Том Егеланд
Ефектът на Лазар (55)

54.
Три думи

Ню Хейвън — Спрингфийлд

Петък, 25-ти август 2017 г.

Трите думи на професор Макнамара напълно ме изумиха.

„Уинона говори акадски.“

Какво всъщност означаваше това? Как трябваше да го тълкуваме? Как можехме да приемем и осъзнаем нещо толкова налудничаво, на практика невъзможно?

Трите думи бяха последвани от дълга лекция за фините разлики между древноакадски и акадски, за диалектите и разновидностите на тези езици. Имах желание да извикам:

— Не разбираш кое е основното!

Професорът продължи неуморно:

— Разпознавам думите на Уинона само на базата на писмената им форма, клинописа. Никога досега не ги бях чувал произнесени. Например „šarrum“ означава „крал“, а „māri-šu“ — „син“.

Ние всички сме затворени в своята област на работа, всеки в своето академично сапунено мехурче. Колкото и невероятно да беше, професор Макнамара беше много по-заинтригуван от фонетиката и фонологията на Уинона, отколкото от най-значимия въпрос: как, по дяволите, би могло едно дванайсетгодишно момиче, страдащо от аутизъм, да говори език, който е отмрял дълго преди Иисус да дойде на земята, да, език, който се е говорел по времето, когато самият Яхве е пратил изпитание на Авраам.

Бяхме на път обратно за Олбъни и приближавахме Спрингфийлд. Анабел и аз не си бяхме разменили и дума след посещението при професор Макнамара.

„Уинона говори акадски.“

Все още не бях убеден, че хипотезата на Анабел е вярна. Но бях разколебан, объркан. Много объркан. Не вярвах, че е способна да ме лъже така хладнокръвно. Но можеше да е вманиачена в собствената си заблуда. Трите думи на Макнамара още повече бяха задълбочили убеждението й. Сега бях не само несигурен, но и уплашен.

Нима можеше Анабел да е права?

Осъзнах две неща: първо, трябваше да разнищя цялата тази история, и второ — бях длъжен да остана заради уговорката с Анабел преди срещата с професора.

Анабел, която седеше на волана, постоянно се взираше в огледалото за задно виждане.

— Полицията ни следи.

Една полицейска кола се движеше точно зад нас.

— Може би просто се движат в същата посока като нас — възразих аз.

Малко преди Спрингфийлд, в Чикопи, полицейската кола пусна червените и сини светлини. Точно пред нас пътят беше блокиран от други две полицейски коли, чиито светлини също бяха пуснати. Направиха ни знак да отбием. Анабел спусна стъклото на прозореца. Един достолепен полицай поиска да види шофьорска книжка и застрахователни документи. Докато полицаите проверяваха документите, забелязах един черен Кадилак Ескалейд, който отби пред нас. Шофьорът излезе от колата и размени няколко думи с един от полицаите. След това спокойно се отправи към Анабел и мен.

— Трябва да ви помоля да дойдете с мен — каза той.

— Арестувани ли сме? — попита Анабел.

— Няма такова нещо. Става дума за Уинона.

— Уинона? Какво се е случило с Уинона?

— Ако дойдете с мен, ще получите отговор. Хеликоптер ни чака на летище „Брадли“.

Хеликоптер?

— Да дойдем с вас? — възкликна Анабел. — Къде? И какво да направим с колата си?

— Не се тревожете, ще я върнем на „Hertz“.

Знаеха дори откъде сме наели колата.

— Къде отиваме? Какво се е случило? — запротестира Анабел.

— Предлагам да не вдигаме шум и да не правим драми. Иначе ще трябва да се намеси полицията.

— Вие не сте ли от полицията?

— Извинявам се за недоразумението. — Той показа карта, за да се легитимира.

Анабел рязко си пое въздух.

На картата разпознах кървавочервения дракон от логото на „Ксиан“.