Колийн Хувър
Най-доброто в теб (28)

Глава 28
Сега

Греъм не прави нищо, след като отварям кутията. Просто стои мълчаливо до мен, докато аз вадя плика с неговото име отгоре. Подавам му го и отново поглеждам в кутията.

Вземам плика с името си, предполагайки, че той е единственото, останало в кутията, тъй като единственото, което сложихме в нея, преди да я затворим, бяха тези два плика.

Ала под двете ни писма има още няколко, до едно — адресирани до мен, с дати върху пликовете. Добавял е писма. Поглеждам го с безмълвен въпрос.

— Имаше неща, които трябваше да ти кажа и които ти не искаше да чуеш.

Взема своя плик и излиза на задната веранда на Ейва и Рийд. Аз отнасям кутията в стаята за гости и затварям вратата.

Сядам на леглото, стиснала единствения плик, който очаквах да открия в кутията. Онзи от първата ни брачна нощ. Греъм написа датата в горния ъгъл на плика. Отварям останалите пликове и подреждам страниците в реда, в който са били написани. Прекалено се страхувам да ги прочета. Прекалено се страхувам и да не го направя.

Когато заключихме кутията преди всички онези години, бях абсолютно сигурна, че няма да се наложи да я отворим преди двайсет и петата ни годишнина. Ала това беше преди реалността да се настани между нас. Преди да научим, че мечтата ни да имаме деца никога няма да се сбъдне. Преди да открием, че колкото повече време минава, колкото повече съкрушаващи мигове преживявах и колкото повече Греъм ме любеше, толкова повече всичко щеше да боли.

Ръцете ми треперят, докато притискам листовете до одеялото и ги изглаждам. Вземам първия и зачитам.

Не мисля, че съм готова за това. Мисля, че никой, който се жени по правилните причини, не очаква този момент да настъпи. Настръхвам, сякаш се подготвям да посрещна удар, когато започвам да чета.

Скъпа Куин,

Мислех, че ще разполагам с повече време, за да подготвя това писмо. Не се очакваше да се оженим толкова скоро, така че този подарък е направен в последния момент. Не ме бива особено като писател, така че не съм сигурен дали ще успея да предам с думи онова, което искам да ти кажа. Повече ме бива с числата, но не искам да те отегча с куп уравнения, като аз + ти = безкрайност.

Ако си мислиш, не това е сладникаво, имаш късмет, че ме срещна по-късно в живота ми, а не когато бях в училище. В седми глас скалъпих любовно стихотворение, което щях да подаря на първата си приятелка. Слава богу, че минаха години, преди да имам приятелка. Дотогава вече си бях дал сметка колко лоша идея е да римувам любовно стихотворение с Периодичната таблица.

Както и да е, с теб се чувствам толкова сигурен в мъжествеността си, че според мен това е съвършеният момент най-сетне да вкарам стихотворението с Периодичната таблица в употреба. Защото, да, все още го помня. Част от него.

Хей, момиче, изглеждаш адски гот.

Имам чувството, че дишам йод.

Усмивката ти ме замайва, отново и отново.

Чувствам се толкова тежък, сякаш влача олово.

Кожата ти е гладка и направо грее,

сякаш със цинк някой е решил да те облее.

Никога няма да ми омръзне да те целувам богато,

омъжи се за мен и ще те покрия със злато.

Точно така, ти си късметлийката, която днес ще се омъжи за автора на това стихотворение.

Добре че ще минат двайсет и пет години, преди да го прочетеш, защото оженим ли се този следобед, никога няма да те оставя да си тръгнеш от този брак. Аз съм Хотел Калифорния. Можеш да обичаш Греъм винаги когато поискаш, но никога не можеш да си отидеш.

Свещеникът ще бъде тук след два часа. Ти си на горния етаж и се приготвяш за сватбата ни, докато аз пиша това писмо. На път насам вчера спряхме в един сватбен магазин и ти ме накара да изчакам в колата, докато изтичаш вътре, за да си избереш сватбена рокля. Когато се върна с роклята, скрита в калъфа й, не можеше да престанеш да се смееш. Каза, че продавачките решили, че си луда, да си купуваш рокля ден преди сватбата. Каза, че ахнали, когато си им заявила, че страшно много отлагаш и още не си си избрала младоженец.

Нямам търпение да видя как ще изглеждаш, пристъпвайки по пътеката от пясък. Ще бъдеш само ти в онази рокля, на плаж без никаква украса, никакви гости, никакъв показен блясък. Океанът ще бъде нашият фон. Да се надяваме само сънят ти от миналата нощ да не се сбъдне.

Тази сутрин, когато ти се събуди, те попитах какво пропуснах, докато спеше, и ти ми разказа, че си сънувала как се женим на плажа, но точно преди да кажем да, се надигнало цунами и ни отнесло. Не сме умрели обаче. И двамата сме се превърнали в морски убийци. Ти — в акула, а аз — в кит и все още сме били влюбени, въпреки че ти си била риба, а аз — бозайник. Каза, че през остатъка от съня ти просто сме се опитвали да се обичаме в океан, пълен със създания, които не одобрявали смесената ни връзка.

