Колийн Хувър
Най-доброто в теб (19)

Глава 19
Преди

— Липсваш ми. — Опитвам се да не се цупя, но това е телефонен разговор и той не може да ме види, така че издавам устна напред.

— Ще те видя утре — казва Греъм. — Обещавам. Просто се тревожа, че те задушавам, а ти си прекалено мила, за да ми кажеш.

— Не съм. Аз съм гадна и директна и бих ти казала да си вървиш, ако исках да си вървиш. — Вярно е. Бих му казала, ако се нуждаех от лично пространство. И той би ми го дал, без да се поколебае.

— Ще дойда веднага след работа утре и ще те взема. И после ще се запозная с майка ти.

Въздъхвам.

— Добре. Но нека правим секс, преди да отидем у тях, защото вече съм стресирана.

Греъм се смее и по смеха му усещам, че му минават мръсни мисли заради думите ми. Има различен смях за различни реакции и едно от любимите ми занимания е да правя разлика между тях. Любимият ми смях е сутрин, когато му разказвам какво съм сънувала предишната нощ. Той винаги мисли, че сънищата ми са забавни, а в смеха му сутрин има една суха гърленост, защото все още не се е събудил напълно.

— До утре. — Казва го тихо, сякаш вече му липсвам.

— Лека нощ. — Бързам да затворя. Не обичам да говоря с него по телефона, защото все още не ми е казал, че ме обича. Аз също не съм. Така че, когато се сбогуваме, винаги се страхувам, че именно тогава ще избере да го направи. Не искам да го каже за първи път по време на телефонен разговор. Искам да го каже, докато ме гледа.

Прекарвам следващите два часа, мъчейки се да си спомня какъв беше животът ми преди Греъм. Вземам си душ сама, гледам телевизия сама, играя на телефона си сама. Мислех си, че може би ще е приятно, но съм просто отегчена.

Странно е. Бях с Итън в продължение на четири години и вероятно прекарвах по една или две нощи в седмицата с него. Обичах времето си сама, докато излизах с Итън. Дори в началото. Приятно ми беше да съм с него, но беше също толкова приятно да бъда сама.

Не е като с Греъм. След два часа съм отегчена до смърт. Най-сетне спирам телевизора, изключвам телефона си, гася лампата. Когато оставам в тъмното, се опитвам да проясня мислите си, за да мога да заспя и да го сънувам.

* * *

Алармата ми започва да пиука, ала е прекалено жизнерадостна, така че грабвам една възглавница и закривам лицето си. Обикновено Греъм е тук и винаги изключва алармата вместо мен и ми дава няколко минути, за да се събудя. Което означава, че алармата ще продължи да пищи до безкрай, ако не се стегна.

Отмествам възглавницата и тъкмо се каня да посегна към телефона си, когато алармата млъква. Отварям очи и виждам как Греъм се обръща към мен. Не носи тениска и изглежда така, сякаш току-що се е събудил.

Усмихва се и слага лека целувка върху устните ми.

— Не можах да спя — обяснява. — Най-сетне се предадох и дойдох тук след полунощ.

Усмихвам се, въпреки че е прекалено рано, за да ми е до усмивки.

— Липсвала съм ти.

Греъм ме притегля към себе си.

— Странно е — казва. — Някога нямах нищо против да бъда сам. Ала сега, когато имам теб, съм самотен, когато съм сам.

Понякога казва най-милите неща на света. Думи, които ми се иска да запиша и да запазя завинаги, така че никога да не ги забравя. Ала никога не го правя, защото всеки път когато каже нещо мило, смъквам дрехите му и се нуждая да го почувствам в себе си повече, отколкото се нуждая да запиша думите му.

Именно това се случва и сега. Правим любов и аз забравям да запиша думите му. От една минута се опитваме да си поемем дъх, когато той се обръща към мен и казва:

— Какво пропуснах, докато спеше?

Поклащам глава.

— Прекалено е шантаво.

Повдига се на лакът и ме поглежда така, сякаш няма да се измъкна толкова лесно. Въздъхвам и се отпускам по гръб.

— Е, добре. В съня ми бяхме в твоя апартамент. Само дето апартаментът ти беше една съвсем малка дупка в Манхатън. Събудих се преди теб, защото исках да направя нещо хубаво и да ти приготвя закуска. Ала не знаех как да готвя, а ти имаше само кутии с мюсли, така че реших да ти направя купичка с „Лъки Чармс“, Ала всеки път щом изсипех мюслито в купичката, единственото, което изпадаше от кутията, бяха миниатюрни комедианти с микрофони.

— Чакай малко — прекъсва ме Греъм. — Комедианти ли каза? Хора, които разправят шеги?

— Казах ти, че е шантав. И да. Разправяха тъпи шеги и аз здравата започнах да се ядосвам, защото всичко, което исках, бе да ти приготвя купичка с „Лъки Чармс“, ала ето че из цялата ти къща се катереха миниатюрни, дразнещи комедианти, разказващи тъпи шеги. Когато ти се събуди и дойде в кухнята, ме завари да плача. Хлипах и се щурах из стаята, мъчейки се да смачкам всички малки комедианти с един буркан. Ала вместо да откачиш, ти просто се приближи, обви ръце около мен и каза: „Куин, всичко е наред. Можем да закусваме с печени филийки“.

