Брандън Сандърсън
Сияйни слова (39)

25
Чудовища

Между човеците се плъзгаш, укрит във димна форма.

И като техните Стихии, тя ти дарява сила.

От ръката на Несътворения,

Предадена чрез боговете.

Приятел или враг е мощен с нея.

Из „Песента на историите“ на Слушачите, Сто двадесет и седма строфа

Каладин знаеше, че е трудно да бъде поставен в положение, в каквото не е бивал преди. Беше роб и лекар, служил беше във войската и в господарската трапезария. През своите двадесет години беше видял много. „Твърде много“, мислеше си той понякога. Имаше доста спомени, без които спокойно можеше да мине.

И тъй, той не очакваше този ден да му донесе нещо толкова напълно и объркващо непознато.

— Сър? — продума той и отстъпи. — Вие искате да направя какво?

— Да яхнеш този кон — отговори Далинар Колин и посочи едно добиче, което пасеше наблизо. То стоеше съвършено неподвижно и чакаше тревата да се покаже от дупките си. Тогава скокваше и гризваше бързо. Тревата се прибираше. Конят всеки път успяваше да си напълни муцуната и често изтръгваше тревата из корен.

Беше едно от многото такива създания, които се мотаеха или пък подскачаха наоколо. Каладин не преставаше да се диви колко голямо е богатството на хора като Далинар. Всеки кон струваше купища сфери. И сега Далинар искаше той да яхне едно такова нещо.

— Войниче, трябва да се научиш да яздиш. Ще дойде време да охраняваш синовете ми на бойното поле. Освен това, колко време ти отне онази нощ да стигнеш до двореца, за да провериш злополуката с краля?

— Три четвърти час — призна Каладин. Оттогава бяха изминали четири дни, а той често се усещаше напрегнат.

— Имам конюшни до казармите — продължи Далинар. — Можеше да изминеш разстоянието за частица от това време, стига само да умееше да яздиш. Навярно няма да се заседяваш дълго на гърба на коня. Но е полезно и ти, и хората ти да яздите.

Каладин погледна назад към другите от Мост Четири. Те само кротко свиха рамене. Единствено Моаш закима енергично.

— Така е, сър. Щом сте преценили, че е важно, ще се постараем.

— Отлично. Ще пратя началник Йенет.

— Нямаме търпение, сър — лицемерно отвърна Каладин.

Двама от отряда му придружиха Далинар до конюшните — просторни и здрави каменни постройки. Доколкото Каладин виждаше, когато конете не бяха вътре, те можеха да обикалят свободно из това пространство западно от лагера. Мястото беше обградено с ниска каменна стена, ала конете със сигурност можеха да я прескочат, когато им хрумне.

Не я прескачаха. Грамадните същества се разхождаха, пасяха, лежаха, пръхтяха и цвилеха. Миризмата тук беше непривична за Каладин. Не на фъшкии, просто… на коне. Той разгледа един, който пасеше наблизо. Не му вярваше; в конете имаше нещо прекалено умно. Порядъчните добичета, чулите например, бяха мудни и кротки. Той би яздил чул. Подобно създание обаче… кой знае какво си мисли?

Моаш застана до него и сподири Далинар с поглед.

— Харесваш го, нали? — попита той тихо.

— Добър командир е — отговори Каладин и несъзнателно се огледа за Адолин и Ренарин. Те яздеха своите коне. Очевидно, тварите имаха нужда от упражнения от време на време, та да работят правилно. Чада на Преизподнята.

— Не се сближавай много с него, Кал — рече Моаш, без да изпуска Далинар от очи. — И не му се доверявай прекалено. Помни, че е светлоок.

— Няма вероятност да забравя — сухо отвърна Каладин. — Пък и ти беше човекът, който едва не се гътна от радост, когато той предложи да ни даде да яздим тези чудовища.

— Някога да си се сблъсквал със светлоок ездач? На бойното поле?

Каладин си спомни тътена на копитата, мъжа в сребристата броня, мъртвите другари.

— Да.

— Значи си наясно с предимствата. С радост ще приема предложението на Далинар.

