Колийн Хувър
Най-доброто в теб (27)

Глава 27
Преди

Минаха пет часа, откакто си казахме да на един усамотен плаж в присъствието на двама непознати, които срещнахме за първи път броени минути преди да дадем сватбените си обети. И аз не съжалявам за нищичко.

За нищичко.

Не съжалявам, че се съгласих да прекарам уикенда с Греъм в къщата на плажа. Не съжалявам, че се оженихме пет месеца по-рано, отколкото планирахме. Не съжалявам, че след това изпратих съобщение на майка ми, в което й благодарих за помощта и й казах, че няма да имаме нужда от нея, защото вече сме женени. Не съжалявам и че вместо шикозна вечеря в „Дъглас Уимбърли Плаза“, с Греъм си опекохме кренвирши на огъня и ядохме курабии за десерт.

Не мисля, че някога ще съжалявам за каквото и да било от това. Нещо толкова съвършено никога не може да се превърне в съжаление.

Греъм отваря плъзгащата се стъклена врата и излиза на балкона. Когато дойдохме за първи път преди три месеца, беше прекалено студено, за да седим тук, но сега е съвършено. Откъм водата повява хладен ветрец и разпилява косата ми. Греъм се настанява до мен и ме подръпва към себе си. Сгушвам се в него.

Той се навежда леко напред и оставя телефона си до моя върху парапета пред нас. Допреди малко беше вътре в къщата и съобщаваше на майка си новината, че няма да има сватба.

— Разстрои ли се? — питам го.

— Преструва се, че се радва за нас, но усещам, че би й се искало да беше присъствала.

— Чувстваш ли се виновен?

Той се смее.

— Ни най-малко. Тя преживя две сватби със сестрите ми, а в момента е насред подготовката на сватбата на последната. Сигурен съм, че огромна част от нея изпитва облекчение. Сестрите ми са тези, за които се тревожа.

Дори не бях помислила за тях. Вчера пуснах съобщение на Ейва напът насам, но мисля, че тя е единствената, която знаеше. Ейва и трите сестри на Греъм щяха да бъдат шаферки. Казахме им го едва миналата седмица.

— Как реагираха?

— Още не съм им съобщил — отвръща той. — Сигурен съм, че няма да се наложи, защото бас държа, че точно в този момент майка ми вече звъни и на трите.

— Сигурна съм, че ще се радват за теб. Освен това се запознаха с майка ми на Великден. Ще разберат защо го направихме по този начин.

Телефонът ми иззвънява. Греъм се протяга и го взема. Естествено, поглежда го, докато ми го подава. Когато виждам, че съобщението е от майка ми, се опитвам да му взема телефона, но е твърде късно. Той го придърпва към себе си и дочита съобщението.

— За какво говори?

Прочитам есемеса и усещам как ме залива паника.

— Нищо.

Моля те, Греъм, не мисли за това.

Усещам, че няма да го направи, защото ме кара да седна и да го погледна.

— Защо ти е пуснала такова съобщение?

Отново поглеждам телефона си. И ужасните й думи.

Мислиш, че е избързал, защото няма търпение да се ожени за теб? Събуди се, Куин. Било е съвършеният начин да не подпише.

— Да подпиша какво? — пита Греъм.

Слагам ръка върху сърцето му и се опитвам да намеря думите, но тази вечер като че ли е още по-трудно, отколкото през последните три месеца, в които избягвам тази тема.

— Говори за предбрачно споразумение.

— Защо? — Вече долавям обидата в гласа му.

— Притеснява се, че доведеният ми баща е променил завещанието си и ме е включил в него. А може би открай време съм била в него. Не знам. Логично е, защото тя страшно настояваше да говоря с теб за това.

— Защо не го направи?

— Канех се. Просто… не мисля, че е нужно, Греъм. Знам, че не затова се жениш за мен. А дори ако съпругът на майка ми ми остави пари в бъдеще, не ме е грижа, че те ще бъдат и за двама ни.

Греъм пъха пръст под брадичката ми.

— Първо, имаш право. Изобщо не ме е грижа за банковата ти сметка. Второ, майка ти се държи гадно с теб и това ме изпълва с гняв. Но… колкото и гадно да ти говори понякога, тя има право. Не би трябвало да се омъжиш за мен без предбрачно споразумение. Не знам защо никога не го спомена. Щях да го подпиша, без проблем. Аз съм счетоводител, Куин. Така е разумно да постъпи човек, когато са намесени авоари.

Не знам какво очаквах, но не и да се съгласи с нея.

