Колийн Хувър
Най-доброто в теб (15)

Глава 15
Преди

Изяждам парчето пай на пет хапки.

Родителите на Греъм изглеждат малко объркани от това колко набързо си тръгваме. Той казва на майка си, че имаме билети за шоу с фойерверки и трябва да вървим, за да не изпуснем големия финал. Изпитвам облекчение, че тя не хваща метафоричната част на лъжата му.

На път към къщи почти не говорим. Греъм казва, че обича да шофира със свалени прозорци нощем. Надува музиката и улавя ръката ми; не я пуска чак докато стигаме у нас.

Когато се качваме до апартамента ми, аз отварям вратата и съм по средата на дневната, когато си давам сметка, че той не ме е последвал. Обръщам се и виждам, че се е облегнал на касата на вратата с вид, сякаш няма никакво намерение да влезе.

В очите му се чете тревога, така че се връщам до прага.

— Добре ли си?

Кима, ала кимването му е неубедително. Очите му обхождат стаята, а после се впиват в моите с твърде много сериозност. Започнала бях да свиквам със закачливата му, саркастична страна. Ала ето че интензивната, сериозна страна се завърна.

Оттласква се от вратата и прокарва ръка през косата си.

— Може би е… твърде много. Твърде бързо.

Начаса по бузите ми се разлива горещина, ала не от хубавата горещина. А от онази, когато те обземе такъв гняв, че гърдите ти пламват.

— Ти поднасяш ли ме? Ти си този, който ме накара да се запозная с родителите ти, когато още не знаех фамилията ти. — Притискам ръка до челото си, напълно слисана, че реши да се отдръпне сега. След като ме изчука. Смея се невярващо на собствената си глупост. — Това не е истина.

Правя крачка назад, за да затворя вратата, но той пристъпва напред и ме притегля към себе си, улавяйки ме през кръста.

— Не — казва, поклащайки решително глава. — Не. — Целува ме, но после се отдръпва, преди да съм имала възможност да му откажа. — Просто… господи, имам чувството, че дори не съм в състояние да намеря думи точно сега.

Отмята глава назад, сякаш не знае как да се оправи с объркването си. Пуска ме и излиза в коридора. Започва да крачи напред-назад, докато събира мислите си. Изглежда точно толкова раздиран отвътре, колкото първия път, когато го видях. Тогава също крачеше напред-назад, пред апартамента на Итън.

Най-сетне прави крачка към мен и стиска касата на вратата.

— Прекарахме един ден заедно, Куин. Един. Беше съвършен и забавен, и ти си толкова красива. Искам да те вдигна и да те отнеса в леглото, и да остана в теб цяла нощ и утре, и следващия ден, и то е… — Прокарва пръсти през непокорната си коса, а после стиска тила си. — Завива ми се свят и имам чувството, че ако не се отдръпна сега, ще бъда наистина разочарован, когато открия, че ти не изпитваш същото.

Нужни са ми поне десет секунди, докато осмисля всичко, което ми каза току-що. Устата ми се отваря и преди да успея да отговоря, че е прав, че наистина е твърде скоро, твърде бързо, казвам:

— Знам какво имаш предвид. Толкова е плашещо.

Той прави крачка към мен.

— Така е.

— Някога изпитвал ли си нещо такова? Толкова бързо?

— Никога. Изобщо.

— Нито пък аз.

Плъзга ръката си на врата ми и прокарва пръсти през косата ми. Другата ръка притиска кръста ми, докато ме притегля към себе си. Въпросът му е шепот до устните ми:

— Искаш ли да си тръгна?

Отвръщам му с целувка.

Никой от нас не поставя под въпрос онова, което се случва след това. Никакви съмнения, когато той затваря вратата с ритник. Никакви притеснения дали не е прекалено бързо, когато смъкваме трескаво дрехите си. Никакви колебания, докато отиваме към спалнята ми.

И през следващия час, единственият въпрос, който той ми задава, е: „Искаш ли да бъдеш отгоре този път?“.

Нуждае се от отговора ми само веднъж, но аз казвам да поне пет пъти, преди да приключим.