Началник Йенет се оказа дама. Каладин се позачуди, когато към тях приближи една хубава млада светлоока жена, следвана от двама коняри. Беше облечена в традиционна воринска дреха, но не копринена, а от по-груба материя. Полите й бяха срязани от глезените до хълбоците. Отдолу жената носеше панталони.

Тъмните й коси бяха прибрани на опашка, без украшения. Лицето й издаваше напрежение, каквото Каладин не очакваше у светлоока дама.

— Върховният принц каза да ви разреша да пипате конете ми, обесници такива — обяви Йенет и скръсти ръце. — Не ми е приятно.

— Какъв късмет — отвърна Каладин. — И на нас не ни е приятно.

Тя го огледа от глава до пети.

— Ти си онзи, нали? За когото всички говорят?

— Може би.

Тя изсумтя.

— Да беше се подстригал. Добре де. Отваряйте си ушите, войничета! Ще свършим работата както трябва. Няма да повредите моите коне, нали така. Слушайте сега. Хубавичко слушайте.

И последва най-скучната и пространна лекция в живота на Каладин. Жената обясни надълго и нашироко за стойката — с изправен гръб, но без напрежение. За подкарването на коня — с пети, нищо остро. За ездата, за уважението към добичето, за правилното държане на поводите и за пазенето на равновесие. И всичко това — преди да им позволи да докоснат някое от съществата.

Най-сетне скуката беше прекъсната от появата на конник. За беля, това беше Адолин Колин на гърба на неговия чудовищен бял кон. Конят беше няколко педи по-висок от онзи, който Йенет им показваше. Изглеждаше направо като друг вид животно. Имаше грамадни копита, бляскав бял косъм и неразгадаеми очи.

Адолин изгледа мостовите с подигравка, после улови окото на Йенет и й се усмихна не толкова снизходително.

— Йенет. Изглеждаш очарователно, както винаги. Това нова рокля за езда ли е?

Жената се наведе, без да гледа — говореше как трябва да се водят конете — и подбра един камък. Обърна се и го метна по Адолин.

Той се сви и вдигна ръка да предпази лицето си, макар Йенет да не улучи.

— Хайде де. Нали не се сърдиш, че…

Нов камък. Този го чукна по ръката.

— Добре, добре.

Адолин се отдалечи в тръс, прегърбен, та да е по-малка мишена за камъните.

После Йенет показа как се оседлава конят и как се слага юздата, завърши лекцията и отсъди, че слушателите й са достойни да пипнат животните. Няколко от конярите на Йенет, мъже и жени, се спуснаха да подберат подходящите коне за шестимата мостови.

— Имате доста жени на служба — отбеляза Каладин, докато конярите работеха.

— Конната Езда не се споменава в Изкуства и величие — отговори Йенет. — По онова време конете не били твърде добре познати. Разбира се, Сияйните имали своите ришадийци, но дори кралете рядко имали достъп до обикновените коне.

Йенет носеше скритата си ръка в ръкав, а повечето тъмнооки конярки имаха ръкавица.

— Което е важно, понеже…? — попита Каладин.

Тя го погледна изумено.

— Изкуства и величие… — помъчи се да го подсети. — Основата на мъжките и женските изкуства… Разбира се. Гледам капитанските ти нашивки, обаче…

— Обаче аз съм си тъмноок невежа?

— Естествено. Щом така искаш да го кажеш. Все тая. Гледай, няма да ти чета лекции за изкуствата. Без друго се уморих от приказки. Да речем просто, че всеки може да стане коняр. Разбрано?

Тя не притежаваше култивирания финес, който Каладин с времето беше свикнал да очаква от светлооките жени. Установи, че това е освежаващо. По-добре жена, която е откровено снизходителна, отколкото другото. Конярите изведоха животните от ограденото място и ги вкараха на манежа, наредени в кръг. Група парши със сведени погледи внесоха седлата, подложките и юздите. След лекцията на Йенет Каладин можеше да назове различните такъми.

Подбра си едно добиче, което не изглеждаше особено зло — ниско конче с неравна грива и кафяв косъм. Оседла го с помощта на един коняр. Моаш оседла своя кон и се метна. Когато конярят се оттегли, конят тръгна, без Моаш да го е карал.

— Ей! Спри. Тпруу. Как да го накарам да спре да ходи?

