Брандън Сандърсън
Сияйни слова (89)

62
Онзи, който погубва обещанията

„Струва ми се, че това е като порът да се именува по зловонието си.“

Животът в килията на Каладин продължаваше. Макар условията да бяха добри като за тъмница, той установи, че му се ще да се върне в робския фургон. Оттам поне можеше да гледа навън. Свеж въздух, вятър и от време на време измиване под последните дъждове на бурята. Животът определено не бе добър, но беше за предпочитане пред това да си затворен и забравен.

Нощем изнасяха сферите и го оставяха в черен мрак. А в тъмнината Каладин си представяше, че е някъде на дълбоко, под цели мили камъни, без път навън и без надежда за спасение. Не можеше да си въобрази по-страшна смърт. По-добре да го намушкат в корема на бойното поле и да гледа ясното небе, докато животът му гасне.

* * *

Светлината го събуди. Въздъхна и загледа как пазачите — непознати нему светлооки войници — слагаха сфери в лампите. В името на Бурята, ден след ден всичко беше еднакво тук. Будеше се на бледата светлина на сферите, която само го караше да копнее за слънце. Прислужницата идваше да му донесе закуска. Каладин оставяше нощното гърне, така че да е достъпно през отвора отдолу на вратата от пръти, и то стържеше по камъка, когато жената го измъкваше и го заменяше с чисто.

Прислужницата си отиваше бързо. Каладин я плашеше. Простена заради скованите си мишци, надигна се и се вторачи в храната. Безквасен хляб, напълнен с бобена паста. Стана, отмахна някакви особени духчета, подобни на опнати телове, които се кръстосваха пред него, и се насили да направи няколко повдигания. Поддържането на силата щеше да е трудно, ако пленничеството се проточеше. Навярно можеше да помоли за някакъв камък, та да се упражнява.

Това ли се е случило с бабата и дядото на Моаш?, питаше се Каладин, докато вземаше храната си. Чакали са съда, докато са умрели в затвора.

Седна пак на пейката и загриза хляба. Предния ден имаше буря, ала той едва я чу, заключен в килията.

Долови мърморенето на Сил някъде наблизо, но не можа да открие къде е.

— Сил? — обади се Каладин. Тя продължаваше да се крие от него.

— На боя имаше един от Потайните — чу се тихо гласът й.

— Споменавала си ги и преди, нали? Някакъв вид духчета?

— Противен вид. — Тя замълча. — Но не са зли. Не мисля, че са зли. — Звучеше неохотно. — Щях да го проследя, когато избяга, обаче ти трябвах. Щом се върнах да проверя, той се беше скрил от мен.

— Какво означава това? — навъси се Каладин.

— Потайните обичат да кроят — рече Сил бавно, сякаш си припомняше нещо отдавна загубено. — Да… Помня. Те обсъждат и спорят, и никога не правят нищо. Но…

— Какво? — попита Каладин и се изправи.

— Търсят някого. Виждала съм признаци. Скоро може и да не си сам, Каладин.

Търсят някого. Да го изберат за Повелител на Стихиите, като него самия. Що за Сияен рицар биха създали духчета, които Сил така явно презираше? Надали беше някой, когото би искал да опознае.

Ох, Бурята да го отнесе, каза си Каладин и пак седна. Ако изберат Адолин…

Би трябвало тази мисъл да му е противна. А пък той намираше разкритието на Сил някак странно успокояващо. Да не е сам, ако ще другият наистина да е Адолин — това го караше да се чувства по-добре и пропъждаше поне малко от унинието му.

Докато привършваше храната, откъм преддверието се чу тропане. Отваряне на врата? Само светлооки можеха да го посещават, макар досега никой да не бе идвал. Без да се брои Шутът.

Накрая бурята застига всекиго…

Далинар Колин пристъпи в килията.

Въпреки горчивите си мисли, Каладин по вкоренена с годините привичка стана и отдаде чест с ръка на гърдите. Дошъл бе неговият началник. Начаса се почувства глупак. Стои зад решетките и отдава чест на онзи, който го е турил тук?

— Свободно — рече Далинар и кимна. Широкоплещестият мъж стоеше със сключени зад гърба ръце. Нещо у него беше внушително, дори когато беше отпуснат.

Изглежда като пълководците от историите, помисли Каладин. С грубовато лице и сивееща коса, здрав както е здрава тухлата. Не той носеше униформата, а униформата носеше него. Далинар Колин представляваше един идеал, за който Каладин отдавна бе решил, че е измислица.