Сега той лежи по гръб, а аз съм обвита около него, сякаш от двете ни страни няма по половин метър матрак. Краката ми са преплетени в неговите, ръката ми описва кръгчета по гърдите му. Общо взето, мълчим, откакто свършихме, но то не е защото нямаме какво да си кажем. Смятам, че по-скоро си мислим за това какъв беше животът преди два дни в сравнение с това какъв е сега.

Доста има за обмисляне.

Греъм прокарва пръсти нагоре-надолу по ръката ми. Устните му докосват и върха на главата ми в бърза целувка.

— Итън опита ли да си те върне?

— В продължение на няколко седмици. — Не е нужно да добавям, че не е успял. — Ами Саша?

— Аха. Беше страшно настоятелна. Цял месец ми се обаждаше по три пъти на ден. Гласовата ми поща беше препълнена.

— Би могъл да си смениш номера.

— Не можех. Това беше единствената ми връзка с теб.

Признанието му ме кара да се усмихна.

— Вероятно никога нямаше да ти се обадя — признавам си. — Задържах номера ти на стената, защото ми харесваше как ме кара да се чувствам. Ала не мислех, че е добра идея, като се има предвид как се запознахме.

— Все още ли мислиш по същия начин?

Плъзвам се върху него и загриженото му изражение отстъпва място на усмивка.

— В този миг изобщо не ме е грижа как се запознахме. Интересува ме единствено това, че се запознахме.

Той целува ъгълчето на устните ми и преплита пръстите ни.

— Аз пък мислех, че си се одобрила с Итън и затова не ми се обади.

— За нищо на света не бих се сдобрила с него. Особено след като се опита да стовари цялата вина върху Саша. Изкара я някаква съблазнителка, която го прелъстила. Веднъж дори я нарече курва. Това бе последният път, когато говорих с него.

Греъм поклаща глава.

— Саша не е такава. Тя е относително добър човек, който понякога взема ужасни и самоунищожителни решения. — Претъркулва ме по гръб и пръстът му започва да описва лениви кръгчета по стомаха ми. — Сигурен съм, че са го направили, защото са вярвали, че няма да ги хванат.

Нямам представа как е възможно да говори толкова спокойно за това. Аз бях толкова ядосана през седмиците след изневярата на Итън. Приех го лично, сякаш го бяха направили напук на нас. Греъм гледа на изневярата така, сякаш се е случила въпреки нас.

— Говориш ли все още с нея?

— Как ли пък не — отвръща със смях. — Само защото не смятам, че е лош човек, не означава, че искам да имам нещо общо с нея.

Усмихвам се на тази истина.

Греъм ме целува по върха на носа, а после се отдръпва лекичко.

— Изпитваш ли облекчение, че стана така? Или той ти липсва?

Не звучи, сякаш ме пита от ревност. Изглежда просто любопитен за нещата, случили се в живота ми. Поради което му отговарям напълно откровено:

— Известно време ми липсваше, но сега, след като имах време да помисля, всъщност нямахме нищо общо помежду си. — Излягам се на една страна и подпирам глава на ръката си. — Повърхностно погледнато имахме доста общо помежду си. Ала тук — докосвам гърдите си. — Нямаше смисъл. Обичах го, но не мисля, че беше любов, която би издържала един брак.

Греъм се смее.

— Казваш го така, сякаш бракът е ураган от пета степен.

— Не през цялото време. Но определено вярвам, че във всеки брак има моменти от пета степен. Не мисля, че връзката ми с Итън би преживяла тези моменти.

Греъм се взира замислено в тавана.

— Знам какво имаш предвид. Бих разочаровал Саша като съпруг.

— Защо, за бога, мислиш така?

— То е по-скоро заради нея, отколкото заради мен. — Греъм посяга и избърсва нещо от бузата ми.

— В такъв случай тя би била разочароваща съпруга, не ти разочароващ съпруг.

Усмихва ми се благодарно.

— Помниш ли какво пишеше на късметчето ти?

Свивам рамене.

— Мина доста време. Нещо за недостатъци, придружено от граматическа грешка.

