтендант Неш — за жалост открихме прекалено лесно. Тя е стара машина от кантората на господин Симингтън, подарена от него на Института на жените. Там за съжаление достъпът до нея е лесен за абсолютно всеки. А почти всички местни жени посещават института.

— А не можете ли да откриете нещо по-определено от, как го наричате — маниера на печатане?

Грейвс ме погледна одобрително.

— Прав сте, това бе направено, но всички пликове са печатани от човек, който си е служил само с един пръст.

— Значи някой, който не е свикнал да си служи с пишеща машина?

— Не, не бих го твърдял. Може би умее, но се опитва да прикрие факта.

— С една дума, авторът, който и да е той, е изключително хитър и предвидлив — казах бавно.

— Тя, сър, тя е хитра и предвидлива — поправи ме Грейвс. — Познава всички тънкости на играта.

— Съмнявам се някоя от местните селянки да има достатъчно мозък за подобна работа.

Грейвс се изкашля.

— Страхувам се, че не съм бил ясен докрай. Писмата са писани от образована жена.

— Как, от дама?

Думата неволно се изплъзна от устата ми. Не бях я използвал от години. Но сега дойде автоматично, връщайки ме към детските години и слабият, несъзнателно арогантен глас на баба прозвуча отново в ушите ми: „Разбира се, тя не е дама, скъпо дете.“

Неш веднага разбра. Думата „дама“ все още значеше нещо и за него.

— Не задължително дама — каза той. — Но със сигурност не е обикновена селска жена. Тукашните са почти неграмотни, не знаят да пишат правилно и не умеят да се изразяват свободно.

Мълчах, защото бях силно изненадан. Общността в селото бе толкова малобройна. Подсъзнателно си бях представил автора на писмата като госпожа Клийт или някоя подобна на нея злобна, хитра, неинтелигентна селянка.

Симингтън изрази с думи моите мисли. Той констатира с рязък тон:

— Но това значи, че кръгът на възможните извършители се ограничава до половин дузина, най-много дузина жени!

— Правилно.

— Не мога да повярвам.

След това с видимо усилие, без да гледа към някого от присъстващите, сякаш се срамуваше от самия звук на думите си, той изрече:

— Вие чухте моите показания по време на следствието. В случай, че сте останали с впечатление, че тези мои думи са били предизвикани от желанието да запазя чиста паметта на жена си, искам още веднъж да заявя — аз съм твърдо уверен, че изнесеното в писмото до съпругата ми е долнопробна лъжа. Аз знам, че е абсолютно невярно. Жена ми беше изключително чувствителна, ъ-ъ-ъ, прекалено почтена в някои отношения. Това писмо е било голям удар за нея, а тя беше с лошо здраве.

Грейвс мигновено реагира:

— Разбира се, че сте прав, сър. В нито едно от писмата, с които разполагаме, не проличава, че авторът разполага с конкретна информация. Те са слепи, безпочвени обвинения. Няма опит за изнудване. Не се усеща някакъв религиозен фанатизъм — често имаме такива случаи. Съдържанието на тези анонимни писма е чиста проба секс и злоба! А това неизбежно ще ни помогне да открием престъпника.

Симингтън се изправи. При все, че беше сдържан и лишен от емоции човек, устните му трепереха.

— Надявам се скоро да заловите авторката на тази мръсотия. Тя уби жена ми. Все едно, че я прободе в сърцето със собствената си ръка.

Той мълча известно време, после добави:

— Чудя се, как ли се чувства сега?

Излезе от стаята, без да дочака отговор на въпроса си.

— Как ли се чувства, Грифит? — попитах аз. Струваше ми се, че отговорът е в неговата сфера на знание.

— Един Бог знае. Може би съжалява. От друга страна, може би се наслаждава на силата си. Възможно е смъртта на госпожа Симингтън да се е превърнала в храна за нейната мания.

— Дано не е така. — Потреперих от ужас. — Защото в такъв случай тя ще…

Поколебах се, но Неш довърши мисълта ми:

— Тя ще опита отново? Господин Бъртън, от гледна точка на нашето разследване ще бъде най-добре, ако подобно нещо се случи. Лисицата винаги се връща в пилчарника, нали?

— Но тя трябва да е луда, за да продължава — възкликнах аз.

— Тя ще продължи — каза Грейвс. — Те винаги го правят. Това е порок, трябва да знаете, порок, от който много трудно можеш да се освободиш.

Поклатих глава с отвращение. Попитах дали съм още необходим. Исках да изляза на чист въздух, атмосферата в стаята бе заредена с ужас, който ме задушаваше.

— Не, това е всичко, господин Бъртън — каза суперинтендант Неш. — Само не забравяйте да си държите очите отворени и се постарайте да подканяте всички да предават в участъка получените анонимни писма.

Кимнах с разбиране.

— Имам впечатлението, че едва ли има жител на градчето, който да не е получил такова писмо.