Това вероятно е любимият ми твой сън.

Седя на двора, пишейки любовното писмо, за което мислех, че имам още пет месеца, за да съчиня. Част от мен е малко нервна, защото, както казах, никога не съм бил кой знае какъв писател. Въображението ми не е толкова развихрено, колкото твоето, както сънищата ти доказват. Ала да ти напиша писмо за това колко много те обичам, би трябвало да е лесно и нека се надяваме, че това писмо и този подарък ще изпълнят предназначението си.

Честно, Куин, дори не знам откъде да започна. Предполагам, че началото е най-логичният избор, нали?

Бих могъл да говоря за деня, в който се срещнахме в онзи коридор. Денят, когато си дадох сметка, че може би животът ми излезе от релсите, защото съдбата ми е била приготвила нещо много по-хубаво.

Вместо това обаче ще говоря за деня, в който не се срещнахме. Това вероятно ще те изненада, защото не си го спомняш. Или пък си спомняш, но не си осъзнала, че това бях аз.

Беше няколко месеца, преди да се запознаем в коридора. Бащата на Итън даваше коледно парти за служителите си и аз бях кавалерът на Саша. Ти беше там с Итън. И макар да признавам, че по онова време все още бях влюбен в Саша, нещо у теб се запечата в паметта ми.

Не ни запознаха официално, но ти стоеше на няколко крачки от мен и аз знаех коя си, защото няколко минути по-рано Саша ви беше посочила с Итън. Каза, че Итън щял да бъде новият й шеф, а ти си щяла да бъдеш негова съпруга.

Носеше черна рокля с черни обувки на токчета. Косата ти беше вдигната в стегнат кок и те чух да се шегуваш, че изглеждаш като една от сервитьорките. Те всички носеха черно и косите им бяха прибрани като твоята. Не знам дали онази вечер нямаше достатъчно сервитьорки, но помня, че видях как един от гостите се приближи до теб и помоли да му сипеш още шампанско. Вместо да го поправиш, ти просто отиде зад бара и напълни нашата му. След това взе бутилката и започна да допълваш чашите и на други. Когато най-сетне стигна до нас със Саша, Итън се приближи и ги попита какво става. Ти отговори, че си сипвала питиета, сякаш не беше нищо особено, но на него не му хареса. По изражението му видях, че го беше засрамило. Каза ти да оставиш бутилката, защото искал да те запознае с някого. Отдалечи се, а аз никога не забравих какво направи ти след това.

Обърна се към мен и извъртя очи, смеейки се, след което вдигна бутилката и ми предложи да допълниш чашата ми.

Аз ти се усмихнах и я протегнах към теб. Ти допълни и чашата на Саша и продължи да го правиш, докато бутилката не се изпразни.

Не си спомням почти нищо друго от онази вечер. Беше обикновено парти, а Саша беше в лошо настроение през по-голямата част от времето, така че си тръгнахме рано. И ако трябва да съм откровен, след това не съм мислил кой знае колко за теб.

До деня, в който те видях отново в онзи коридор. Когато слезе от асансьора и се отправи към вратата на Итън, би трябвало да съм изпълнен единствено с ужас и отвращение заради онова, което се случваше в апартамента на Итън. Ала за частица от секундата, когато погледът ми падна върху теб, усетих, че ми се иска да се усмихна. Появата ти ми напомни за онова парти и колко непринудена и сговорчива беше. Хареса ми как не те беше грижа дали хората си мислят, че си сервитьорка, или приятелката на Итън ван Кемп. И тогава, когато ти се присъедини към мен в коридора, когато присъствието ти незнайно как почти ме накара да се усмихна в най-лошия момент от живота ми, тогава разбрах, че неизбежното ми скъсване със Саша няма да ме прекърши.

Не знам защо никога не ти го казах. Може би защото ми харесваше мисълта, че сме се запознали в коридора, намиращи се в една и съща ситуация. А може би се тревожех, че няма да си спомняш нощта на партито или това как допълни чашата ми. И защо би го помнила? Онзи миг не означаваше нищо.

До момента, в който означаваше.

Бих писал още за това как се запознахме в коридора, но ти знаеш всичко за него. Или пък бих могъл да пиша за първата нощ, в която правихме любов, или как, след като съдбата отново ни събра, не искахме да прекараме и секунда далеч един от друг. Или пък бих могъл да пиша за деня, в който ти направих предложение, и ти толкова глупаво се съгласи да прекараш живота си с мъж, който никога не би могъл да ти даде всичко, което заслужаваш на този свят.

Но всъщност не искам да говоря за нищо от това. Защото ти беше там във всеки един от тези моменти. Освен това съм почти сигурен, че твоето любовно писмо описва всяка минута от влюбването ни и не бих искал да похабя своето писмо, повтаряйки нещо, което ти вероятно си обрисуваш много по-красноречиво, отколкото бих могъл да го направя аз някога.