— О. Ами… значи, би трябвало да го спомена. Не мислех, че разговорът ще бъде толкова лесен.

— Аз съм твоят съпруг. Целта ми е да правя нещата по-лесни за теб, не по-трудни. — Целува ме, ала целувката е прекъсната от телефона ми.

Още едно съобщение от майка ми. Преди да го дочета, Греъм издърпва апарата от ръката ми и изпраща съобщение.

Греъм се съгласи да подпише предбрачно споразумение. Накарай адвокатът ти да го изготви. Проблемът е разрешен.

Оставя телефона на парапета и също като в нощта, когато се запознахме, го побутва през ръба на балкона. Преди моят телефон да се приземи в храстите отдолу, неговият също получава съобщение. И още едно. И още едно.

— Сестрите ти.

Греъм се привежда напред и бутва и своя телефон. Когато го чуваме да тупва в храстите, и двамата се засмиваме.

— Така е много по-добре. — Изправя се и ми протяга ръка. — Ела. Имам подарък за теб.

Улавям ръката му и подскачам от вълнение.

— Наистина ли? Сватбен подарък?

Той ме отвежда в спалнята.

— Седни — казва и махва към леглото. — Ей сега се връщам.

Покатервам се в средата на леглото и го чакам, замаяна от щастие, да се върне с подаръка ми. Първият подарък, който ще получа от съпруга си, така че го правя на по-голям въпрос, отколкото вероятно е. Не знам кога е имал време да ми купи нещо. Половин час преди да решим да дойдем, дори не знаехме, че ще се женим.

Греъм се връща в спалнята, държейки дървена кутия. Не знам дали подаръкът е кутията, или в нея има нещо, но тя е толкова красива. Не бих имала нищо против, ако подаръкът е самата кутия. Изработена е от тъмен махагон и изглежда резбована на ръка, с изящни фигурки на капака.

— Ти ли я направи?

— Преди няколко години — казва той. — Някога изработвах разни неща в гаража на баща ми. Обичам да работя с дърво.

— Не знаех това за теб.

Греъм ми се усмихва.

— Страничен ефект на това да се омъжиш за някого, когото познаваш от по-малко от година. — Настанява се на леглото срещу мен. Не престава да се усмихва, от което още повече се вълнувам. Не ми дава подаръка обаче. Повдига капака и вади нещо отвътре. Познато ми е. Плик с неговото име отгоре.

— Знаеш ли какво е това?

Вземам плика от него. Последния път, когато бяхме в къщата на плажа, Греъм ме помоли да му напиша любовно писмо. Още щом се прибрахме вкъщи, аз цяла вечер му писах това писмо. Дори го напръсках с парфюма си и пъхнах вътре своя гола снимка, преди да го запечатам.

Чудех се защо, след като му го дадох, той никога не го спомена. Но толкова се оплетох в планирането на сватбата, че забравих. Обръщам плика и виждам, че все още е запечатан.

— Защо не си го отворил?

Той вади друг плик от кутията, но не ми отговаря. Този е по-голям и върху него е написано моето име.

Грабвам го от ръката му, по-развълнувана заради любовно писмо, отколкото съм била през целия си живот.

— И ти си ми написал писмо?

— Първото любовно писмо в живота ми. Мисля, че не е зле, като за първи опит.

Усмихвам се широко и понечвам да го отворя, но Греъм го издърпва от ръцете ми.

— Все още не може да го прочетеш. — Притиска го до гърдите си, сякаш ще се опитам да му го взема.

— Защо не?

— Защото — той прибира и двете писма в кутията — още не е дошло времето.

— Написал си ми писмо, което не ми е разрешено да прочета?

Греъм като че ли истински се наслаждава на това.

— Трябва да почакаш. Ще заключим кутията и ще я отворим на двайсет и петата годишнина от сватбата ни. — Взема едно катинарче и го прокарва през халката на капака.

— Греъм! — казвам през смях. — Това е най-ужасният подарък на света! Току-що ми даде двайсет и пет години на мъчение!

Той се смее.

Колкото и дразнещ да е, подаръкът му е и едно от най-милите неща, които е правил някога. Надигам се на колене и се привеждам напред, за да обвия ръце около шията му.

— Ядосана съм ти, задето още не си прочел писмото ми — прошепвам. — Но това е наистина красив подарък. Вие наистина сте най-милият човек, когото познавам, господин Уелс.

Той ме целува по върха на носа.

— Радвам се, че ви харесва, госпожо Уелс.

