Том Егеланд
Ефектът на Лазар (2)

2.
SIS^[1]

Лондон

Седем дни по-рано — вторник, 1-ви август 2017 г.

Фасадата на централата на Международното общество на науките проблясваше в златисто на сутрешното слънце, когато завих зад ъгъла и се приближих до модерната сграда, разположена в достолепния Уайтхол^[2]. Беше валяло цялата нощ и лондонските улици все още бяха мокри. Имаше лека мъгла. Въздухът миришеше на газове от колите и мокър асфалт, но обещаваше ясен и слънчев ден. Подобно на величествен храм, съграден от червена тухла и мрамор, централата на SIS се беше наместила сред различните министерства и дирекции. Широко стълбище от кехлибарен гранит отвеждаше нагоре до входа, скрит зад седем масивни колони.

Първото нещо, което направих, след като приех да се заема със задачата на Мемориална фондация „Кокс Вандербилт“, бе да си съставя списък с всички хора, с които трябваше да се срещна, и всички места, които да посетя. Библиотеки. Университети. Музеи. Архиви. Изследователски институти. На първо място в списъка беше едно име, което дори днес — осемнайсет години по-късно — все още ме изпълва с мъка и някакъв копнеж.

Даян.

Някога ние двамата имахме връзка. А може би не. Може би преувеличавам. Често ми се случва. Никога не сме били двойка. Не и в истинския смисъл на думата. Просто спяхме заедно. С това се изчерпваше всичко. Доста пъти, ако трябва да съм честен. Тя не робуваше на закостенели морални принципи. Но явно връзката ни не е била по-сериозна от това. Аз се бях заблудил, че има чувства към мен. Но това не се оказа вярно. Тя е била с мен просто временно. Тръгна си от мен без обяснение и без да каже „сбогом“. Така и не разбрах каква беше причината. Най-вероятно й беше писнало от мен и всичките ми странности. Разбирам я. Има дни, в които аз самият едва се понасям.

Когато баща й почина, тя пое ръководството на SIS. Но това вече е друга история, стара история, която съм разказвал преди.

SIS. Международното общество на науките. Основано през 1900 г. от най-изтъкнатите учени и изследователи по онова време, с цел да съгласува всички научни изследвания и открития и да ги съхранява в нещо като обща банка на световното познание. Тези хора знаят всичко. Абсолютно всичко. За науката те са съответствието на ЦРУ, MI5^[3], MI6^[4], „Мосад“^[5], Bundesnachrichtendienst^[6] и Direction Générale de la Sécurité Extérieure^[7]. Сътрудничат си с тайни служби по целия свят. Толкова тайни, че самите те не подозират за съществуването си. SIS поддържат контакт с университети и изследователски институти от различни държави и свързват учени от най-разнородни специалности. Следили са отблизо всички значими археологически разкопки в последните сто години. Разполагат с неограничени ресурси. Финансират ги правителства, филантропи, университети и независими изследователски центрове.

Даян ме чакаше на рецепцията.

Рецепцията на SIS изглежда като нещо средно между банка, където предварително си записваш час, ако искаш да внесеш пари, и своеобразен музей само за посветени. Дори Бог би си свалил шапката. Помещението вдъхва едновременно респект и усещане за безвремие, за нещо сакрално. Широка вита стълба води нагоре към крилото, където са разположени офисите. Подът е облицован с керамична мозайка. Една палма се издига чак до модерния стъклен таван. Полирана махагонова ламперия. Маслени картини по мотиви от Античността и Средновековието. Друиди, застанали до Стоунхендж. Мойсей, който разделя Червено море. Убийството на Цезар. Разпятието на Христос. Мария Магдалена, кърмеща младенец. Рицарите на крал Артур, които вдигат Светия Граал към пълната луна. Рицарите тамплиери в храма на Соломон. Все произведения в този дух.

— Биорн — поздрави ме тя.

— Даян — промърморих аз.

Прегърнахме се.

— Радвам се да те видя — каза учтиво тя. Сякаш бяхме бивши колеги, които случайно се бяха засекли на кафемашината на научен конгрес в Дербишайър.

За Даян общото ни минало не съществува.

— Е — тя наведе леко глава настрани и се усмихна по онзи начин, който все още — точно както преди осемнайсет години — предизвикваше у мен едновременно чувство на нежност и желание. — Сега си по следите на „Книгата на мъртвите“?

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Ръцете ми треперят, докато се мъча да завъртя заяждащите райбери и да отворя прозореца. Студен полъх на вятъра развява завесата и събаря един празен свещник от перваза.

Долавям тихо шумолене от гората.

Те са там. Но не ги виждам. Знам, че са някъде там отвън. Но не казват нищо. Нито звук. Ако искаха, щяха отдавна да са се показали.

Може би в точно този момент ме наблюдават. Може би стоят там отвън, в мрака, и наблюдават бледото ми изплашено лице на прозореца.