Брандън Сандърсън
Сияйни слова (36)

22
Светлини в бурята

Буреносни ли сме, ще извикаме

ветрове и дъждове.

Пазете се от силите, пазете се от силите.

Връз боговете спуска нощ

и дух червен обвързва.

Пазете се от края, пазете се от края.

Из „Песента на Вятъра“ на Слушачите, Четвърта строфа

Каладин наблюдаваше капаците на прозорците. Вятърът идеше на пориви.

Първо — покой. Да, в далечината се чуваше вой, когато вятърът минеше през някоя кухина, ала наблизо нямаше нищо.

Трепване. После летвите тракат печално в рамката си. Силно разтърсване. През свръзките се процежда вода. В тъмния хаос на бурята навън има нещо. То се тресе и блъска прозореца, иска да влезе.

Проблесна светлина и се отрази в дъждовните капки. Още една светкавица.

Сетне светлината остана. Не трепваше, подобно на заредените сфери, и се задържа отвън. Червеникава. По причина, която сам не можеше да обясни, Каладин я оприличи на очи.

Замаяно се пресегна към бравата, та да отвори прозореца и да погледне.

— Наистина някой трябва да оправи този разтропан капак — раздразнено рече крал Елокар.

Светлината избледня. Тракането секна. Каладин примигна и отпусна ръка.

— Напомнете ми да кажа на Накал да се погрижи — продължи Елокар, крачейки зад дивана. — Капакът не бива да пропуска. Това е кралски дворец, не някаква си селска пивница!

— Ще се погрижим да го оправят — отговори Адолин. Той седеше на стол край камината и листеше илюстрована книга. Брат му се беше настанил до него, отпуснал ръце в скута си. Навярно беше понатъртен след обучението, но не го показваше. Беше извадил някаква кутийка от джоба си и току я отваряше, въртеше я в ръка, потъркваше я от едната страна и я затваряше с щракване. Не спираше.

Докато си играеше с кутийката, не гледаше никъде. Като че прекарваше доста време така.

Елокар продължи да крачи. Идрин — началник на Кралската гвардия — стоеше близо до него, изправил гръб. Зелените му очи гледаха право напред. Беше доста тъмнокож за алет, та навярно имаше малко азишка кръв. Носеше брада и мустаци.

По предложение на Далинар, Мост Четири служеше с хората на Идрин. Засега Каладин беше впечатлен от началника и от отряда му. Ала когато засвиреха тръбите за нападение на някое плато, Идрин се обръщаше по посока на звука и по лицето му се изписваше копнеж. Искаше да влезе в бой. Заради предателството на Садеас мнозина войници в лагера изпитваха същото — като че търсеха възможност да докажат силата на далинаровата армия.

Бурята продължаваше да тътне. Странно беше да не е студено по време на буря — в казармата винаги беше хладно. Това помещение беше добре затоплено, но не от огън. В камината имаше един рубин, голям колкото каладиновия юмрук, толкова голям, че би стигнал за прехраната на всички жители на Огнекамък за седмици.

Каладин се отмести от прозореца и бавно тръгна към камината, все едно се канеше да поразгледа камъка. Всъщност му се щеше да надзърне в книгата на Адолин. Доста мъже отказваха даже да погледнат книга, понеже не им подобаваше. Адолин явно не го беше грижа. Любопитно.

Докато приближаваше камината, подмина вратата на стаята, където Далинар и Навани се бяха оттеглили с идването на бурята. Каладин искаше да остави страж вътре. Отказаха му.

Добре де, стаята има само един вход. Даже прозорец няма, рече си той. Появяха ли се думи на стената, щеше да е сигурен, че никой не се е промъкнал.

Каладин се приведе и загледа рубина, който беше поставен в мрежест обков. От мощната топлина, лицето му се запоти. В името на Бурите, рубинът беше толкова голям, че Светлината в него би трябвало да го ослепи. А той можеше да се взира в дълбините му и да гледа как Светлината се движи.

Хората мислеха, че светлината от скъпоценните камъни е неподвижна и спокойна, ала тя беше такава единствено в сравнение с трепкането на свещта. Вгледаш ли се дълбоко в камъка, можеш да видиш как светлината се движи безредно като буря. Вътре не беше спокойно. Никак не беше спокойно.