Предполагам, това означава, че ми остава да говоря единствено за бъдещето.

Ако всичко мине както трябва, ти ще прочетеш това писмо на двайсет и петата годишнина от сватбата ни. Възможно е да пророниш няколко сълзи и да размажеш мъничко мастилото. След това ще се приведеш към мен, ще ме целунеш и ние ще правим любов.

Но… ако по някаква причина отваряш тази кутия, защото бракът ни не се е получил така, както мислехме, нека първо ти кажа колко съжалявам. Защото знам, че не бихме прочели писмата, ако не сме направили абсолютно всичко, за да го предотвратим.

Не знам дали ще си спомниш това, но веднъж водихме разговор. Мисля, че беше едва втората нощ, която прекарахме заедно. Ти спомена как всички бракове имат моменти, наподобяващи ураган от пета степен, и как според теб предишните ти връзки не биха оцелели в един такъв момент.

Понякога мисля за това. Защо една двойка би преживяла момент от пета степен, а друга — не. Мислих достатъчно, за да намеря възможен отговор.

Ураганите не представляват постоянна заплаха за крайбрежните градове. Има повече дни с прекрасно време, съвършени за плаж, отколкото урагани.

И с браковете е така — много повече са прекрасните дни без спорове, в които и двамата са изпълнени с любов един към друг.

Има обаче и дни с опасно време. Може и да са само няколко пъти в годината, но е възможно да причинят толкова щети, не да отнеме години те да бъдат поправени. Някои крайбрежни градове са подготвени за дните с лошо време. Те пазят най-добрите си ресурси и по-голямата част от енергията си, така че да са подготвени за последиците.

Други градове обаче не са толкова добре подготвени. Те влагат всичките си ресурси в хубавите дни, с надеждата, че лошото време никога няма да дойде. Това е по-ленивият избор и изборът с по-сериозни последствия.

Мисля, че това е разликата между браковете, които оцеляват, и онези, които не оцеляват. Някои хора мислят, че фокусът на един брак трябва да бъдат неговите съвършени дни. Обичат с всичка сила, докато нещата вървят добре. Но ако човек дава всичко от себе си в добрите времена, надявайки се, че лошите никога няма да настъпят, възможно е да се окаже, че не разполага с достатъчно ресурси или енергия, за да издържи моментите от пета степен.

Напълно съм сигурен, че ще имаме толкова много хубави моменти. Каквото и да ни поднесе животът, ще си създадем прекрасни спомени заедно, Куин. В това няма никакво съмнение. Но освен това ще имаме лоши дни и тъжни дни, и дни, които ще подложат издръжливостта ни на изпитание.

Това са дните, в които, повече от всякога, искам да чувстваш истинската сила на любовта ми към теб.

Обещавам да те обичам по-силно по време на бурите, отколкото през съвършените дни.

Обещавам да те обичам по-силно, когато страдаш, отколкото когато си щастлива.

Обещавам да те обичам по-силно, когато сме бедни, отколкото когато тънем в разкош.

Обещавам да те обичам по-силно, когато плачеш, отколкото когато се смееш.

Обещавам да те обичам по-силно, когато си болна, отколкото когато си здрава.

Обещавам да те обичам по-силно, когато ме мразиш, отколкото когато ме обичаш.

И обещавам — кълна се — да те обичам по-силно, докато четеш това писмо, отколкото те обичах, докато го пишех.

Нямам търпение да прекарам остатъка от живота си с теб. Нямам търпение да хвърлям светлина върху всички твои съвършени.

Обичам те.

Толкова много.

Греъм

Скъпа Куин,

Ще започна това писмо с малко извинение.

Съжалявам, че отново отворих кутията. Съжалявам, не имах нужда да напиша още едно писмо. Но ми се струва, че ти ще го оцениш повече, отколкото ще се подразниш.

Добре, първо математиката. Знам, че мразиш математиката, но аз я обичам и трябва да се отдам на малко изчисления заради теб. Измина точно една година, откакто решихме да си родим дете. Което означава приблизително 365 дни.

От тези 365 дни, правихме секс в около 200 от тях. Горе-долу четири пъти в седмицата. От тези 200 дни ти беше в овулация само 25 % от времето. Около петдесет дни. Ала шансът една жена да зачене, когато е в овулация, е едва двайсет процента. Това прави десет дни от петдесет. Ето защо, според моите изчисления, от всичките 365 дни, които изтекоха между деня, когато за първи път започнахме да се опитваме, и днес, се броят едва десет. Десет е нищо.

Почти така, сякаш току-що започнахме да се опитваме.

Пиша това само защото усещам, че започваш да се тревожиш. И знам, че докато прочетеш това писмо на двайсет и петата ни годишнина, вероятно ще ни делят само няколко години от това да станем баба и дядо и тези изчисления няма да имат никакво значение. Ала така, както искам да си спомняш съвършените дни, струва ми се, че вероятно би трябвало да поговоря малко и за не толкова съвършените.

