Колийн Хувър
Най-доброто в теб (31)

Епилог

— Чакай, виж този!

Дърпам Греъм за ръката, карайки го отново да спре насред тротоара. По-силно е от мен. В почти всеки магазин на тази улица се предлагат най-сладките бебешки дрешки, които съм виждала някога, и Макс ще е очарователен в тоалета на витрината.

Греъм се опитва да продължи напред, но аз го дърпам за ръката, докато не се предава и не ме последва в магазина.

— Почти бяхме стигнали до колата — казва. — Толкова близо.

Тикам в ръката му пликовете с детски дрешки, които вече съм купила, откривам щанда за току-що проходили деца.

— Зелените панталонки ли да взема, или жълтите?

Вдигам ги срещу Греъм и той казва:

— Определено жълтите.

Зелените са по-сладки, но аз се спирам на избора на Греъм просто защото той изобщо направи такъв. Мрази да купува дрехи, а това е деветият магазин, в който го принудих да ме последва.

— Кълна се, че този е последният. След това се прибираме.

Целувам го лекичко по устните и се отправям към касата.

Греъм ме последва, вадейки портфейла от джоба си.

— Знаеш, че нямам нищо против, Куин. Пазарувай цял ден, ако искаш. Той навършва две години само веднъж.

Подавам дрехите на касиерката, която казва със силен италиански акцент:

— Този тоалет ми е най-любимият. — Вдига очи към нас и пита: — На колко години е момченцето ви?

— Той ни е племенник. Утре навършва две години.

— О, чудесно. Искате ли да го опаковам в кутия за подаръци?

— Не, обикновен плик е достатъчен.

Казва цената на Греъм и докато той плаща, тя отново ме поглежда.

— Ами вие двамата? Имате ли ваши деца?

Усмихвам й се и отварям уста, но Греъм ме изпреварва.

— Имаме шест деца — лъже. — Но вече са пораснали и не живеят с нас.

Опитвам се да не се разсмея, но след като решихме да започнем да лъжем непознатите за безплодието ми, то се превърна в нещо като надпревара между нас кой ще бъде по-абсурден. Обикновено Греъм печели. Миналата седмица каза на една жена, че имаме четиризнаци. Сега се опитва да убеди някого, че двойка на нашите години би могла да има шест деца, които вече са напуснали дома.

— Все момичета — добавям. — Опитвахме за момче, но не ни било писано.

Продавачката зяпва.

— Имате шест дъщери.

Греъм взема плика и касовата бележка.

— Да. И две внучки.

Винаги прекалява мъничко. Грабвам ръката му, измърморвам едно благодаря на продавачката и го измъквам навън толкова бързо, колкото го издърпах вътре. Когато отново сме навън, аз го первам по ръката.

— Невъзможен си — казвам, смеейки се.

Той преплита пръсти в моите, докато поемаме по тротоара.

— Би трябвало да измислим имена за въображаемите ни дъщери — отбелязва. — В случай че някой настои за подробности.

Минаваме покрай магазин за кухненски потреби, когато го казва, и очите ми автоматично падат върху една стойка за подправки на витрината.

— Кориандър — заявявам. — Тя е най-голямата.

Греъм спира и се заглежда в поставката за подправки с мен.

— Целина е най-малката. Паприка и Канела са по-големите близначки.

Аз се смея.

— Имаме две двойки близначки?

— Хвойна и Шафран.

Докато отиваме към колата, казвам:

— Добре, нека видя дали съм разбрала правилно. По реда на раждането: Кориандър, Паприка, Канела, Хвойна, Шафран и Целина.

Греъм се усмихва.

— Почти. Шафран се роди две минути преди Хвойна.

Правя физиономия и той стиска ръката ми, докато пресичаме заедно улицата.

Все още се изумявам от това колко много се промени всичко, откакто отворихме кутията преди две години. Стигнахме толкова близо до това да изгубим всичко, което бяхме съградили заедно, заради нещо, което бе извън нашия контрол. Нещо, което би могло да ни сближи, ала вместо това ни отдалечи един от друг.

Избягване звучи толкова безобидно, ала тази едничка дума може сериозно да увреди една връзка. Избягвахме толкова много в брака си, просто от страх. Избягвахме да общуваме. Избягвахме да говорим за предизвикателствата, пред които бяхме изправени. Избягвахме всичко, което ни натъжаваше най-много. И след известно време аз започнах да избягвам другата половина от живота си. Избягвах Греъм физически, което доведе до емоционално избягване, което доведе до много чувства, останали неизречени.

