Том Егеланд
Ефектът на Лазар (100)

99.
Равинът

Рим

Вторник, 12-ти септември 2017 г.

— Добре дошъл, професоре!

Голямата синагога в Рим се намира на брега на река Тибър — съвсем близо до „Biblioteca del Collegio Rabbinico“. Висока и красива — като древен пищно украсен храм — синагогата се издига към небето. Три високи врати и три витражни прозореца са сгушени между четири вертикални колони, изградени на две различни височини. Изящно изработени фризове и корнизи обрамчват цялата фасада на синагогата. Над фронтона е величественият четириъгълен купол.

Равинът беше застанал между колоните, най-отгоре на стълбището. Мъж на средна възраст, с дружелюбен поглед и добре поддържана, посивяла брада. На главата си носеше кипа^[1], раменете му бяха наметнати с талит, традиционния молитвен шал на райета, около ръката му беше обвит молитвен ремък, тфилин.

Аз стоях в долната част на стълбището и наблюдавах високите двери на синагогата, напълно озадачен.

„Добре дошъл, професоре“?

Откъде би могъл да знае, че ще дойда? И кой съм? Не се бях обадил, за да предупредя за идването си. Напротив, намерението ми беше да дойда като обикновен любопитен турист и да разгледам синагогата и музея в подземието, за да видя дали няма да открия нещо.

Равинът явно усети объркването и изненадата ми.

— Ти си очакван гост — каза той.

— Аз ли? Очакван? От кого?

— Да кажем, че от съдбата.

— От съдбата?

Тогава ми се изясниха нещата: преди да бъде убит, Авнер Фром сигурно ги беше предупредил, че аз ще се появя.

Съдбата.

Със загадъчна усмивка той стисна ръката ми, представи се като главен равин Менаше Майер и ме покани да вляза в красивия храм на евреите.

 

 

В кабинета на равина седнахме един срещу друг от двете страни на бюрото му. Той излъчваше смесица от спокойствие, дружелюбие и авторитет. На стената зад него висеше релеф на менора, еврейски свещник за седем свещи, и поставен в рамка пасаж от Библията.

— Значи бях очакван? — попитах аз.

— Нека го кажем така: надявахме се, че ще дойдеш.

— „Ние“?

Той кимна, без да каже нищо.

— Може ли да знам защо?

— Имахме чувството, че ще се появиш.

— Все още не разбирам защо.

Той се усмихна, но заобиколи въпроса ми.

— Предчувствията и предположенията не винаги имат точно обяснение.

— Авнер Фром ви е разказал за мен.

— Може и така да е. Но не забравяй, че ти си известен учен, професоре.

— Това означава, че знаеш какво търся.

— Разбира се, че знам. Това, което търсиш, професоре, е светиня.

— И за евреите ли?

— За цялото човечество.

— Но вие сте тези, които я пазите?

— Евреите в Рим, да. Това се превърна в наша съдба.

— От колко време носите отговорността за „Книгата на мъртвите“?

— Вече 1947 години.

Смятането на ум не е сред най-силните ми страни, но точно тази сметка успях да направя веднага.

— Чак откакто римляните разрушават Втория йерусалимски храм през 70-та година — възкликнах аз.

— Ключът на Йехова и Граалът на Гавраил, за щастие, бяха спасени и изнесени от Храма в последния момент. По-късно Ключът и Граалът бяха донесени тук в Рим, където ние пазим тайната.

Ключът и Граалът.

Потръпнах от радост.

— Значи Ключът на Йехова и Граалът на Гавраил са други наименования на „Книгата на мъртвите“, така ли да разбирам? — попитах аз.

— Не съвсем. — Той се засмя тихичко. — Книгата се намира там, където винаги е била. Ключът и Граалът сме пазили в различни синагоги тук в Рим. Точно тази сграда, където сме сега — Голямата синагога в Рим, — е едва малко над стогодишна. И Ключът, и Граалът са пазени тук чак от откриването на синагогата през 1904 г. — Равинът скръсти ръце над стомаха си. — Одисеята на „Книгата на мъртвите“ през вековете е сложна за описване. Изпълнена с обрати и опасности. Как е била създадена първоначално книгата? Като кодекс с месопотамски текстове, събрани преди хиляди години.