В този миг ти спиш на дивана до мен. Стъпалата ти лежат в скута ми и от време на време цялото ти тяло потръпва, сякаш подскачаш в съня си. Опитвам се да ти напиша това писмо, ала краката ти час по час ритат ръката ми и карат химикалката да се плъзне по страницата. Ако почеркът ми е ужасен, вината е твоя.

Ти никога не заспиваш на дивана, но имахме дълга нощ. Майка ти организира едно от нейните ужасни събирания с благотворителна цел. Всъщност то беше донякъде забавно. Темата беше казино и имаше цял куп маси, където можеш да залагаш. Разбира се, беше с благотворителна цел, така че не можеше да спечелиш наистина, но беше по-приятно от повечето й по-скучни събития, на които сме принудени да седим на една маса с хора, които не харесваме, и да слушаме речи, изпълнени единствено със самохвалства.

Нощта беше приятна, но много рано забелязах, че започна да се изтощаваш от въпросите. Бяха безвредни, неангажиращи разговори, но понякога те могат да бъдат наистина уморителни. Дори мъчителни. Слушах, отново и отново, как те питат кога ще си родим бебе. Понякога хората просто приемат за даденост сватбата да бъде последвана от бременност. Не се замислят обаче за въпросите, които задават, и не осъзнават колко пъти онзи, на когото ги задават, е трябвало да им отговаря.

Първите няколко пъти, когато те попитаха, ти се усмихна и отвърна, че току-що сме започнали да опитваме.

Ала на петия или шестия път усмивката ти взе да става насилена. Аз започнах да отговарям вместо теб, но дори така, в очите ти четях, че въпросите ти причиняват болка. Исках единствено да те отведа оттам.

Тази вечер за първи път видях тъгата ти. Ти винаги си така изпълнена с надежда, така позитивна, дори когато се тревожиш. Но тази вечер изглеждаше така, сякаш си дотук. Сякаш това може би бе последното събитие, на което ще отидем, докато не си родим дете.

Разбирам те. Аз също се уморих от въпросите. Съсипва ме да те виждам толкова нещастна. Чувствам се толкова… безполезен. Ненавиждам го. Ненавиждам това, че нямам контрол над ситуацията. Ненавиждам, че не мога да поправя това за теб.

Но макар да се опитваме от повече от година, аз имам надежда. Един ден ще се случи. Просто ще се случи по по-различен начин, отколкото мислехме.

По дяволите, дори не знам защо пиша за това, защото, когато прочетеш това писмо, вече ще си станала майка. Вероятно цели пет пъти.

Предполагам, че все още осмислям всичко това. А и имаме толкова много неща, за които да бъдем благодарни. След работа прекарваме вечерите си заедно. Непрекъснато правим любов, смеем се много. Животът е съвършен. Разбира се, надяваме се една бременност да го направи още по-хубав, но и това ще дойде с времето. И откровено казано, ако отнеме по-дълго, може би ще му се зарадваме мъничко повече. Благодарността се ражда в борбата. А ние определено се борихме.

Племенницата ни Аделин е красива и щастлива и те харесва повече, отколкото харесва мен. Миналата година Каролин се съгласи да я оставя да пренощува у нас и това продължава и досега. И ти изглеждаш така изпълнена с надежда, когато тя е с нас. Мисля, че това ме накара да се влюбя още малко повече в теб. Знам колко те боли, че все още не сме си родили дете, но да видя колко искрено се радваш за сестра ми и нейното семейство, потвърждава колко благороден човек си. Не сравняваш нашите трудности с техния успех и аз обичам тази сила у теб.

Все още спиш на дивана, но сега хъркаш и трябва да спра да пиша и да отида да намеря телефона си, за да го запиша. Ти спориш с мен, че не хъркаш, така че смятам да се сдобия с доказателство.

Обичам те, Куин. И въпреки че тонът на това писмо вероятно беше малко депресиращ, силата на любовта ми към теб никога не е била по-голяма. Това не е момент от пета степен. Може би по-скоро втора. Но ти обещавам, че те обичам по-силно тази година, отколкото те обичах през изминалата.

Обичам те.

Толкова много.

Греъм

Скъпа Куин,

Бих ти се извинил, задето пак отворих кутията, но имам чувството, че ще се случи отново. Понякога не искаш да говориш за нещата, които те натъжават, но ми се струва, не един ден ще поискаш да узнаеш мислите ми. Особено тази година. Тя беше най-трудната досега.

Женени сме повече от пет години. Не искам да говоря твърде много за това, защото имам чувството, че е всичко, в което се превърна животът ни, но през последните няколко години всичко, което правим в опитите ни да забременееш, е безуспешно. Изкарахме три курса инвитро, преди да се откажем. Бихме опитали и четвърти път, въпреки че лекарят ни посъветва да не го правим, но не можехме да си го позволим.

Има много неща, които бих искал да документирам в този брак, Куин, ала съкрушението след всеки провален опит не е едно от тях. Сигурен съм, че си спомняш колко трудно беше и за двама ни, така че няма смисъл да го описвам.