Отварянето на кутията ме накара да осъзная, че бракът ни не се нуждаеше просто от малка поправка. Трябваше да бъде съграден отново, върху съвсем нови основи. Започнахме живота си заедно с определени очаквания и когато те не се сбъднаха, нямах представа как да продължа напред.

Ала Греъм се бореше, постоянно и неуморно, за моето изцеляване. Най-сетне престанах да бъда толкова тъжна заради съдбата ни. Престанах да се фокусирам върху онова, което никога нямаше да имаме заедно, и започнах да се фокусирам върху всички неща, които имахме и които бихме могли да имаме. Това не изличи напълно болката ми, но сега съм по-щастлива, отколкото съм била много отдавна.

Естествено, отварянето на кутията не разреши всичко като с магия. Не отне начаса желанието ми да имам деца, макар да увеличи жаждата ми за живот извън това да бъда майка. Не изличи напълно неохотата ми за секс, макар да открехна вратата към това бавно да започна да се научавам как да отделям секса от надеждата, от съкрушението. Понякога все още плача под душа, но никога не плача сама. Плача, докато Греъм ме държи, защото ме накара да му обещая, че ще престана да крия болката в себе си.

Вече не я крия. Приемам я. Уча се как да нося борбата си като почетен знак и да не се срамувам от нея. Уча се как да не се чувствам лично засегната от чуждото невежество относно безплодието. И част от онова, което научих, е, че трябва да имам чувство за хумор. Никога не бих повярвала, че ще дойде момент, когато ще можем да превръщаме всички болезнени въпроси в игра. Сега, когато сме на обществено място, всъщност очаквам с нетърпение някой да попита дали имаме деца. Защото знам, че Греъм ще каже нещо, което ще ме разсмее.

Научих също така, че е добре да имам малко надежда.

В продължение на толкова дълго време бях така смазана и емоционално изтощена, че вярвах, че ако открия начин да изгубя всяка надежда, ще изгубя и всички очаквания и разочарования. Ала не се получи така. Надеждата се оказа единственото положително нещо в това да бъда безплодна.

Никога няма да изгубя надежда един ден да си имаме дете. Все още кандидатствам в агенции за осиновяване и говоря с адвокати. Не знам дали някога ще престанем да се опитваме. Ала научих, че дори ако все още се надявам да стана майка, това не означава, че не мога да водя пълноценен живот, докато продължавам да се опитвам.

Щастлива съм. И знам, че след двайсет години също ще бъда щастлива дори ако все още сме само Греъм и аз.

— Мамка му — измърморва Греъм, когато стигаме до колата и посочва една от гумите. — Спукали сме гума.

Поглеждам към колата и да, гумата определено е спаднала. Толкова, че никакво напомпване не би помогнало.

— Имаме ли резервна?

С колата на Греъм сме, така че той отваря багажника и повдига постелката, разкривайки резервна гума и крик.

— Слава богу.

Оставям пликовете на задната седалка и го гледам как вади гумата и крика. За щастие, спуканата гума е откъм мястото до шофьора, която е до тротоара, а не до пътя. Греъм изтъркулва гумата близо до спуканата, а после донася и крика. Вдига очи към мен с притеснено изражение.

— Куин… — Подритва едно камъче на тротоара и извръща очи.

Смея се, защото по смущението му се досещам, че няма представа какво да направи сега.

— Греъм Уелс, никога ли не си сменял спукана гума?

Той свива рамене.

— Сигурен съм, че бих могъл да го потърся в интернет. Но ти веднъж спомена, че Итън никога не ти позволявал да смениш спукана гума. — Махва към нея. — Давам ти възможност да се пробваш първа.

Усмихвам се широко. Това ми харесва твърде много.

— Пусни ръчната спирачка.

Греъм го прави, докато аз намествам крика и започвам да я повдигам.

— Това е доста секси. — Греъм се е облегнал на една улична лампа и ме гледа. Грабвам гаечния ключ и се заемам да развия болтовете на гумите.

По тротоара минават доста хора и двама души спират, за да попитат дали могат да помогнат с нещо, защото не си дават сметка, че Греъм е с мен. И двата пъти Греъм заявява:

— Благодаря, но съпругата ми знае какво прави.

