Колийн Хувър
Най-доброто в теб (7)

Глава 7
Преди

Не ми беше лесно да превъзмогна Итън. Е, не точно Итън. Да загубя връзката беше по-трудно от това да загубя самия Итън. Когато си заедно с някого толкова дълго, е трудно отново да бъдеш само ти. Нужни ми бяха няколко месеца, преди най-сетне окончателно да прочистя апартамента си от него. Отървах се от сватбената си рокля, снимките, подаръците, които ми беше правил през годините, дрехите, които ми напомняха за него. Дори си поръчах ново легло, но то вероятно беше по-скоро защото наистина исках ново легло, не толкова заради спомените за Итън.

Минаха шест месеца и единствената причина да съм на втора среща с тип на име Джейсън, е, защото първата не беше пълна катастрофа. И защото Ейва ме нави да го направя.

Колкото и майка ми да обичаше Итън и да й се иска да му простя, мисля, че Джейсън би й харесал още повече. Това вероятно би трябвало да е плюс, но не е. С майка ми имаме напълно различни вкусове. Чакам Джейсън да каже или да направи нещо, което майка ми не би одобрила, така че да се почувствам поне мъничко привлечена от него.

Вече повтори няколко от въпросите, които ми зададе миналия петък. Попита ме на колко съм години. Казах му, че съм на двайсет и пет, на толкова, на колкото бях и миналия петък. Попита ме кога е рожденият ми ден и аз му казах, че все още е на двайсет и шести юли.

Опитвам се да не бъда кучка, но не е лесно, когато е ясно, че не е обърнал внимание на нищо от това, което казах миналата седмица.

— Значи, си зодия Лъв? — пита.

Аз кимам.

— Аз съм Скорпион.

Нямам представа какво говори това за него. Никога не съм се интересувала от астрология. Освен това ми е трудно да обръщам внимание на Джейсън, защото зад него има нещо много по-интересно. На две маси оттук, подсмихвайки се в моята посока, седи Греъм. В мига, в който го разпознавам, навеждам поглед към чинията си.

Джейсън казва нещо за съвместимостта между Скорпиони и Лъвове и аз го поглеждам в очите, надявайки се да не забележи хаоса, който бушува в мен. Решимостта ми обаче се стопява, защото Греъм се е изправил. Не мога да не погледна над рамото на Джейсън и виждам как Греъм се извинява на дамата си. Приковава очи в моите и се насочва към нас.

Стискам салфетката в скута си, чудейки се защо изведнъж съм по-нервна от гледката на Греъм, отколкото съм била когато и да било в присъствието на Джейсън. Срещам погледа му, миг преди той да стигне до масата ни. Ала в мига, в който го поглеждам, той извръща очи. Кима веднъж в посоката, в която върви и подминава масата ни. Ръката му докосва едва-едва лакътя ми. За миг пръстът му се плъзва по кожата ми. Поемам си рязко дъх.

— Колко братя и сестри имаш?

Оставям салфетката си на масата.

— Все още само една сестра. — Бутам стола си назад. — Ей сега се връщам. Трябва да отида до тоалетната.

Джейсън също бута стола си назад, изправяйки се наполовина, когато аз връщам моя на мястото му. Усмихвам му се и се обръщам към тоалетните. Към Греъм.

Защо съм толкова нервна?

Тоалетните са в задната част на ресторанта. Трябва да свърнеш зад един параван, за да откриеш коридора. Греъм вече е изчезнал зад ъгъла, така че аз поспирам за миг, преди да завия. Слагам ръка на гърдите си, надявайки се някак си да успокоя онова, което се случва в тях. А после изпускам дъха си и свивам в коридора.

Греъм се е облегнал нехайно на стената, напъхал ръка в джоба на костюма си. Видът му едновременно ме изпълва с вълнение и ме успокоява. Освен това съм нервна, защото не му се обадих.

Той ми отправя своята ленива полуусмивка.

— Здравей, Куин. — Очите му все още се мръщят мъничко с усмивката и аз се радвам да видя това. Не знам защо. Харесва ми, че винаги изглежда така, сякаш в него кипи някаква вътрешна борба.

— Здравей. — Спирам неловко на няколко крачки пред него.

— Греъм — казва той и се докосва по гърдите. — В случай че си забравила.

Поклащам глава.

— Не съм. Не е лесно да забравиш която и да било подробност от най-ужасния ден в живота си.

Думите ми го карат да се усмихне. Оттласква се от стената и прави крачка към мен.

— Така и не се обади.

Свивам рамене, сякаш не съм мислила кой знае колко за телефонния му номер. Ала в действителност го виждам всеки ден. Все още е на стената, където той го остави.

— Каза да ти се обадя, след като изкарам авантюрата си след скъсване. Едва сега стигнах дотам.