— Ти пусна юздите — провикна се Йенет подире му. — Проклет глупак! Не ме ли слуша изобщо?

— Юздите — рече Моаш и се помъчи да ги докопа. — Не мога ли да го чукна по главата с пръчка, като чулите?

Йенет се почеса по челото.

Каладин погледна своя звяр в очите и тихо му заговори.

— Чуй ме. Ти не искаш да правиш това. И аз не искам. Нека просто се държим възпитано един с друг и да приключим час по-скоро.

Конят тихо изпръхтя. Каладин пое дълбоко дъх, улови седлото, както му беше казано, и стъпи в стремето. Люшна се няколко пъти и се метна на гърба на коня. Стисна яко лъка на седлото и се подготви звярът да хукне нанякъде и да го размята.

Конят обаче наведе глава и взе да лиже камъните.

— Хайде сега — подхвана Каладин и вдигна юздите. — Давай. Да се размърдаме.

Конят не му обърна внимание.

Каладин опита да го смушка в хълбоците, както ги учиха. Конят не помръдна.

— Нали се предполага, че си нещо като каручка с крака — заувещава Каладин добичето. — Струваш колкото цяло село. Докажи го. Мърдай! Давай! Напред!

Конят продължи да лиже камъните.

Какво прави тоя звяр?, учуди се Каладин и се наведе да погледне. С изненада забеляза, че тревата се подава от дупките си. Лизането подлъгва тревата, че вали дъжд. Обикновено след буря растенията се разтваряха да пият вода, дори и насекомите да решаха да ги надъвчат. Умна твар. Мързелива, ама умна.

— Трябва да й покажеш, че ти командваш — подхвърли Йенет пътем. — Стегни юздите, изправи се, дръпни й главата и не й давай да яде. Ще те стъпче, ако не си твърд.

Каладин се постара да я послуша и успя — най-после — да откъсне кобилата от храната. Миришеше странно, но всъщност не беше неприятно. Накара я да ходи и след това насочването не беше чак толкова трудно. Ала му беше непривично друг да отговаря за това къде отива той. Да, държеше юздите, но всеки миг тоя кон можеше просто да препусне и той нямаше да е в състояние да направи нищо. Половината приказки на Йенет се отнасяха до това да не се плашат конете — как човек да остане спокоен, когато конят се понесе в галоп, и как никога не бива да ги изненадваш в гръб.

Изненада се колко високо е всъщност на гърба на коня. Падането на земята щеше да е продължително. После поведе своята кобила и не след дълго успя нарочно да я спре до Натам. Дълголикият мостови държеше своите юзди все едно бяха скъпоценни камъни. Боеше се да ги дръпне или да направлява своето добиче.

— Бурите да го отнесат, не вярвам, че хората яздят тия неща нарочно — съобщи Натам. Говореше на някакъв алетски селски диалект, все едно отхапваше думите, преди да ги изговори докрай. — Искам да кажа, не се движим по-бързо, отколкото пеша, нали?

Каладин отново си припомни отдавнашния образ на препускащия конник. Да, виждаше смисъл в конете. Като седиш по-високо, можеш да удариш по-силно. А и размерите на коня и мощта му плашеха пехотинците и ги караха да се разбягват.

— Струва ми се, че повечето коне са по-бързи — отговори той. — Бас държа, че са ни дали старите добичета, та да се учим.

— Аха, май е така. Топло е. Навремето яздех чули. Това нещо тук не бива да е толкова… топло. Трудно ми е да повярвам, че струва колкото струва. Все едно яздя камара изумрудени броами. — Натам замълча и погледна през рамо. — Само дето задницата на изумрудите никак не е толкова заета…

— Натам, помниш ли много от деня, когато някой опита да убие краля?

— Ама разбира се. Бях с момчетата, които изтичаха навън. Намерихме го да виси. Плющеше на вятъра като ушите на самия Отец на Бурята!

Каладин се усмихна. По-рано този човек рядко произнасяше повече от две изречения на куп. Все гледаше мрачно в земята. Службата като мостови го бе похабила. А последните няколко седмици се оказаха добри за Натам. Добри за всички тях.

— Преди бурята онази нощ имаше ли някой на балкона? — попита Каладин. — Слуга, когото не познаваш? Войници, които не са от Кралската гвардия?