Разсмивам се, когато осъзнавам какво става. През цялото време, докато аз сменям гумата, Греъм се хвали с това на всеки, който минава: „Виж! Жена ми знае как се сменя автомобилна гума“.

Когато най-сетне приключвам, той прибира крика и спуканата гума обратно в багажника. Ръцете ми са изцапани с грес.

— Ще вляза в магазина, за да се измия.

Греъм кимва и отваря вратата на шофьора, докато аз изтичвам до най-близкия магазин. Изненадвам се, когато влизам и се оглеждам наоколо. Очаквах поредния магазин за дрехи, но не е. На витрината има кутии с домашни любимци, а върху пречката в една клетка близо до входната врата е кацнало папагалче.

— Здравей! — казва то на висок глас.

Повдигам вежди.

— Здравей.

— Здравей! — провиква се то отново. — Здравей! Здравей!

— Това е единствената дума, която знае — обяснява една жена, докато се приближава. — Да осиновите ли сте дошли, или да купите храна?

Вдигам изцапаните си ръце.

— Нито едното, нито другото. Надявах се да имате мивка. Жената ме упътва към тоалетната и аз прекосявам магазина, поспирайки, за да разгледам различните животни в клетките им. Има зайчета и костенурки, и котета, и морски свинчета. Ала когато стигам до дъното на магазина, близо до тоалетната, се заковавам на място и си поемам рязко дъх.

Взирам се в него за миг, защото и той се взира в мен. Две големи кафяви очи, гледащи ме така, сякаш съм петдесетият човек, минал покрай него днес. Въпреки това в тях има надежда… сякаш може би аз ще бъда първата, която ще пожелае да го осинови. Идвам по-близо до клетката, около която има няколко празни. Той е единственото куче в целия магазин.

— Здравей, приятелче — прошепвам. Прочитам бележката в долния ляв ъгъл на клетката. Под описанието на италиански има и такова на английски.

Немска овчарка

Мъжка

На седем седмици

Предлага се за осиновяване

Взирам се в бележката за миг, а после си заповядвам да отида в тоалетната. Измивам си ръцете възможно най-бързо, защото не мога да понеса кученцето да си помисли, че съм една от дузината хора, минали покрай него днес, без да поискат да го вземат у дома си.

Никога не съм била луда по кучетата, защото никога преди не съм имала куче. Честно казано, никога не съм мислила да си взема куче, но имам чувството, че няма да си тръгна от магазина без това кутре. Преди да изляза от тоалетната, вадя телефона от джоба си и пращам съобщение на Греъм.

Ела в дъното на магазина. Побързай.

Излизам от тоалетната и когато ме вижда отново, кученцето наостря уши. Вдига лапа и я притиска до клетката, когато се приближавам. Седнало е на задните си крака, но виждам как опашката му потръпва, сякаш иска вниманието ми, но се бои, че то ще бъде само мимолетно и ще трябва да прекара още една нощ в клетката.

Пъхвам пръсти между пречките и то ги помирисва, а после ме близва. Усещам как гърдите ми се свиват всеки път щом срещна очите му, защото да го видя така изпълнен с надежда, но и така боящ се да не бъде разочарован, ме натъжава. Това кученце ми напомня за мен. За това как се чувствах аз.

Чувам някой да се приближава зад мен и когато се обръщам, виждам Греъм да се взира в кутрето. Идва до клетката и накланя глава. Кученцето мести поглед между нас и най-сетне се изправя на крака, неспособно да спре махането на опашката си.

Дори не е нужно да казвам каквото и да било. Греъм просто кимва и казва:

— Здравей, малкия. Искаш ли да дойдеш у дома с нас?

* * *

— Минаха три дни — казва Ейва. — Горкото кутре се нуждае от име.

Разчиства масата, готвейки се да се прибере у тях. Рийд си тръгна преди час с Макс, за да го сложи да спи. Опитваме се да вечеряме заедно няколко пъти седмично, но обикновено ходим у тях, тъй като Макс си ляга рано. Ала сега ние сме тези, които имат малко бебе, и макар това бебе да е кученце, то спи и пишка и ака толкова, колкото и новородено дете.

— Толкова е трудно да измислиш хубаво име — простенвам. — Искам да му дадем име, което да означава нещо, но отхвърлихме всички идеи, които ни дойдоха.