— С него ли си тази вечер?

Аз кимам. Той пристъпва още по-близо, така че сега ни делят само две крачки. На мен обаче ми се струва, че ме задушава.

— Ами ти? — питам го. — Това твоята авантюра след скъсване ли е?

— Тя беше преди две момичета.

Мразя този отговор. Мразя го достатъчно, за да приключа с разговора.

— Е… поздравления. Хубава е.

Греъм присвива очи, сякаш се опитва да прозре всички неща, които не казвам. Правя крачка към дамската тоалетна и слагам ръка на бравата.

— Радвам се, че се видяхме, Греъм.

Очите му все още са присвити, наклонил е леко глава на една страна. Не съм сигурна какво друго да кажа. Влизам в дамската тоалетна и оставям вратата да се затвори зад мен. Въздъхвам дълбоко. Това беше напрегнато.

Защо беше толкова напрегнато?

Отивам до мивката и пускам водата. Ръцете ми треперят, така че ги измивам с топла вода, надявайки се лавандуловият сапун да успокои нервите ми. Подсушавам ги, а после ги поглеждам в огледалото, мъчейки се да убедя себе си, че Греъм нямаше чак такъв ефект върху мен. Ала не е вярно. Те още треперят.

В продължение на шест месеца исках да му се обадя и в продължение на шест месеца се разубеждавах. А сега знам, че той е продължил напред и е с друга, че вероятно съм пропиляла шанса си. Не че съм искала такъв. Все още вярвам, че твърде много ще ми напомня за станалото. Ако реша да започна нещо с някого, бих искала да бъде някой съвсем нов. Някой, напълно несвързан с най-лошите дни от живота ми.

Някой като Джейсън, може би?

— Джейсън — прошепвам. Трябва да се върна при кавалера си.

Когато отварям вратата, Греъм все още стои на същото място. Все още ме гледа, наклонил глава на една страна. Заковавам се на място и вратата ме удря, когато се затваря, побутвайки ме крачка напред.

Поглеждам към другия край на коридора и отново към него.

— Не приключихме ли?

Той си поема бавно въздух и прави крачка към мен. Този път спира едва на крачка от мен и пъха и двете си ръце в джобовете.

— Как си? — Гласът му е тих, сякаш му е трудно да изрече думите. От начина, по който очите му търсят моите, е очевидно, че говори за всичко, което съм преживяла покрай скъсването. Отменянето на сватбата.

Харесва ми искреността във въпроса му. Изпитвам същата утеха, която присъствието му ми вдъхна преди шест месеца.

— Добре — отвръщам, кимвайки лекичко. — Все още имам известни проблеми с доверието, но ако не се брои това, не мога да се оплача.

Изглежда облекчен.

— Добре.

— Ами ти?

Взира се за миг в мен, но не виждам онова, което се надявам да видя в очите му. Вместо това виждам съжаление. Тъга. Сякаш не се е съвзел напълно от загубата на Саша. Свива рамене, но не отговаря с думи.

Опитвам се да не покажа съжалението си, но мисля, че не успявам.

— Може би това ново момиче ще е по-добро от Саша. И може би най-сетне ще успееш да я превъзмогнеш.

Греъм се засмива леко.

— Превъзмогнах Саша — заявява уверено. — Почти съм сигурен, че я превъзмогнах в мига, в който се запознах с теб.

Не ми дава абсолютно никакво време, за да осмисля думите му, преди да продължи:

— Най-добре да се връщаме при онези, с които сме тук.

Обръща се и се отдалечава по коридора.

Аз оставам на мястото си, поразена от думите му.

„Почти съм сигурен, че я превъзмогнах в мига, в който се запознах с теб.“

Не мога да повярвам, че току-що ми го каза. Не може да ми излезе с нещо такова, а после просто да си тръгне! Поемам след него, но той вече е прекосил половината разстояние до масата си. Срещам погледа на Джейсън, който се усмихва, когато ме вижда, и става. Опитвам да се овладея, но ми е трудно, когато виждам как Греъм се навежда и целува лекичко дамата си по главата, преди да седне срещу нея.

Да не би да се опитва да ме накара да ревнувам? Ако е така, няма да успее. Нямам време за дразнещи мъже. Едва имам време за скучни мъже като Джейсън.

Той вече е заобиколил масата, за да ми задържи стола. Преди да седне, Греъм отново среща очите ми. Кълна се, че го виждам да се подсмихва лекичко. Не знам защо падам до нивото му, но се привеждам напред и целувам лекичко Джейсън по устните.

След това сядам.

Съвсем ясно виждам Греъм, докато Джейсън се връща на мястото си. Вече не се подсмихва.

Но аз — да.

— Готова съм да си вървим.