— Не помня слуги — отвърна Натам и погледна изпитателно. Някогашният селянин доби замислено изражение. — Цял ден пазех краля, сър, заедно с Кралската гвардия. Нищо не ми се стори особено. Аз… Тпруу!

Конят му изведнъж се разбърза и задмина каладиновия.

— Помисли си! — провикна се Каладин. — Виж дали няма да си спомниш нещо!

Натам кимна. Продължаваше да държи юздите все едно са от стъкло, нито ги дърпаше, нито направляваше коня. Каладин поклати глава.

Край него препусна малко конче. Във въздуха. Конче от светлина. Сил се разсмя, превърна се в панделка и кацна на гривата на каладиновата кобила, току пред него.

Изтегна се с усмивка, после се начумери на изражението му.

— Не се наслаждаваш — рече Сил.

— Все повече говориш като майка ми.

— Завладяващо? Удивително, остроумно, съдържателно?

— Повтаряш се.

— Завладяващо? Удивително, остроумно, съдържателно?

— Много смешно.

— Каза човекът, който не се смее — отвърна тя и скръсти ръце. — Добре, какво те меланхолизира днес?

— Меланхолизира? Това дума ли е?

— Не знаеш ли?

Каладин поклати глава.

— Да — сериозно заяви Сил. — Да, определено е дума.

— Нещо не е на мястото си. Нещо в разговора с Натам преди малко. — Той подръпна юздите, за да попречи на кобилата пак да се наведе да пасе. Добичето беше много целенасочено.

— И за какво разговаряхте?

— За опита за убийство — отвърна Каладин и присви очи. — И дали е видял някой преди… — Млъкна за малко. — Преди бурята.

Погледна Сил в очите.

— Самата буря щеше да отнесе парапета.

— Да го огъне! — подсказа Сил, изправи се и се засмя. — Оохх…

— Беше чисто отрязано, мазилката в основата беше изчовъркана. Обзалагам се, че силата на ветровете не е по-малка от теглото на краля.

— Значи това е направено след бурята.

Така времето на извършването доста се стесняваше. Каладин насочи коня си към Натам. Не беше лесно да го достигне. Натам, за свое явно изумление, препускаше. А Каладин не можеше да накара кобилата да се размърда.

— Да не би да ти е трудничко, мостови? — попита Адолин, който се появи отнякъде.

Каладин го изгледа. Отче на Бурята, как да не се почувстваш дребен, когато яздиш редом с адолиновото чудовище. Каладин опита да смуши кобилата. Тя продължаваше да клепа и си обикаляше манежа.

— Капчица може и да е била пъргава на младини, обаче това е било преди петнадесет години. Честно казано, изненадан съм, че още е тук. Явно е отлична за обучение на деца. И мостови.

Каладин не му обръщаше внимание, гледаше право напред и се мъчеше да накара добичето да побърза, та да настигнат Натам.

— Така де, ако искаш нещо с повече живец — продължи Адолин и посочи настрани, — Мечтаната Буря може да ти се понрави.

Сочеше едно по-едро и по-стройно животно. То се намираше в отделно ограждение, оседлано и вързано за един кол, здраво забит и замазан в земята. Дългото въже му позволяваше да тича, ала само в кръг. Конят мяташе глава и пръхтеше.

Адолин смушка ришадиеца и подмина Натам.

Мечтаната Буря, а?, рече си Каладин и огледа създанието. Определено имаше повече живец от Капчица. И като че искаше да захапе всеки, който се приближеше твърде.

Каладин подкара Капчица нататък. Когато наближи, забави ход — това достави голямо удоволствие на Капчица — и слезе. Слизането беше по-трудно от очакванията му, но успя да не падне по лице.

Когато слезе, тури ръце на кръста и взе да разучава бягащия кон в заграждението. Сил се разходи по главата на Капчица и попита:

— Не се ли оплакваше преди малко, че предпочиташ да ходиш, отколкото да се оставиш да те разнася кон?

— Аха — отвърна Каладин. Без да забележи, беше задържал малко Светлина. Съвсем мъничко. Тя излезе, щом заговори. Беше невидима — трябваше да се взре внимателно и да забележи леко нагъване във въздуха.