— Прекалено сте придирчиви.

— Отне ви осем месеца, докато измислите име за детето ви. Три дни не е кой знае колко за едно куче.

Ейва свива рамене.

— Имаш право.

Избърсва масата, докато аз прибирам остатъка от храната в хладилника.

— Мислех да го кръстим на нещо, свързано с математиката, тъй като Греъм толкова я обича. Като например да го кръстим на някое число.

Ейва се смее.

— Странно е, че го каза. Тъкмо днес получих списъка с чуждестранните разменни ученици, на които ще преподавам, когато пристигнат след две-три седмици. Една от тях е момиче от Тексас. Рожденото й име е Севън Мари Джейкъбс, но тя се нарича Сикс^[1]. Веднага се сетих за Греъм.

— Защо иска да й казват Сикс, ако рожденото и име е Севън?

Ейва клати глава.

— Не знам, но е симпатично. Още не съм се запознала с нея, а вече я харесвам. — Ейва поспира и ме поглежда. — Защо не го кръстят на някой от героите в книгата си?

Поклащам глава.

— Вече си помислих за това, но тези герои ми се струват като истински, сега, когато книгата е завършена. Знам, че е странно, но искам кучето да си има свое собствено име. Иначе би ми се струвало, че е бил принуден да дели.

— Звучи логично. — Ейва отпуска ръце на хълбоците си. — Някакви новини от агентката ти?

— Още не е изпратила ръкописа на издателски къщи. В момента го преглежда един от техните редактори, а после ще се опитат да го продадат.

Ейва се усмихва.

— Надявам се да стане, Куин. Направо ще откача, ако вляза в някоя книжарница и видя твоята книга на полицата.

— И аз!

Греъм влиза с кученцето и Ейва го посреща на вратата.

— Късно е, трябва да вървя — казва тя на кученцето, докато го чеше по главата. — Надявам се, когато те видя утре, да си имаш име.

С Греъм се сбогуваме с нея и той заключва вратата. Взема кутрето на ръце и се приближава до мен.

— Познай кой използва тоалетната два пъти, та мама и тате да могат да поспят няколко часа.

Вземам кученцето от ръцете му и го прегръщам. То ме близва по бузата, а после отпуска глава в сгъвката на лакътя ми.

— Уморен е.

— Аз също — отвръща Греъм с прозявка.

Оставям кученцето в кошчето му и го покривам с одеяло. Никой от нас не знае нищо за кучетата, така че четем колкото се може повече за това какво ядат, как да ги възпитаваме, колко трябва да спят.

Засега сънят определено е най-трудната част. Да бъдеш собственик на малко кутре, идва с нови предизвикателства, най-голямото от които е изтощението. Ала не бих го заменила за нищо на света. Всеки път когато това кученце ме погледне, се разтопявам.

С Греъм отиваме в спалнята. Оставяме вратата отворена, така че да го чуем, ако започне да плаче. Когато се пъхаме в леглото, аз се обръщам към Греъм и отпускам глава на гърдите му.

— Не мога да си представя какво е да имаш новородено, ако да имаш кученце е толкова уморително — отбелязвам.

— Забрави ли всичките ни безсънни нощи с Кориандър, Паприка, Канела, Шафран, Хвойна и Целина?

Смея се.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Сгушвам се още повече в него, а той ме прегръща още по-силно. Правя всичко по силите си да заспя, ала умът ми отново и отново прехвърля най-различни имена за куче, докато съм сигурна, че съм изчерпала всички имена на света.

— Куин. — Гласът на Греъм е до ухото ми, топъл и тих. — Куин, събуди се. — Отварям очи и повдигам глава от гърдите му. Той посочва зад мен и казва: — Виж.

Обръщам се и поглеждам към часовника тъкмо когато става полунощ. Греъм се навежда към ухото ми и прошепва:

— Осми август. Десет години по-късно и ние сме щастливо женени. Нали ти казах.

Аз въздъхвам.

— Защо ли не се учудвам, че си го спомни?

Не знам защо не очаквах този момент. Числото осем означава толкова много за нас, че датата би трябвало да бъде очевидна, но през последните дни бях толкова погълната от кученцето, че дори не осъзнах, че днес е осми август.

— Август — прошепвам. — Ето как ще кръстим кученцето.