Нали знаеш как винаги те питам за сънищата ти? Мисля, че за известно време ще престана да го правя.

Миналата неделя, когато се събуди, аз те попитах какво пропуснах, докато спеше. Ти просто се взря в мен с празен поглед в очите. Помълча за миг и аз си помислих, че се опитваш да измислиш как да ми разкажеш съня си, но после брадичката ти затрепери. Не можа да го спреш и се разрида, заровила лице във възглавницата си.

Господи, Куин. Почувствах се толкова виновен. Просто обвих ръка около теб и те държах в обятията си, докато не престана да плачеш. Не настоях да говориш за съня си, защото не исках да те карам отново да мислиш за него. Не знам дали беше сънувала, че си бременна, или че сме си родили дете, но каквото и да е било, е било нещо, което те съкруши, когато се събуди и осъзна, че е било просто сън.

Оттогава минаха шест дни и от онази сутрин насам не съм те питал за сънищата ти. Просто не искам отново да те карам да преживееш същото. Надявам се един ден да се върнем към това, но ти обещавам да не го правя отново, докато не станеш майка.

Трудно е. Знам, че когато се оженихме, не очаквахме да срещнем подобни препятствия. И честно казано, Куин, мъча се да те пренеса през тях, но ти си толкова независима. Опитваш се да не плачеш пред мен. Насилваш се да се усмихваш и да се смееш и се преструваш, че все още си изпълнена с надежда, ала това те променя. Прави те тъжна и те изпълва с вина.

Знам, не понякога се чувстваш зле, защото си мислиш, че ме лишаваш от възможността да бъда баща. Ала мен не ме е грижа за това. Ако днес ми кажеш, че искаш да престанеш да се опитваме, ще почувствам облекчение, защото ще означава, че може би вече няма да бъдеш тъжна. Правя всичко това само защото знам, че повече от всичко на света искаш да бъдеш майка. Бих минал през огън, за да те видя щастлива. Бих се отказал от всичко, за да зърна искрена усмивка върху устните ти. Ако трябва завинаги да се откажа от секс, ще го направя. По дяволите, бих се отказал дори от сиренето, ако това означава най-сетне да видя как мечтата ти да бъдеш майка се сбъдва. А знаеш колко много обичам сирене.

Това не трябва да ти го казвам, защото знам, че част от теб ще го приеме погрешно, но мисля, че любимите ми мигове през последната година са моментите, когато не сме си вкъщи. Когато излизаме с приятели или посещаваме родителите ни. Забелязах, че когато сме си вкъщи, ти си малко по-резервирана, когато те докосвам или целувам. Някога не можехме да свалим ръце един от друг, но по-рано тази година нещо се промени. Знам, че е само защото сексът между нас стана толкова клиничен, че е започнал да ти се струва като рутина. Може би дори мъничко болезнен, защото никога не довежда до онова, до което ти се надяваш. Понякога, когато сме сами и аз те целуна, ти не отвръщаш на целувката ми както преди. Не се извръщаш от мен, но едва реагираш.

Като че ти е по-приятно, когато знаеш, че целувката трябва да спре дотам. На обществено място ти ми отговаряш, притискаш се в мен и аз знам, че разликата е едва доловима, но съществува. Мисля, че според приятелите ни, ние сме най-любвеобилната двойка, която познават, защото не можем да свалим ръце един от друг. Вероятно предполагат, че насаме сме още по-страстни.

Ала всъщност именно животът ни, когато сме насаме, буксува. Не че се оплаквам, Куин. Не се ожених за теб само заради добрите години. Не се ожених за теб само заради невероятната химия между нас. И би било глупаво да си мисля, че бракът ни може да продължи цяла вечност, без да срещнем поне няколко трудни момента. Така че, макар последната година да беше най-тежката досега, в едно съм напълно сигурен. Тази година те обичам повече, отколкото през която и да било, дошла преди това.

Знам, че понякога се дразня. Понякога ми липсват дните, когато правехме любов спонтанно, а не по график. Но те моля, дори в моментите, когато съм сърдит, да не забравяш, че съм просто човек. И колкото и да ти обещавам да бъда твоята опора, винаги когато се нуждаеш от такава, сигурен съм, че понякога ще се провалям. Едничката цел в живота ми е да те направя щастлива и понякога имам чувството, че вече не съм способен на това. Понякога губя вяра в себе си.

Но се моля ти да не изгубиш вяра в мен.

Обичам те, Куин. Надявам се, че това е последното депресиращо писмо, което ще ти напиша някога. Надявам се следващата година писмото ми да е пълно с добри новини.

Дотогава, с всяка битка, пред която се изправяме, ще продължа да те обичам повече и повече, отколкото те обичах, докато всичко беше съвършено.

