Колийн Хувър
Най-доброто в теб (18)

Глава 18
Сега

Не знам дали Греъм е прекарал нощта в стаята за гости, или на дивана в дневната, ала където и да е бил, съмнявам се, че е успял да спи много. Опитвам се да си представя как е изглеждал, с печалните си очи и ръце, заровени в косата. От време на време ми дожалява за него, но после се опитвам да си представя как ли изглежда Андреа. Как ли изглежда през тъжните очи на съпруга ми, докато я е целувал.

Чудя се дали Андреа знае, че е женен. Дали знае, че има съпруга вкъщи, която така и не успява да забременее. Съпруга, която прекара цялата нощ и целия следващ ден, заключена в спалнята си. Съпруга, която най-сетне успя да стане от леглото достатъчно дълго, за да си събере багажа. Съпруга, която беше дотук.

Искам да се махна, преди Греъм да се е прибрал.

Още не съм се обадила на майка ми, за да я предупредя, че идвам, за да остана у тях. Вероятно изобщо няма да се обадя. Просто ще се появя на прага й. Ужасявам се от разговора между нас достатъчно, за да го отлагам колкото се може повече. „Предупредих те“, ще каже тя.

„Трябваше да се омъжиш за Итън — ще каже. — Те всички рано или късно изневеряват, Куин. Поне Итън щеше да бъде богат мръсник.“

Отключвам вратата на спалнята и отивам в дневната. Колата на Греъм не е на алеята. Обикалям къщата, за да видя дали има нещо, което бих искала да взема със себе си. Напомня ми за това как прочистих апартамента си от Итън. Не исках да имам нищо общо с него. Нито дори нещата, които ми напомняха за него.

Оглеждам внимателно къщата си, очите ми се спират върху нещата, които с Греъм сме събрали през годините. Дори не бих знаела откъде да започна, ако исках да взема нещо. Така че не започвам. Трябват ми само дрехи.

Когато се връщам в спалнята, затварям куфара и го закопчавам. Докато го свалям от леглото, очите ми попадат върху дървената кутия на най-долния рафт на етажерката ми. Незабавно се приближавам и я вземам, след което я отнасям до леглото. Разклащам катинарчето, но то не помръдва. Спомням си, че Греъм залепи ключа за кутията, така че никога да не го изгубим. Обръщам я и пъхвам нокът под тиксото. Май най-сетне ще видя какво има вътре.

— Куин.

Подскачам, когато чувам гласа му. Не го поглеждам обаче. Не съм в състояние да го погледна точно сега. Навела очи надолу, аз отлепям тиксото и освобождавам ключа.

— Куин.

Гласът на Греъм е изпълнен с паника. Замръзвам, чакайки да каже онова, което се нуждае да каже. Той влиза в стаята и присяда на леглото до мен. Хваща ръката ми, която стиска ключа.

— Направих абсолютно най-ужасното нещо, което бих могъл да ти причиня. Но моля те, дай ми възможност да оправя нещата, преди да отвориш това.

Усещам ключа в дланта си.

Може да си го задържи.

Улавям ръката му и я обръщам. Слагам ключа в шепата му и я затварям. Поглеждам го в очите.

— Няма да я отворя. Но само защото вече изобщо не ме е грижа какво има вътре.

Обзета от мъка, дори не помня как съм напуснала къщата си и съм дошла тук, ала ето че вече съм паркирала на алеята пред дома на майка ми.

Взирам се пред мен. В огромната постройка във викториански стил, която означава за майка ми повече, отколкото всичко извън нея. Включително и аз.

Никога не би го признала обаче. Не би изглеждало хубаво да признае на глас, че всъщност никога не е искала да бъде майка. Понякога ме изпълва неприязън към нея. Успяла е да забременее — без да се опитва — и да роди дете. На два пъти. И нито един от тях не е бил вълнуващ за нея. В продължение на години говори за стриите, които аз и сестра ми сме й оставили. Ненавиждаше качените килограми, които никога не бе успяла да свали. В дните, в които наистина я стресирахме, се обаждаше на бавачката, чийто номер имаше на бързо избиране, и заявяваше: „Честна дума, Робърта. Не издържам нито минутка повече. Моля те, ела веднага, щом можеш. Имам нужда от спа ден“.