— И какво си въобразяваш, че правиш, като обмисляш да яздиш това?

— Този кон — обясни Каладин и кимна по посока на Капчица, — е само за ходене. Аз и сам умея да ходя доста добре. Онзи там е кон за война.

Моаш имаше право. Конете даваха предимство на бойното поле, следователно той трябваше поне да се запознае с тях.

Същите доводи използва и Захел, за да ме накара да се науча да боравя с Меча, помисли Каладин с неудобство. А аз му отказах.

Йенет дойде при него и попита:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Ще яхна онзи кон — обясни Каладин и посочи Мечтаната Буря.

Йенет изсумтя.

— Ще те хвърли на мига и ще си строшиш главата, мостови. Не я бива с ездачи.

— Има седло на гърба.

— За да свиква.

Конят спря да препуска в кръг и забави ход.

— Не ми харесва погледът ти — каза Йенет и обърна своя кон. Той риеше земята, сякаш нямаше търпение да препусне.

— Ще опитам — отговори Каладин и тръгна напред.

— Дори няма да успееш да се качиш на седлото — рече Йенет. Наблюдаваше го внимателно, любопитна какво ще направи. А на него му се струваше, че тя повече се тревожи за безопасността на коня.

Сил кацна на рамото му.

— Ще стане като на арената на светлооките, нали? Накрая ще се озова проснат по гръб, зяпнал в небето, и ще се чувствам като глупак.

— Сигурно — бодро отвърна Сил. — И защо го правиш? Заради Адолин?

— Ами. Князчето може да иде да се хвърли в някоя буря.

— Защо тогава?

— Защото се боя от тези създания.

Сил го изгледа в почуда, обаче за Каладин това беше съвършено разумно. Мечтаната Буря дишаше тежко и го гледаше право в очите.

— Гръм да те удари! — провикна се Адолин. — Момче! Не го прави! Да не се побърка?

Каладин приближи кобилата. Тя затанцува ситно, обаче му позволи да докосне седлото. Той вдъхна още малко Светлина и се метна.

— Проклятие! Какво… — викаше Адолин.

И Каладин не чу нищо повече. Благодарение на Светлината скочи по-високо от обикновен човек, но не беше точен. Улови лъка на седлото и успя да преметне крака си, ала тогава конят взе да рита.

Звярът беше невероятно силен, за разлика от Капчица. Почти хвърли Каладин при първото ритване.

С широк замах той вля Светлина в седлото и се залепи за него. Това означаваше единствено, че вместо да бъде захвърлен като парцал, той щеше да се мята като парцал. Някак успя да улови гривата на коня, стисна зъби и се постара да не загуби съзнание от разтърсването.

Конюшните се размазаха пред очите му. Чуваше само биенето на сърцето си и чаткането на копитата. Пустоносният звяр се движеше като самата буря, ала Каладин беше залепнал за седлото като закован. След цяла вечност конят се укроти. Дишаше тежко и от муцуната му висеше пяна.

Зрението на Каладин се избистри и той видя група мостови, които го приветстваха, благоразумно застанали надалеч. Адолин и Йенет, и двамата на коне, го зяпаха с ужас и страхопочитание. Каладин се усмихна.

И тогава с едно последно мощно движение Мечтаната Буря го изхвърли.

Не беше забелязал, че Светлината в седлото е свършила. В изпълнение на собственото си предсказание, той се озова замаян, проснат на гръб и втренчен в небето. Не помнеше последните няколко секунди. Духчета на болката изпълзяха от земята до него като тънки оранжеви ръце, които се гънеха насам-натам.

Над Каладин се приведе конска глава с тайнствени тъмни очи. Конят изпръхтя. Миришеше на влага и трева.

— Ти, чудовище — рече му Каладин. — Изчака да се отпусна и тогава ме хвърли.

Конят изпръхтя в отговор и Каладин откри, че се смее. Бурята да го отнесе, хубаво му беше! Не можеше да обясни защо, но наистина се ободри, докато се бореше за живота си, увиснал върху буйното животно.

Когато стана и се отръска, самият Далинар навъсен си проправи път през хората. Каладин не беше забелязал, че той е останал наблизо. Местеше поглед от Мечтаната Буря към Каладин и обратно. После попривдигна вежда.