Целувам го, а после отново сядам на леглото. Прокарвам ръка по капака на кутията.

— Тъжно ми е, че няма да видиш снимката ми още двайсет и пет години. Нужна беше немалка доза гъвкавост.

— Гъвкавост, а?

Усмихвам се широко. Поглеждам към кутията, чудейки се какво ли казва в писмото си до мен. Не мога да повярвам, че трябва да чакам двайсет и пет години, за да разбера.

— Няма ли никакъв начин да заобиколим чакането?

— Можем да отворим кутията преди двайсет и петата ни годишнина единствено ако е извънреден случай.

— Какъв извънреден случай? Като… смърт?

Той поклаща глава.

— Не. Нещо непредвидено, свързано с връзката ни. Като… развод.

— Развод? — Ненавиждам тази дума. — Сериозно?

— Не очаквам да се наложи да отворим кутията по каквато и да било причина, освен за да отпразнуваме дълголетието си, Куин. Но ако някога един от нас реши, че иска развод, ако стигнем до място, където смятаме, че това е единственият отговор, трябва да си обещаем да не го направим, преди да отворим кутията и да прочетем писмата. Може би да си напомним какво сме изпитвали, когато сме я затворили, ще ни помогне да променим мнението си, ако някога се наложи да я отворим по-рано.

— Значи, тя не е просто спомен. Тя е инструмент за спасяване на брака ни?

Греъм свива рамене.

— И така би могло да се каже. Само че няма за какво да се тревожим. Уверен съм, че няма да се наложи да я отворим още двайсет и пет години.

— Аз съм повече от уверена — заявявам. — Бих се обзаложила, но ако изгубя и се разведем, няма да имам достатъчно пари, за да си платя задълженията, защото ти така и не подписа предбрачно споразумение.

Греъм ми намига.

— Не трябваше да се омъжваш за златотърсач.

— Имам ли все още време да размисля?

Греъм щраква катинарчето.

— Твърде късно. Вече я заключих. — Взема ключа и отнася кутията до тоалетката. — Утре ще залепя ключа за дъното, така че никога да не го изгубим.

Заобикаля леглото, за да дойде по-близо до мен. Улавя ме през кръста и ме повдига от леглото, премятайки ме през рамо. Пренася ме през прага на вътрешния двор и излиза на балкона, където сяда в люлката и ме намества в себе си.

Обкрачила съм скута му, взела лицето му в шепи.

— Това беше наистина мил подарък — прошепвам. — Благодаря ти.

— Няма защо.

— Аз не съм ти взела подарък. Не знаех, че днес ще се оженим, така че нямах време да пазарувам.

Греъм отмята косата ми над рамото и притиска устни до кожата на врата ми.

— На света няма подарък, заради който бих те свалил от скута си.

— Ами ако ти купя огромен телевизор с плосък екран? Бас държа, че би ме свалил от скута си заради плосък екран.

Той се смее до врата ми.

— Не.

Ръката му се плъзва по стомаха ми, докато не улавя гърдата ми в шепа.

— Ами нова кола?

Прокарва бавно пръсти по гърлото ми. Когато устата му стига до моята, прошепва как ли пък не до устните ми. Опитва се да ме целуне, но аз се отдръпвам лекичко.

— Ами ако ти купя един от онези луксозни калкулатори, които струват по две хиляди долара? Бас държа, че би ме свалил от скута си заради математиката.

Ръцете му се плъзват надолу по гърба ми.

— Нито дори заради математиката. — Езикът му си проправя път между устните ми и той ме целува с такава самоувереност, че ми се завива свят. Ето какво правим през следващия половин час. Целуваме се като тийнейджъри на външния балкон.

Най-сетне Греъм се изправя, без да прекъсва целувката, притискайки ме към себе си. Отнася ме вътре и ме полага върху леглото. Гаси осветлението и отваря плъзгащата се врата докрай, за да чуваме вълните, разбиващи се в брега.

Когато се връща в леглото, сваля дрехите ми една по една, разкъсвайки блузата ми в процеса. Прокарва пътечка от целувки по врата и гърлото ми, чак до бедрата ми, отдавайки вниманието си на всяко късче от мен.

Когато най-сетне се връща обратно до устата ми, има вкус на мен.

Обръщам го по гръб и му връщам услугата, докато аз имам вкус на него.

Когато той разтваря краката ми и ни съединява, усещането е различно и ново, защото за първи път правим любов като мъж и жена.

Все още е в мен, когато първите лъчи на слънцето се показват над океана.