— А Египет?

— Разбира се, Египет има своето място. От Вавилон сборникът с текстове е бил занесен в Карнак в Египет, където други продължили да разнищват загадките на живота и смъртта. Какво ли не са знаели нашите горди предци? Притежавали са невероятни познания, задълбочени прозрения, които ние отдавна сме изгубили и които в наши дни считаме за измислица.

— Какъв вид познание имаш предвид?

— Знанието какво се случва с нас, след като умрем.

Опитах се да направя някакъв адекватен коментар, но той продължи да говори, преди да успея да се сетя за подходяща реплика:

— Знанието за пътя на една душа през царството на смъртта и излизането й от другата страна. Прозрението какво ще се случи в бъдеще. Умението да се тълкува променливия нрав на боговете.

— Говориш за много сериозни неща.

— Да, не става дума за познание, предназначено за болшинството от хората. Само най-висшите духовници по онова време са били просветени в тези въпроси.

Погледите ни се срещнаха. „Той знае“ — помислих си аз. Но колко от това, което знае, би споделил?

— Ти си евреин. Равин. Посланията в „Книгата на мъртвите“ в противоречие ли са с твоята собствена вяра?

Равинът се облегна назад на стола и допря дланите си една до друга.

— Какво е вярата, професоре? Убеждение ли е? Съмнение ли е? Или надежда? А може би страх? Вярата не е фиксирана, излята като в калъп, непроменима за вечни времена. Ние, евреите, и християните вярваме ли в един и същ Бог? Нашият Яхве същият ли е като Господ за християните? Христос не е месията за евреите, а Мохамед не е нашият пророк. Аллах същият Бог ли е като Яхве и Господ? — Той направи пауза. — А възможно ли е всички ние да вярваме в един и същи Бог, една и съща сила на сътворението, но му придаваме различни качества и му даваме различни имена?

— Аз не съм човекът, който знае отговора — аз не вярвам в богове.

Той се изправи и отиде до прозореца. Дали го бях обидил, като признах, че съм атеист? Известно време той наблюдава града, забързания трафик долу на булевард „Lungotevere de’ Cenci“, остров Тибър, който едва се забелязваше сред зелените корони на дърветата покрай реката.

Равинът се прокашля и се обърна отново към мен.

— Лично аз — и съвсем не говоря от името на всички равини — смятам, че ние, евреите, почитаме същия Бог като християните, мюсюлманите, хиндуистите, будистите. Прекланяме се пред една и съща сила! Пред едно висше присъствие във Вселената, което не се подчинява на законите на битието като нас. Религиите са нашите опити да създадем правила и рамка на почитането на тази универсална сила.

Една муха започна да бръмчи високо до тавана.

— И все пак религиите имат претенцията, че знаят цялата истина — възразих аз. — И не само това: заплашват тези, които не им вярват, с вечни мъки.

— Този подход е проклятието на религиите. Всяка религия разполага със свещеници, духовни лица, които се грижат за това как да се изповядва вярата.

— Свещеници, които базират действията си на свещени писания.

Той отново седна зад писалището, постави лакти на масата и ме погледна в очите.

— Не забравяй: някой е написал тези книги, върху които е изградена нашата вяра. Танахът. Новият завет. Коранът. Трипитака^[2]. Ведите^[3]. Всички те са писани от хора. Не от самите богове. Някои вярват, че думите на пророците са думите на Бога, но ние сме хора — крехки и грешни.

Проследих мухата с поглед, преди да задам следващия си въпрос:

— Все още не разбирам как така вярваш и в написаното в „Книгата на мъртвите“, и в Танаха?

— И двете разкриват частица от една много по-всеобхватна истина.

— Но раят, описан в Библията…

— Раят не е място — прекъсна ме той, — а състояние. Така, както и адът не е място. Адът? Това е отсъствието на божественото. Раят? Това не е слънчев парк, където агнето и лъвът един до друг си почиват на зелената трева. Дарът на живота е сам по себе си рай.

— А също така и прераждане?

Той поклати замислено глава.

— Юдейският мистицизъм не отхвърля прераждането като концепция.

— А царството небесно?

Той се изправи.

— Небесното царство очаква всички ни, професор Белто. Да отидем ли да видим Граала на Гавраил?