— Как намираш условията? — попита Далинар.

— Сър? Намирам се в проклетия затвор.

На лицето на Далинар изгря усмивка.

— И сам забелязвам. Успокой се, войнико. Ако ти бях заповядал да охраняваш една стая в продължение на седмица, щеше ли да го сториш?

— Да.

— Тогава смятай го за свое задължение. Охранявай килията.

— Ще имам грижата никой неупълномощен да не се измъкне с нощното гърне, сър.

— Елокар ще си смени мнението. Поуспокои се вече и сега единствената му тревога е да не би да те освободи твърде рано и да изглежда слаб. Необходимо ми е да останеш тук още няколко дни, после ще съставим официално помилване за твоето престъпление и ще те възстановим на службата ти.

— Не мисля, че имам избор, сър.

Далинар пристъпи по-близо до прътите на вратата.

— Тежко ти е.

Каладин кимна.

— За теб се грижат добре, както и за твоите хора. Двама от мостовите ти охраняват достъпа до тази сграда през цялото време. Няма какво да те тревожи, войнико. А що се отнася до моето мнение за теб…

— Сър — обади се Каладин. — Аз май просто не съм убеден, че кралят някога ще ме освободи. Бивало е да оставя неудобни хора да гният в тъмницата, докато умрат.

Като изрече думите, Каладин направо не повярва, че са се отронили от устните му. Звучаха непокорно, дори предателски. Но си седяха тук, в устата му, и искаха да бъдат изговорени.

Далинар си остана с ръце зад гърба.

— Говориш за златарите в Колинар ли?

Значи знаеше. Отче на Бурята… Замесен ли беше? Каладин кимна.

— Откъде чу за случая? — попита Далинар.

— От един от хората ми. Познава затворниците.

— Надявах се да съумеем да избегнем мълвата — каза Далинар. — Ала разбира се, слуховете растат като лишей, впиват се и не можеш да ги изстържеш напълно. Случилото се с тези хора беше грешка, войнико. Признавам го открито. С теб няма да се случи такова нещо.

— Следователно слуховете са верни?

— Наистина бих предпочел да не говоря за историята с Рошоне.

Рошоне.

Каладин си спомни виковете. Кръвта на пода в бащината му операционна. Умиращото момче.

Дъждовния ден. Денят, когато един човек опита да открадне светлината от Каладин. И накрая успя.

— Рошоне ли? — прошепна той.

— Да, дребен светлоок — въздъхна Далинар.

— Сър, за мен е важно да знам. Заради собственото ми душевно спокойствие.

Далинар го огледа от глава до пети. Каладин само гледаше право напред, а умът му бе… вцепенен. Рошоне. Всичко тръгна на зле, когато Рошоне пристигна в Огнекамък и стана нов градоначалник. Преди това бащата на Каладин бе уважаван.

Когато този противен човек дойде, повлякъл дребнавата си ревност като наметало, като че целият свят се усука. Рошоне възпали Огнекамък както духчетата на загниването — непочистена рана. Той беше причината Тиен да иде на война. Той беше причината Каладин да тръгне подире му.

— Може би ти го дължа. Но не бива да се разпространява. Рошоне беше едно нищожество, което се добра до ухото на Елокар. По онова време Елокар бе престолонаследник и задачата му беше да управлява Колинар и да се грижи за кралството, докато баща му устройваше нашите първи лагери тук, в Пустите равнини. По онова време аз… бях заминал.

— Както и да е, не обвинявай Елокар. Той се вслушваше в съветите на човек, комуто вярваше. Рошоне обаче преследваше собствената си изгода, а не доброто на престола. Притежаваше няколко златарски работилници… е, подробностите не са важни. Достатъчно е да кажа, че Рошоне подведе краля да направи няколко грешки. Когато се върнах, поправих нещата.

— Погрижихте ли се този Рошоне да бъде наказан? — попита тихо Каладин. Чувстваше се вцепенен.

— Беше пратен в изгнание — кимна Далинар. — Елокар го премести на място, където не можеше да навреди повече.

Място, където не можеше да навреди повече. Каладин едва не се разсмя.

— Имаш нещо да ми кажеш?

— Сър, не искате да знаете какво мисля.

— Май не искам. Но навярно трябва да го чуя.

Далинар беше добър човек. Заслепен в някои отношения, но добър.

— Е, сър — подзе Каладин и с труд овладя чувствата си. — Намирам за… тревожно, че човек като този Рошоне може да е отговорен за смъртта на невинни хора и при това да избегне затвора.