Греъм се смее.

— Пишеше: Ако хвърляш светлина само върху недостатъците си, всичките ти съвършени ще бъдат засенчени.

Харесва ми това, че е запазил късметчето ми. Още повече ми харесва, че го е запомнил наизуст.

— Всички сме пълни с недостатъци. Стотици. Те са като малки дупчици по цялата ни кожа. И както пишеше в късметчето ти, понякога хвърляме твърде много светлина върху тях. Има обаче хора, които се опитват да омаловажат своите недостатъци, като хвърлят светлина върху тези на другите, дотам, че чуждите недостатъци се превръщат в единственото, което виждат. Човъркат, малко по малко, докато те не зейнат, и това е всичко, в което се превръщаме за тях. Един огромен, зейнал недостатък. — Очите му срещат моите и въпреки че онова, което казва, е доста депресиращо, не изглежда разочарован. — Саша е от тези хора. Ако се бях оженил за нея, колкото и да се мъчех да го предотвратя, рано или късно тя щеше да се разочарова от мен. Неспособна е да се съсредоточи върху положителното у другите.

Изпитвам облекчение за Греъм. Мисълта да бъде нещастно женен ме кара да се чувствам тъжна за него. А мисълта за нещастен брак е прекалено реална за мен. Намръщвам се, осъзнавайки, че замалко не се оказах оплетена в такъв брак. Взирам се в ръката си, потърквайки несъзнателно безименния си пръст, върху който няма пръстен.

— Итън също го правеше. Ала го забелязах едва след като скъсахме. Дадох си сметка, че се чувствам по-добре в кожата си без него. — Вдигам очи към Греъм. — Толкова дълго мислех, че е добър за мен. Чувствам се толкова наивна. Вече не вярвам на собствената си преценка.

— Не бъди толкова строга със себе си. Сега знаеш точно какво да търсиш. Когато срещнеш някой, който е добър за теб, той няма да те изпълни с несигурност, съсредоточавайки се върху недостатъците ти. Вместо това ще те изпълни с вдъхновение, защото ще се съсредоточи върху най-доброто у теб.

Моля се да не почувства как думка сърцето ми в този миг. Преглъщам мъчително и успявам да изкарам едно жалко:

— Това е… наистина красиво.

Дълго не сваля красноречивия си поглед от мен, докато най-сетне затваря очи и притисва устни до моите. Целуваме се в продължение на един тих миг, но то е толкова силно, че когато се откъсваме един от друг, имам чувството, че не съм в състояние да дишам. Свеждам очи и си поемам тиха глътка въздух, преди отново да срещна погледа му. Заповядвам си да се усмихна, за да облекча напрежението в гърдите си.

— Не мога да повярвам, че си запазил онова късметче.

— Аз пък не мога да повярвам, че не си свалила телефона ми от стената цели шест месеца.

— Ти печелиш.

Греъм вдига ръка и прокарва палец по устните ми.

— Какъв е, според теб, един от най-големите ти недостатъци?

Замислям се за миг.

— Доста са. Но мисля, че онзи, който най-много бих искала да променя, е неумението ми да преценявам хората. Трудно ми е да погледна някого и да знам точно какво си мисли.

— Не смятам, че са много онези, които са в състояние да разчитат другите. Просто си мислят, че могат.

Може би.

Греъм се намества, обвивайки крака ми около себе си. Очите му стават палави. Привежда се напред и прокарва устни по моите, дразнейки ме с докосването на езика си.

— Опитай се да ме разчетеш сега — прошепва. — Какво си мисля? — Отдръпва се, впил поглед в устата ми.

— Мислиш си, че би искал да се преместиш в Айдахо и да си купиш ферма за картофи.

Той се смее.

— Точно това си мислех, Куин. — Изтяга се по гръб и ме притегля върху себе си. Оттласквам се от гърдите му и сядам, обкрачвайки го.

— Ами ти? Кой е най-големият ти недостатък?