Греъм

П.П. Не знам защо пиша единствено за стресиращите неща. Толкова много хубави неща ни се случиха през последните няколко години. Купихме си къща с голям заден двор и прекарахме първите два дни, „кръщавайки“ всяка стая. Преди няколко месеца ти получи повишение. Сега трябва да ходиш в офиса само един-два пъти седмично. По-голямата част от работата си за рекламната агенция вършиш от къщи, нещо, което обичаш. Обсъждахме възможността да отворя собствена счетоводна къща. Работя върху бизнес план за това. А Каролин ни даде друга племенница.

Все хубави неща, Куин.

Толкова много хубави неща.

Скъпа Куин,

Опитваме се.

Опитваме се да имаме дете. Опитваме се да си осиновим дете. Опитваме се да се преструваме, че сме добре. Опитваме се да се крием един от друг, когато плачем.

Това е всичко, в което се превърна бракът ни. Безкрайни опити и почти никакъв успех.

Наистина вярвах, че бихме могли да се справим с всички моменти от пета степен, изпречили се пред нас, но мисля, че тази година беше шеста степен. Колкото и да се надявам да греша и колкото и да не ми се иска да го призная, имам чувството, че скоро ще се наложи да отворим кутията. Ето защо, докато пиша това писмо, съм в самолета, на път към къщата на сестра ти. Все още се боря за нещо, за което дори не съм сигурен, че искаш да се боря.

Знам, че се провалих пред теб, Куин. Може би се опитах да саботирам сам себе си, а може би не съм мъжът, който си мислех, че бих могъл да бъда за теб. Така или иначе, толкова съм разочарован от себе си. Обичам те безкрайно повече, отколкото показват постъпките ми, и бих могъл да изпълня цялото писмо единствено с извинения. Бих могъл да напиша цял роман, който ще бъде едно огромно извинение, и то пак не би било достатъчно, за да опише колко много съжалявам.

Не знам защо направих онова, което направих. Не мога да го обясня дори когато се опитах да ти разкажа онази нощ в колата. Трудно ми е да го облека в думи, защото все още се опитвам да го осмисля. Не го направих заради някакво неудържимо привличане, на което не бях в състояние да се съпротивлявам. Не го направих, защото ми липсваше сексът с теб. И макар да се опитах да убедя себе си, че беше, защото тя ми напомняше за теб, знам колко глупаво звучи това. Изобщо не биваше да ти го казвам. Имаш право, в известен смисъл наистина прозвуча така, сякаш стоварвам вината върху теб, а не такова беше намерението ми. Ти нямаше нищо общо с онова, което сторих.

Не искам да говоря за това, но се налага. Можеш да прескочиш тази част, ако не искаш да четеш, но аз трябва да го подредя в главата си и по някаква причина писането на тези писма ми помага да сложа в ред мислите си. Знам, не би трябвало да съм по-добър в това да ги изразявам, ала знам също така, че ти невинаги искаш да ги чуеш.

Мисля, че начинът, по който се чувствах напоследък, започна в един момент, който се случи в къщата на сестра ми. Предполагам, че би могла да го наречеш прозрение, но това звучи прекалено положително, за да опише онова, което изпитвах. Беше в деня, когато трябваше да се запознаем с новия ни племенник, но ти каза, че си попаднала в задръстване.

Знам, че беше лъжа, Куин.

Знам, защото, когато си тръгвах от къщата на Каролин, видях в дневната подаръка, който й купихме. Което означава, че по някое време на гостуването ми си била там, но по някаква причина не искаше да знам.

Мислих за това през целия път към къщи. И единственото обяснение, за което се сещам, е, че си ме видяла в къщата на Каролин да държа Кейлъб. А ако си видяла това, може би си чула думите на Каролин и моя отговор. За това, че съм съсипан, задето все още не съм станал баща. Колкото и да ми се иска, не мога да си взема думите обратно. Ала трябва да знаеш защо го казах.

Докато го държах в ръцете си, не можех да престана да го гледам, защото той мъничко прилича на мен. Не съм държал момичетата, когато бяха толкова малки, така не Кейлъб беше най-мъничкото човешко същество, което съм държал някога. И това ме накара да се чудя, ако ти беше там, как ли би се почувствала? Дали би се гордяла, да ме видиш с племенника ми? Или щеше да бъдеш разочарована, че никога няма да ме видиш да държа нашето новородено?

Мисля, че Каролин забеляза изражението ми и вероятно реши, че го гледам по тази начин, защото искам също собствено дете. Ала всъщност го гледах и се чудех дали ще продължиш да ме обичаш дори ако не станех едничкото, което искаше да бъда.

Знам, че Каролин просто ми правеше комплимент, когато ми каза, че от мен би излязъл добър баща. Ала причината да отговоря, че съм съсипан, задето все още не се е случило, бе, защото бях съсипан за теб. За бъдещето ни. Защото едва в този момент си дадох сметка, че може би никога няма да бъда достатъчен за теб.

