Брандън Сандърсън
Сияйни слова (16)

10
Червен килим, по-рано бял

ШЕСТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Светът свърши и Шалан беше виновна.

— Преструвай се, че въобще не е ставало — прошепна баща й. Той обърса нещо влажно от бузата й. Палецът му стана червен. — Аз ще те защитя.

Стаята ли се тресеше? Не, това бе Шалан. Разтреперана. Чувстваше се толкова малка. По-преди единадесет години й се струваха много. Но тя беше дете, все още дете. Толкова малка.

Вдигна поглед към баща си и потрепери. Не можеше да мига; очите й бяха застинали отворени.

Баща й зашепна, премигна и заплака.

— В дълбоки пропасти ти спи, наоколо ти мракът…

Познатата приспивна песен, която той винаги й пееше. В стаята зад него на пода се бяха проснали тъмни тела. Червен килим, по-рано бял.

— Скалата е постелка твоя, спи, детенце мило мое…

Баща й я взе в ръцете си и тя усети как кожата й се загърчи. Не. Не, тази обич не беше правилна. Едно чудовище не бива да бъде обичано. Чудовище, което убива. Не.

Тя не можеше да се движи.

— Буря иде, ала ще те сгрее, люлчицата ти ще залюлее…

Баща й пренесе Шалан над тялото на жена в бяло. Малко кръв. Мъжът кървеше. Майка й лежеше с лицето надолу, тъй че Шалан не можеше да види очите. Ужасните очи.

Шалан почти можеше да си представи, че приспивната песен е краят на някакъв кошмар. Че е нощ, че тя се е събудила с писъци и че баща й пее, за да я приспи…

— Чудни камъни ще блеснат, спи, детенце мое.

Подминаха зазиданата в стената каса на баща й. Тя сияеше ярко, и от пукнатините около затворената врата се процеждаше светлина. Вътре имаше чудовище.

— С песен лесно ще заспиш, спи, детенце мое.

С Шалан на ръце, баща й излезе от стаята и затвори вратата зад труповете.