— Сложно беше, войнико. Рошоне бе един от заклетите васали на Върховния принц Садеас и братовчед на важни хора, чиято подкрепа ни беше необходима. Първоначално аз настоявах той да бъде лишен от положението си и да стане десетник, да бъде принуден да живее в нищета. Но това щеше да отблъсне съюзниците и да отслаби кралството. Елокар се застъпваше за по-меко отношение, а баща му прати съгласието си по далекосъобщителя. Аз отстъпих, преценявайки, че милостивостта не е качество, което да обезсърчавам у Елокар.

— Не е, разбира се — каза Каладин и стисна зъби. — Макар да излиза, че подобна милостивост често е в услуга на братовчедите на могъщите светлооки и рядко — на някой нискороден.

Той се взираше през решетките между него и Далинар.

— Войнико — хладно отвърна Далинар. — Мислиш ли, че съм бил несправедлив към теб и твоите хора?

— Вие. Не, сър. Но не става дума за Вас.

Далинар въздъхна тихо, като че ядосано.

— Капитане, твоето положение и това на хората ти е единствено по рода си. Вие сте всеки ден около краля. Вие не виждате лицето, което се представя на света, вие виждате човека. Открай време е така с близките телохранители. — Затова вашата вярност трябва да бъде толкова по-силна и щедра. Да, мъжът, когото пазите, има недостатъци. Всеки човек има. Но той си остава твой крал и аз ще разполагам с твоето уважение.

— Аз мога да уважавам трона и го уважавам, сър — отговори Каладин. Може би не човека, който го заемаше. Но той наистина уважаваше властта. Някой трябваше да управлява.

— Синко — рече Далинар след кратък размисъл, — знаеш ли защо те сложих на тази служба?

— Казахте, че го правите, защото Ви трябва човек, за когото можете да вярвате, че не е оръдие на Садеас.

— Това е обяснението — каза Далинар и пристъпи по-близо до прътите, само на няколко пръста от Каладин. — Но не е причината. Направих го, защото вярвах, че е правилно.

Каладин се позачуди.

— Вярвам на усета си — продължи Далинар. — А усетът ми каза, че ти си човек, който може да помогне да променим кралството. Човек, който може да преживее самата Преизподня в лагера на Садеас и въпреки това някак да съумее да вдъхнови другите, е човек, когото искам на моя служба. — Изразът му стана по-суров. — Дадох ти чин, който никога не е бил заеман от тъмноок в тази войска. Допуснах те на съвещания с краля и те слушах, докато говориш. Не ме карай да съжалявам за тези си решения, войнико.

— Не съжалявате ли вече?

— Близо съм. Обаче разбирам. Ако наистина вярваш в онова, което ми разказа за Амарам… е, ако аз бях на твое място, щеше да ми е много трудно да не направя същото. Но, в името на Бурята, човече, ти си оставаш тъмноок.

— Не би трябвало да е от значение.

— Не би трябвало, обаче е. Искаш да промениш това? Добре, няма да го промениш, крещейки като умопобъркан и призовавайки мъже като Амарам на двубой. Ще го промениш, като се отличиш на службата, която ти дадох. Бъди човек, комуто другите — светлооки или тъмнооки — се възхищават. Убеди Елокар, че един тъмноок може да води. Това ще промени света.

Далинар се обърна и си тръгна. Каладин не можеше да не си помисли, че раменете му изглеждаха по-приведени, отколкото когато дойде.

Щом Далинар си отиде, Каладин седна на пейката и въздъхна продължително и ядно.

— Спокойно — прошепна той. — Прави каквото ти се каже, Каладин. Стой си в клетката.

— Той опитва да помогне — възрази Сил.

Каладин погледна настрани. Къде се криеше?

— Чу за Рошоне.

Мълчание.

— Да — най-сетне отговори Сил, тихичко.

— Бедността на моето семейство, това, че градът почна да страни от нас, че Тиен беше принуден да постъпи във войската. За всичко това беше виновен Рошоне. Елокар го прати при нас.

Сил не отговори. Каладин намери парче хляб в паницата и го задъвка. Отче на Бурята — Моаш наистина беше прав. Кралството щеше да е по-добре без Елокар. Далинар правеше всичко по силите си, но беше напълно заслепен по отношение на своя племенник.

Беше време някой да иде и да пререже въжетата, които връзваха ръцете на Далинар. За доброто на кралството и за доброто на самия Далинар Колин кралят трябваше да умре.

Някои хора — подобно на гноясал пръст или напълно натрошен крак — просто трябваше да бъдат премахнати.