Малко след това, докато си тръгвах от къщата на сестра си, видях подаръка и разбрах, че си била там. Не исках да се върна у дома. Не исках да се изправя срещу теб, защото се боях, че ще потвърдиш страховете ми, така че обикалях безцелно с колата. По-късно онази нощ, когато се прибрах, ти ме попита дали съм държал Кейлъб на ръце. Излъгах те, защото исках да видя твоята реакция. Надявах се, че може би греша и в действителност не си била в къщата на сестра ми. Може би подаръкът беше от някой друг и просто приличаше на нашия. Ала в мига, в който видях реакцията ти, разбрах, че си била там.

И понеже го криеше, разбрах, че си чула разговора ни. Което означаваше, че си ме видяла да държа Кейлъб. Тревожех се, че гледката на това как държа едно новородено, сякаш съм баща, ще се запечата в съзнанието ти и ще те натъжава всеки път, когато ме погледнеш и аз не бях баща. Щеше да си дадеш сметка, не единственият начин да пропъдиш този образ от главата си, е, ако напусна живота ти завинаги.

Откакто се оженихме, се тревожа за много неща, но не мисля, че някога съм се тревожил за нас до този момент. Толкова дълго се опитвах да бъда силата, от която се нуждаеш, ала тогава за първи път ми хрумна, че може би вече не съм онова, което ти дава сила. Че може би съм част от онова, което причинява болка?

Исках да ми заявиш в лицето, че лъжа. Исках да ми се разкрещиш, задето казах на Каролин, че съм съсипан, защото все още не съм станал баща. Исках нещо от теб, Куин. Каквото и да е. Но ти криеш мислите и чувствата си толкова дълбоко в себе си; започва да става невъзможно да ги разчета.

Ала ти не си единствената, която е невъзможно да бъде разчетена напоследък. Трябваше да бъда откровен с теб онази вечер. В мига, в който разбрах, че си била в къщата на Каролин, трябваше да ти го кажа. Само че в един момент между сватбения ни ден и днес, аз изгубих смелостта си. Твърде много се страхувах да чуя какво наистина се крие в главата и сърцето ти, така че на свой ред спотаявах толкова много под повърхността. Ако не те притиснех да говорим за това, никога нямаше да ми се наложи да се изправя очи в очи с възможността, че бракът ни е в опасност. Конфронтацията води до действие. Избягването води до бездействие.

През последните няколко години бях бездействен съпруг и толкова много съжалявам за това.

Спомням си как отиде в кабинета си в нощта, в която те излъгах за Кейлъб. Тогава за първи път ми мина мисълта, че може би ще трябва да се разведем.

Не си го помислих, защото не бях щастлив с теб. Помислих си го, защото почувствах, че вече не те правя щастлива. Имах чувството, че присъствието ми те потиска, кара те да се затваряш все по-дълбоко в себе си.

Отидох в дневната и дълго седях на дивана, чудейки се какви нови възможности биха се отворили за теб, ако те напуснех. Може би ако не беше завързана за мен, след време би могла да срещнеш мъж, който вече има деца. Би могла да се влюбиш в него и да бъдеш доведена майка на децата му, и да получиш някакво подобие на щастие в живота си.

Сринах се, Куин. Там, в дневната ни. Това бе мигът, в който осъзнах, че вече не ти нося щастие. Превърнал се бях в едно от многото неща, добавящи се към болката ти.

Мисля, че от известно време е така, но по някаква причина едва наскоро си дадох сметка за това. И дори тогава ми отне известно време, преди да си позволя да го повярвам.

Имам чувството, че се провалих пред теб. Ала дори така, никога не бих взел решението да те напусна. Знам това за себе си. Дори ако вярвах, че би била по-щастлива, ако си отида, бях прекалено себичен, за да ти го дам. Знаех какво би ми причинило да те напусна и то ме ужасяваше.

Ето защо според мен направих онова, което направих. Защото знаех, че никога не бих бил достатъчно самопожертвувателен, за да те напусна. Позволих си да направя нещо в пълен разрез с характера ми, защото ако имах чувството, че вече не съм достоен за теб, би ми било по-лесно да се убедя, че заслужаваш нещо по-добро.

Толкова е ужасно.

Дори не знам как стигнахме дотук. Не мога да погледна назад към брака ни и да посоча деня, в който любовта ми към теб се превърна в нещо, против което негодуваш, а не нещо, което цениш.

Някога вярвах, че ако обичаш някого достатъчно силно, тази любов може да устои на всичко. Стига само двама души да се обичат, нищо не би могло да ги раздели. Нито дори една трагедия.

Ала сега си давам сметка, не една трагедия би могла да разруши дори най-силното нещо.

Би могъл да имаш най-прекрасния певчески глас в историята и едно заболяване на гърлото да сложи край на кариерата ти. Би могъл да бъдеш най-бързият бегач на света и травма на гърба да промени това. Би могъл да бъдеш най-интелигентният професор в Харвард и един инсулт да те накара да се пенсионираш преждевременно.

Би могъл да обичаш съпругата си повече, отколкото който и да било мъж е обичал съпругата си някога, и една опустошителна битка с безплодието да превърне любовта в неприязън.