Грейвс се намеси:

— Нещо ми хрумна! — Той леко наклони глава на една страна и ме попита: — Знаете ли със сигурност дали има човек, който не е получавал анонимно писмо?

— Интересен въпрос! Нима мислите, че цялото население ми се доверява и споделя с мен личните си проблеми?

— Не, не, господин Бъртън, смисълът на думите ми беше дали случайно вие със сигурност знаете или предполагате, че определена личност не е получила такова писмо.

— В действителност мога да приема, че знам — казах и предадох дума по дума вчерашния си разговор с Емили Бартън и нейните реакции.

Грейвс слушаше със застинало лице и накрая заяви:

— Мисля, че това ще е от полза. Ще си го отбележа.

Суперинтендант Неш предложи да ме откара обратно до „Литъл Фърз“, но аз отказах. Напоследък се стараех да ходя колкото се може повече пеша, защото имах усещането, че след всяка разходка организмът ми укрепва.

Излязох под лъчите на следобедното слънце придружен от Оуен Грифит. Когато бяхме вече на улицата, не можах да се въздържа и изругах:

— И това било тихо и спокойно място, където човек може да лекува раните си и да се припича безгрижно на слънце. Тук прелива от мръсотия и отрова, а изглежда мирно, тихо и невинно като в райска градина.

— Дори и там — отбеляза Оуен сухо — е имало една змия.

— Виж, Оуен, според теб те знаят ли нещо наистина? Дали изобщо имат идея кой е виновникът?

— Не съм сигурен. Разбира се, полицаите имат богат опит. Изглеждат толкова откровени и въпреки това не ти казват нищо конкретно.

— Да. А Неш е доста приятен човек.

— И е много способен.

— Ако на някого тук му хлопа дъската, ти си длъжен да знаеш — възкликнах с горчивина. Бях със съзнанието, че тези думи могат да прозвучат обидно за Оуен.

Грифит поклати глава. Изглеждаше обезкуражен. Не само това — беше разтревожен. Зачудих се дали не се досеща за нещо, но не желае да го сподели.

Вървяхме по главната улица. Спрях се пред вратата на агенцията за недвижими имоти.

— Мисля, че тези дни трябваше да направя втората вноска за наема на къщата. Чудя се дали да не го платя и да се махнем оттук с Джоана още утре.

— Не си отивай — каза Оуен.

— Една добра причина да остана?

Той не отговори. Гледаше встрани и след минута-две каза:

— В края на краищата смея да се съглася с теб. Лимсток не е здравословен в този момент. Може… може да те нарани — теб или сестра ти.

— Нищо не може да нарани Джоана. Тя е кораво момиче. Аз съм слабият. И цялата тази история като че ли се отразява на здравето ми.

— На мен също.

Вече бях отворил вратата на агенцията.

— Но няма да си отида — обявих. — Вулгарното любопитство е по-силно от всякакъв страх. Искам да съм свидетел на развръзката на цялата тази история.

Влязох.

Една жена, която пишеше на машина, стана и се насочи към мен. Бе с къса, ситно накъдрена коса и се усмихваше притеснено, но я намерих за далеч по-приемлива от очилатото момиче, което преди нея царуваше в тази канцелария.

След минута-две се досетих, че я познавам отнякъде. Това бе госпожица Гинч, секретарката от кантората на Симингтън. Реших да проверя и попитах:

— Вие не работехте ли в адвокатската кантора „Гълбрайт и Симингтън“?

— Да. Да, наистина. Но реших да напусна. Тази работа също е хубава, въпреки че заплатата е по-ниска. Но има неща, които са по-ценни от парите, не мислите ли, господин Бъртън?

— Несъмнено.

— Тези ужасни анонимни писма — прошепна госпожица Гинч. — Аз получих отвратително писмо, в което бях обвинена, че имам връзка с господин Симингтън — и такива позорни и неморални твърдения в допълнение! Знам дълга си и веднага го занесох в полицията, въпреки че това не е никак приятно, нали?

— О, много неприятно.

— Но те ми благодариха и казаха, че постъпвам правилно. Все пак, като знаех, че хората ще започнат да приказват, а и преди сигурно са приказвали, иначе откъде ще му хрумне на автора подобна идея, — реших да сложа край на всякакви клюки. Но между мен и господин Симингтън никога не се е случвало нещо нередно.

Бях смутен.

— Не, разбира се, че не.

— Но хората са злобни. Уви, толкова злобни!

Опитвах се да отбягна погледа й, но беше неизбежно.

И тогава направих невероятно откритие.

Госпожица Гинч изпитваше нескрита радост от случилото се.

През този ден вече бях срещнал един човек, който изпитваше удоволствие от анонимните писма. Но ентусиазмът на инспектор Грейвс бе професионален. Очевидното наслаждение, което изпитваше госпожица Гинч, намерих за отблъскващо.

И ме осени внезапна идея.

Нима госпожица Гинч бе автор на анонимните писма?