Греъм начаса отпуска лице във възглавницата, задушавайки смеха си. Аз го побутвам по ръката.

— Опитай се да разтълкуваш това, многознайко.

Той въздъхва и ме притегля към себе си.

— Означава, че вероятно от сега нататък ще е най-добре аз да приготвям закуската.

Този план ми харесва.

— Какво искаш? Пържени филийки? Палачинки?

Надигам се и го целувам.

— Само теб.

— Отново?

Кимам.

— Искам допълнително.

Получавам точно това, което искам за закуска. След това вземаме душ заедно, пием кафе заедно и отиваме на работа.

Не можахме да прекараме дори една нощ разделени, но не мисля, че това означава, че живеем заедно. Това е голяма стъпка, която никой от нас не е готов да признае, че сме направили. Мисля, че ако означава нещо, то е, че вече не живеем сами. Ако има разлика.

Майка му вероятно смята, че живеем заедно, тъй като мисли, че излизаме от много по-дълго. Ходя у родителите му поне веднъж седмично след онази първа вечер, когато ме заведе у тях. За щастие, той престана с измислиците. Тревожех се, че ще изгубя нишката на всичко, което й наприказва онази първа вечер.

Майка му вече истински ме обича, а баща му ме нарича своята снаха. Нямам нищо против. Знам, че сме заедно едва от три месеца, но един ден Греъм ще стане моят съпруг. Това изобщо не стои под въпрос. Така става, когато срещнеш бъдещия си съпруг. В крайна сметка се омъжваш за него.

И в крайна сметка… го представяш на майка си.

Именно това предстои тази вечер. Не защото искам да се запознае с нея, а защото така е честно: аз ти показах моето, ти ми покажи твоето.

* * *

— Защо си толкова нервна? — Греъм се пресяга през седалката и стиска коляното ми, което подскача нагоре-надолу, откакто се качихме в колата. — Аз съм този, който ще се запознае с майка ти. Аз би трябвало да съм нервен.

Стискам ръката му.

— Ще разбереш, когато се запознаеш с нея.

Той се смее и поднася ръката ми към устата си, за да я целуне.

— Мислиш, че няма да ме хареса?

Вече сме на улицата на майка ми. Толкова близо.

— Ти не си Итън. Вече не те харесва.

— Тогава защо си нервна? Ако вече не ме харесва, не мога да я разочаровам.

— Не ме е грижа дали ще те хареса. Страхувам се, че ти няма да харесаш нея.

Греъм поклаща глава, сякаш се държа нелепо.

— Никога не бих могъл да изпитвам лоши чувства към онази, която ти е дала живот.

Казва го сега.

Гледам изражението му, докато паркира на алеята. Очите му се плъзгат по внушителната къща, в която израснах. Усещам мислите му. Освен това ги чувам, защото той ги изрича на глас:

— Майко мила. Израснала си тук?

— Стига си ме съдил.

Той гаси двигателя.

— Това е просто дом, Куин. Не те определя като личност. — Обръща се в седалката си, за да ме погледне, и като слага ръка на облегалката до главата ми, се привежда към мен. — Знаеш ли какво друго не те определя? Майка ти. — Целува ме, след това се пресяга покрай мен и отваря вратата. — Да го направим.

Никой не ни посреща на прага, но когато влизаме, заварваме майка ми в кухнята. Щом ни чува, тя се обръща и оглежда Греъм преценяващо. Неловко е, защото Греъм понечва да я прегърне в същия миг, в който тя протяга ръка, за да се здрависат. Той се запъва за миг, но това е единственият път, в който го прави. През цялата вечеря е възхитително очарователният човек, какъвто е в действителност.

През цялата вечеря, аз го гледам, истински впечатлена. Прави всичко точно както трябва. Поздрави майка ми, сякаш действително се радва да се запознае с нея. Отговори учтиво на всичките и въпроси. Говори точно колкото трябва за семейството си, като в същото време го направи да изглежда така, сякаш повече се интересува от нашето. Похвали интериора на къщата, смя се на не особено забавните й шеги, не обръщаше внимание на подмолните и обиди. Ала докато го гледам как се справя блестящо, в очите на майка ми не виждам нищо друго, освен как го съди. Дори не е нужно да чуя мислите й, защото те са изписани върху лицето й. Въпреки годините инжекции с ботокс.

Не й харесва, че той дойде с хонда „Акорд“, а не нещо по-лъскаво.

Не й харесва, че дръзна да се появи за запознанството си с нея по тениска и дънки.

Не й харесва, че е счетоводител, а не някой от милионерите, чиито сметки води.

Не й харесва това, че не е Итън.

— Куин — казва, докато се изправя. — Защо не разведеш своя приятел из къщата?

Моят приятел.

Дори не иска да ни нарече нещо повече от приятели.