Но дори след всички тези години, в които трагедията постепенно ни смазваше, все още отказвам да се предам. Не знам дали ако дойда в Европа с кутията, която затворихме в първата ни брачна нощ, нещата ще станат по-добри или по-лоши. Не знам дали един грандиозен жест би те убедил колко непълен е животът ми без теб. Ала не мога да издържа нито ден повече, без да се опитам да ти докажа колко несъществени са децата, когато става дума за бъдещето ми с теб. Аз не се нуждая от деца, Куин. Нуждая се единствено от теб. Не знам как да го подчертая още повече.

Ала колкото и доволен да съм аз от този живот, това не означава, че ти си доволна от своя.

Когато отида в Европа, ще трябва да вземем окончателно решение и имам чувството, не няма да искам да се съглася с него. Ако можех да отлагам до безкрай разговора с теб, за да не решиш да отвориш кутията, бих го направил. Ала именно там сгрешихме. Престанахме да говорим за всички онези неща, които не биваше да държим в себе си.

Вече нямам представа кое е най-доброто за нас. Искам да бъда с теб, но не искам да бъда с теб, когато присъствието ми ти причинява такава болка. Толкова много се промени между нас, откакто затворихме кутията в първата ни брачна нощ. Обстоятелствата ни се промениха. Мечтите ни се промениха. Очакванията ни се промениха. Ала най-важното между нас не се промени. Изгубихме много от себе си в този брак, но никога не престанахме да се обичаме. Това е едничкото, устояло на всички онези моменти от пета степен. Сега си давам сметка, че понякога двама души могат да изгубят надеждата или желанието, или щастието си, но дори да изгубиш всички тези неща, пак не означава, че си загубил.

Все още не сме загубили, Куин.

И независимо от това, което се случи, откакто затворихме кутията, независимо какво ще се случи след като я отворим, ти обещавам да те обичам през всичко.

Обещавам да те обичам по-силно, когато страдаш, отколкото когато си щастлива.

Обещавам да те обичам по-силно, когато сме бедни, отколкото когато тънем в разкош.

Обещавам да те обичам по-силно, когато плачеш, отколкото когато се смееш.

Обещавам да те обичам по-силно, когато си болна, отколкото когато си здрава.

Обещавам да те обичам по-силно, когато ме мразиш, отколкото когато ме обичаш.

Обещавам ти да те обичам по-силно като бездетна жена, отколкото бих те обичая като майка.

И ти обещавам — кълна ти се, — че ако избереш да сложиш край, ще те обичам повече, когато си тръгваш, отколкото в деня, в който мина по пътеката от пясък.

Надявам се да избереш пътя, който ще те направи най-щастлива. Дори ако това не е избор, който ще ми хареса, аз винаги ще те обичам. Независимо дали съм част от живота ти или не. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива повече от всекиго, когото познавам.

Обичам те. Завинаги.

Греъм

Не знам колко дълго плача след последното писмо. Достатъчно дълго, че главата и стомахът да ме заболят и да изхабя половин кутия с носни кърпички. Плача толкова дълго, че се изгубвам в скръбта.

Греъм ме прегръща.

Не знам кога е влязъл в стаята, кога е коленичил на леглото, кога ме е придърпал до гърдите си.

Той няма представа какво съм решила. Няма представа дали думите, които ще излязат от устата ми, ще бъдат мили, или зли. И все пак е тук, прегръща ме, докато плача, просто защото му причинява болка да ме гледа как плача.

Слагам целувка върху гърдите му, точно над сърцето му. И не знам дали минават пет минути, или половин час, но когато най-сетне преставам да плача, достатъчно дълго, за да проговоря, повдигам глава от гърдите му и го поглеждам.

— Греъм — прошепвам, — в този миг те обичам по-силно, отколкото във всеки, дошъл преди това.

В мига, в който думите се отронват от устата ми, от неговите очи също бликват сълзи.

— Куин — казва той, улавяйки лицето ми в шепи. — Куин…

Това е всичко, което е в състояние да каже. Плаче прекалено силно, за да добави каквото и да било. Целува ме и аз го целувам с цялото си същество, в опит да му се отплатя за всички целувки, които съм му отказала някога.

Затварям очи, повтаряйки думите от писмото му, които се докоснаха най-дълбоко до мен.

Все още не сме загубили, Куин.

Прав е. Може най-сетне да сме се отказали в един и същи момент, но това не означава, че не можем да си върнем някогашната надежда. Искам да се боря за него. Искам да се боря за него толкова силно, колкото той се бори за мен.

— Толкова съжалявам, Куин — прошепва той до гърдите ми. — За всичко.

Поклащам глава; дори не се нуждая от извинение. Знам обаче, че той се нуждае от прошката ми, така че му я давам:

— Прощавам ти. С цялото си същество, Греъм. Прощавам ти и не те виня, и аз също съжалявам.

Греъм обвива ръце около мен и ме държи. Оставаме така толкова дълго, че сълзите ми изсъхват, ала все така съм вкопчена в него с всичка сила. И правя всичко, за да съм сигурна, че никога вече няма да го пусна.