— Човек не може да гони убийци с кротък кон, сър — обясни Каладин и отдаде чест.

— Да, обаче е обичайно хората да почнат обучението си с оръжия без остриета, войнико. Добре ли си?

— Отлично, сър.

— Хубаво. Изглежда, твоите хора се справят с обучението. Ще наредя да се реквизират животни. Ти и още петима по твой избор ще идвате тук да се упражнявате всеки ден през следващите няколко седмици.

— Слушам.

Щеше да намери време. Все някак.

— Добре. Получих предложението ти за първите патрули извън лагерите. Одобрявам. Защо не почнете след две седмици и не вземете коне, за да се обучавате на открито?

Йенет се задави.

— Извън града ли, господарю? Ами… разбойниците…

— Конете трябва да се използват, Йенет — отговори Далинар. — Капитане, ще се погрижиш да вземеш достатъчно войници, за да опазят животните, нали?

— Тъй вярно.

— Отлично. Обаче остави този тук.

— Ъъ, слушам.

Далинар кимна, тръгна и вдигна ръка към някого, когото Каладин не видя. Каладин потърка ударения си лакът. Останалата в тялото му Светлина първо беше излекувала главата и беше свършила, преди да стигне до ръката му.

Хората от Мост Четири отидоха при своите коне и Йенет им викна отново да ги яхнат и да започнат втората част от обучението. Каладин се озова до Адолин, който още беше на седлото.

— Благодаря — неохотно изрече принцът.

— За?

Каладин тръгна към Капчица, която преживяше, без да се вълнува от шумотевицата.

— Задето не каза на татко, че аз те забърках в това.

— Аз не съм слабоумен, Адолин — отвърна Каладин и се метна на седлото. — И сам виждах с какво се захващам.

С известни усилия откъсна Капчица от храната и получи още няколко съвета от един коняр.

Най-сетне се насочи към Натам. Подскачаше, но общо взето посвикна да се движи с коня и не се мяташе много.

Натам го наблюдаваше.

— Не е честно, сър.

— Каквото направих с Мечтаната Буря ли?

— Не. Че си яздиш ей така. Съвсем естествено.

Каладин нямаше такова чувство.

— Искам да поговорим още малко за онази нощ.

— Сър? — откликна дълголикият мъж. — Още не съм се сетил за нищо особено. Малко бях разсеян.

— Имам друг въпрос — рече Каладин и изравни Капчица с натамовия кон. — Питах те за твоята смяна тогава. А какво стана веднага след като си тръгнах? Някой друг освен краля излезе ли на балкона?

— Само гвардейци, сър.

— Кажи ми кои. Може те да са видели нещо.

Натам сви рамене.

— Аз главно наблюдавах вратата. Кралят постоя малко в дневната. Май Моаш излезе.

— Моаш — свъси се Каладин. — Нямаше ли смяната му да приключи скоро?

— Аха. Остана още малко. Каза, че иска кралят да се настани. Докато чакаше, Моаш излезе да провери балкона. Нали обикновено ни казваш да излизаме и там.

— Благодаря ти. Ще го попитам.

Каладин намери Моаш, който най-прилежно слушаше обясненията на Йенет. Явно бързо усвояваше ездата. Както всичко останало. Определено той беше най-възприемчивият ученик сред мостовите, когато ставаше дума за бой.

Каладин го погледа няколко мига. После се порази. Какво си мислиш? Че Моаш може да има нещо общо с покушението? Не ставай глупав. Това беше нелепо. Пък и Моаш не притежаваше Меч.

Отдалечи коня си оттам. Тогава обаче видя с кого се срещна Далинар. Сиятелния господар Амарам. Двамата бяха доста далеч и той не можа да ги чуе, ала виждаше развеселеното лице на Далинар. Адолин и Ренарин отидоха при тях с конете си и се усмихнаха широко, когато Амарам им помаха.

Гневът, който изпълни Каладин — внезапен, страстен, почти задушаващ — го накара да стисне юмруци. Дъхът му излизаше със свистене. Това го изненада. Мислеше, че е погребал омразата по-дълбоко.

Целенасочено обърна коня си на другата страна и зачака възможността да излезе на патрул с новобранците.

Струваше му се много добре да се поотдалечи от лагера.