Облекчение е да имам повод да се махна от дневната, дори и само за няколко минути. Улавям Греъм за ръката и го издърпвам от стаята, докато майка ми отнася подноса за чай в кухнята.

Започваме от салона, което е просто по-префърцунено име за дневна, в която на никого не му е позволено да седи. Показвам му стената с книги и прошепвам:

— Никога не съм я виждала да чете книга. Просто иска да изглежда културна.

Греъм се усмихва и се преструва, че го е грижа, докато вървим бавно през стаята. Поспира пред стената със снимки. Повечето от тях са на майка ми, Ейва и мен. След като баща ни почина и тя се омъжи повторно, майка ми прибра по-голямата част от снимките му. Една обаче задържа. На нея аз седя на едното му коляно, а Ейва — на другото. Сякаш знае точно коя снимка гледам, Греъм я сваля от стената.

— С Ейва си приличате повече сега, отколкото тогава.

Кимам.

— Да, когато сме заедно, непрекъснато ни питат дали сме близначки. Ние обаче не виждаме особена прилика.

— На колко години беше, когато почина баща ти?

— Четиринайсет.

— Толкова малка. Бяхте ли близки?

Аз свивам рамене.

— Не бяхме не близки. Но той работеше много. Докато растяхме, го виждахме само по два-три пъти в седмицата, но той винаги правеше така, че те да си струват. — Усмихвам се с усилие. — Ще ми се да вярвам, че ако беше жив, сега щяхме да бъдем много по-близки. Той беше по-възрастен баща, така че според мен му беше трудно да намери общ език с малки момичета, нали разбираш? Но мисля, че като възрастни между нас щеше да има истинска връзка.

Греъм връща снимката на стената. Поспира пред всяка една фотография и я докосва, сякаш може да научи повече за мен от снимките ми. Когато най-сетне излизаме от дневната, го повеждам към задната врата, за да му покажа зимната градина. Ала преди да подминем стълбите, той слага ръка на кръста ми и прошепва в ухото ми:

— Първо искам да видя някогашната ти спалня.

Изкусителните нотки в гласа му ясно дават да се разбере какви са намеренията му. Мисълта да повторим онова, което се случи в неговата детска стая, е вълнуваща и аз го улавям за ръката и го повеждам забързано по стълбите. Вероятно е минало повече от година, откакто съм се качвала в старата си стая. Вълнувам се да му я покажа, защото имам чувството, че научих много за него, след като бях в неговата детска стая.

Когато стигаме, отварям вратата и го оставям да влезе пръв. В мига, в който паля лампата, ме изпълва разочарование. Определено няма да бъде същото, както в някогашната стая на Греъм.

Майка ми е прибрала всичко в кашони. До две от стените, от пода до тавана, има празни кутии от дизайнерски обувки. Празни кутии от дизайнерски чанти покриват третата от стените. Всичките ми неща са прибрани в стари кашони, върху които е написано името ми. Приближавам се до леглото и прокарвам ръце по една от кутиите.

— Предполагам, че е имала нужда от мястото — казвам тихичко.

Греъм застава до мен и ме потърква утешително по гърба.

— Къщата е миниатюрна. Виждам защо е имала нужда от допълнително място.

Засмивам се на сарказма му. Той ме взема в прегръдките си и аз се сгушвам до гърдите му и затварям очи. Мразя това, че толкова се вълнувах, че ще види някогашната ми стая. Мразя това, че ме изпълва такава тъга от мисълта, че майка ми никога няма да ме обича така, както майката на Греъм го обича. В къщата има две спални за гости и все пак майка ми е избрала да използва моята стая като склад. Чувствам се засрамена, че той го видя.

Отдръпвам се и преглъщам емоциите си. Свивам рамене, надявайки се да не види колко ме разстрои това. Ала той вижда. Отмята косата ми назад и казва:

— Добре ли си?

— Аха. Просто… не знам. Запознанството с родителите ти беше неочаквано и хубаво откритие, което направих за теб. Надявах се и ти да преживееш същото. — Засмивам се леко, смутена, че изобщо го казах. — Напразни мечти.

Отивам до прозореца и се заглеждам навън. Не искам да види разочарованието върху лицето ми. Греъм се приближава зад мен и обвива ръце около кръста ми.

— Повечето хора са продукт на обкръжението си, Куин. Аз идвам от добър дом. Имах двама страхотни, отговорни родители. Очакваше се да порасна сравнително нормален. — Завърта ме и слага ръце на раменете ми. Навежда глава и ме поглежда с огромна откровеност в очите. — Да бъда тук, да се запозная с майка ти и да видя откъде идваш и в кого си се превърнала, незнайно как… то е вдъхновяващо, Куин. Не знам как си го направила, ти си всеотдайна, невероятна, изключителна жена.

Много хора не могат да посочат точния момент, в който са се влюбили в някого.

Аз мога.

То току-що се случи.

И може би е съвпадение, може би е нещо повече, ала Греъм избира точно този момент, за да опре чело в моето и да каже:

— Обичам те, Куин.

Прегръщам го, благодарна за всяка частица от него.

— Аз също те обичам.