Облягам се в седалката и се взирам в спалнята, която някога беше моята стая. Майка ми много отдавна я превърна в допълнителен дрешник, където държи празни кутии от обувки. Спомням си как веднъж стоях на прозореца, загледана в предния път ни двор. Греъм беше с мен. Беше денят, когато за първи го заведох у дома, за да се запознае с нея.

Никога няма да забравя думите му от онзи ден. Беше най-искреното и красиво нещо, което ми е казвал някога. И именно в онзи миг, докато стояхме заедно пред прозореца на стаята ми, аз се влюбих в него.

Това е най-хубавият спомен, който имам от къщата на майка ми и дори не е спомен с нея. А спомен с Греъм. Съпругът, които ми изневери.

Чувствам, че да бъда в къщата на майка ми, ще бъде по-лошо, отколкото в моята собствена. Не съм в състояние да се изправя срещу нея точно сега. Трябва да въведа ред в бъркотията, в която се превърна животът ми, преди да й позволя да си напъха носа в него.

Понечвам да дам на заден ход, но е твърде късно. Входната врата се отваря и тя пристъпя навън, примигвайки, за да види кой е.

Облягам глава на седалката. Дотук беше с опита ми за бягство.

— Куин?

Слизам от колата и се отправям към нея. Тя държи входната врата отворена, но ако вляза, ще се почувствам като в капан. Присядам на най-горното стъпало и се заглеждам към предния двор.

— Не искаш ли да влезеш?

Поклащам глава, а после сключвам ръце върху коленете си и избухвам в плач. В крайна сметка тя сяда до мен.

— Какво има?

В моменти като този ми се ще да имах майка, която действително я е грижа, когато плача. Тя го прави като по задължение, потупвайки ме сковано по гърба.

Дори не и казвам за Греъм. Не казвам нищо, защото в началото плача прекалено силно, за да съм в състояние да говоря. Когато най-сетне се успокоявам достатъчно, за да си поема дъх, единственото, което успявам да я попитам, излиза много по-ужасно, отколкото възнамерявах.

— Защо Господ би дал деца някого като теб, но не и на мен?

Майка ми застива и аз начаса вдигам очи и я поглеждам.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи толкова безсърдечно.

Тя не изглежда особено засегната. Просто свива рамене.

— Може би вината не е на Господ. Може би репродуктивните системи просто или работят, или не. — В това има повече смисъл. — Как разбра, че никога не съм искала деца?

Засмивам се вяло.

— Ти го каза. Неведнъж.

Тя придобива виновно изражение. Извръща очи от мен и се заглежда към двора.

— Исках да пътувам. Когато с баща ти се оженихме, имахме планове всяка година, в продължение на първите пет години, да се местим в различна страна, преди да си купим къща. Просто за да опознаем други култури, преди да умрем. Ала една щура нощ не внимавахме и то се превърна в сестра ти, Ейва. — Поглежда ме и казва: — Никога не съм искала да бъда майка, Куин. Ала направих най-доброто, което можах. Наистина. И съм благодарна за сестра ти и теб. Дори ако ми е трудно да го показвам. — Улавя ръката ми и я стиска. — Не получих първия си избор за съвършен живот, но наистина дадох най-доброто от себе си за втория си избор.

Кимам и избърсвам една сълза. Не мога да повярвам, че ми признава всичко това. Не мога да повярвам и че седя тук и нямам проблем да я чуя как казва, че със сестра ми не сме това, което е искала в живота. Но фактът, че е откровена и дори каза, че е благодарна, е повече, отколкото някога съм си представяла, че ще получа от нея. Прегръщам я.

— Благодаря ти.

Тя отвръща на прегръдката ми, макар и сковано и не така, както аз бих прегръщала децата си, ако имах такива. Ала тя е тук и ме прегръща и това означава нещо.

— Сигурна ли си, че не искаш да влезеш? Бих могла да направя чай.

Поклащам глава.

— Късно е. Вероятно би трябвало да се прибирам у дома.

Тя кима, макар да виждам, че се колебае да ме остави навън сама. Просто не знае какво да каже или да направи, освен онова, което вече каза, без всичко да стане прекалено неловко. В крайна сметка си влиза вътре, но аз не си отивам веднага. Оставам да седя на верандата й известно време, защото все още не искам да се прибера у дома.

Не искам да бъда и тук.

Ще ми се да не трябваше да бъда където и да е.