Усмивката върху лицето му се стопява, изведнъж очите му отново стават тъжни. Промените в изражението му са толкова драматични. Когато е тъжен, изглежда по-тъжен от всеки, когото съм срещала. Ала когато е щастлив, изглежда по-щастлив от всеки, когото познавам.

Преплита ръце в моите и ги стиска.

— Веднъж взех наистина глупаво решение, което имаше ужасни последици. — Гласът му е по-тих, виждам, че не иска да говори за това. Ала наистина ми харесва, че въпреки всичко го прави. — Бях на деветнайсет години. Бях с най-добрия си приятел, Танър. Алек, шестнайсетгодишният му брат, също беше с нас. Връщахме се от купон. Аз бях най-малко пияният от тримата, така че шофирах през двете мили до нас.

Стиска ръцете ми и си поема дъх. Не ме гледа в очите и се досещам, че историята няма да свърши добре, и се натъжавам заради него. Чудя се дали това е недостатъкът, който го кара да изглежда толкова тъжен.

— Катастрофирахме на половин миля от къщи. Танър умря. Алек беше изхвърлен от колата и си счупи няколко кости. Катастрофата не беше по наша вина. Един камион не спря на знак стоп, но това нямаше значение, тъй като бях пил. Обвиниха ме в шофиране в нетрезво състояние и прекарах една нощ в затвора. Тъй като нямах криминално досие, бях обвинен единствено в причиняване на телесна повреда на дете и получих една година условна присъда заради станалото с Алек. — Той въздъхва тежко. — Не е ли прецакано? Бях осъден заради нараняванията на Алек, но не и за смъртта на най-добрия ми приятел.

Усещам тежестта на тъгата му в гърдите си, докато се взирам в него. Толкова е голяма.

— Казваш го така, сякаш се чувстваш виновен, задето не са те обвинили заради смъртта му.

Очите му най-сетне срещат моите.

— Чувствам се виновен всеки ден, в който съм жив, а Танър не е.

Ненавиждам, че почувства, че трябва да ми каже това. Очевидно му е трудно да говори за станалото, но оценявам, че го направи. Поднасям ръката му към устата си я целувам.

— С времето става по-лесно — продължава той. — Когато си кажа, че спокойно можех аз да съм на мястото до шофьора, а Танър зад волана. И двамата взехме глупави решения онази нощ. И двамата бяхме виновни. Ала каквито и последствия да имаше за мен онази нощ, аз съм жив, а той не е. И не мога да не се чудя дали нямаше да реагирам по-бързо, ако не бях пил. Ами ако не бях решил, че съм достатъчно трезвен, за да шофирам? Ами ако бях успял да завия и да избегна камиона? Мисля, че това е, което подхранва повечето от вината ми.

Дори не се опитвам да го утеша. Има ситуации, които просто нямат положителна страна. Имат единствено цял куп тъжни страни. Посягам и го докосвам по устата. А после докосвам крайчетата на тъжните му очи. Пръстите ми се плъзват по белега на ключицата му, който ми показа миналата нощ.

— Оттам ли го имаш?

Той кима.

Отпускам се върху него и притискам устни до белега му. Целувам го от единия край до другия, а после вдигам глава и го поглеждам в очите.

— Съжалявам, че това се е случило.

Насилва се да извика усмивка върху устните си, но тя се стопява в мига, в който се появява.

— Благодаря ти.

Премествам устни до бузата му и го целувам там, лекичко.

— Съжалявам, че си изгубил най-добрия си приятел.

Усещам как изпуска дъха си, докато ръцете му се обвиват около мен.

— Благодаря ти.

Плъзвам устни от бузата до устата му и го целувам нежно. След това се отдръпвам и го поглеждам.

— Съжалявам — прошепвам.

В продължение на няколко секунди Греъм ме гледа мълчаливо, а после ме преобръща, така че да се озове отгоре ми. Притиска ръка до гърлото ми, улавяйки нежно брадичката ми. Гледа лицето ми, докато потъва в мен, устата му — очакваща нетърпеливо ахването ми. В мига, в който устните ми се отварят, езикът му се плъзва между тях и той започва да ме целува така, както ме чука. Бавно. Ритмично. Решително.