— Да разбирам ли, че досега не си виждал фабриал за отопление? — поинтересува се Ренарин.

Каладин погледна очилатия принц. Също като Адолин, той носеше униформата на алетски върховен господар. Всъщност, Каладин не го беше виждал с други дрехи — ако не се брои Бронята, разбира се.

— Не, не съм.

— Нова технология — обясни Ренарин, без да спира да си играе с металната кутийка. — Лично майка ми изработи този. Имам чувството, че докато се обърна, светът се е променил.

Каладин изсумтя. Чувството ми е познато. Част от него копнееше да вдиша Светлината на този камък. Глупаво. Щеше да пламне като огън. Отпусна ръце и мина край стола на Адолин.

Илюстрациите в книгата му показваха добре облечени мъже. Рисунките бяха хубави. Лицата бяха изобразени подробно като дрехите.

— Мода? — попита Каладин. Не искаше да се обажда, но му се изплъзна. — Търсите си нови дрехи по време на буря?

Адолин захлопна книгата.

— Та Вие носите само униформи — объркано додаде Каладин.

— Необходимо ли е да си тук, мостови? — попита Адолин. — Със сигурност никой няма да дойде да ни убива по време на бурята.

— Тъкмо защото мислите така, аз трябва да съм тук. Какъв по-добър момент за опит за убийство? Ветровете ще скрият виковете, а помощта ще се забави, понеже всеки се е прибрал заради бурята. Струва ми се, че това е един от миговете, когато Негово Величество най-много се нуждае от охрана.

Кралят спря да крачи и посочи с пръст.

— Има смисъл. Защо друг не ми е обяснил това?

Той изгледа Идрин, който запази спокойствие.

Адолин въздъхна.

— Можеше поне да оставиш двама ни с Ренарин — рече той тихо на Каладин.

— По-лесно е да ви пазя, когато всички сте заедно, Сиятелни господарю. Пък и вие можете да се пазите взаимно — отговори Каладин и се отдалечи.

Далинар и без това смяташе да прекара бурята с Навани. Каладин отново отиде до прозореца и заслуша как бурята отминава. Наистина ли видя онези неща, когато беше навън? Лице, огромно като небето? Самия Отец на Бурята?

Аз съм богиня. Много, много малка, казваше Сил.

Най-сетне бурята стихна и Каладин отвори прозореца. Небето беше черно, няколко призрачни облака отразяваха светлината на Номон. Бурята беше почнала през нощта, ала никой не можеше да спи. Каладин ненавиждаше късните бури; на другия ден често се чувстваше изтощен.

Вратата на страничната стая се отвори и Далинар излезе, следван от Навани. Внушителната дама носеше голяма тетрадка. Разбира се, Каладин беше чувал за пристъпите на Върховния принц по време на буря. Хората му не бяха единни по въпроса. Някои мислеха, че Далинар се бои от бурите и от страх получава гърчове. Други шушукаха, че с възрастта Тоягата губи разсъдък.

Каладин много искаше да узнае кое е вярно. Неговата съдба и съдбата на хората му зависеше от здравето на този човек.

— Някакви числа, сър? — попита той и надзърна в стаята да огледа стените.

— Не — отвърна Далинар.

— Понякога се появяват точно след бурята — продължи Каладин. — Сложил съм хора в преддверието. Бих помолил всички да останете тук за малко.

Далинар кимна.

— Както искаш, войнико.

Каладин доближи изхода. Оттатък пазеха неколцина от Мост Четири и от Кралската гвардия. Каладин кимна на Лейтен, после им даде знак да излязат на балкона. Той щеше да улови призрака, който драскаше числата. Ако наистина съществуваше.

Зад него, Ренарин и Адолин отидоха при баща си.

— Нещо ново? — тихо попита Ренарин.

— Не. Видението се повтори. Но случките не бяха в същия ред като последния път, а и някои бяха нови, значи има за научаване нещо, което не сме открили… — Като забеляза Каладин, Далинар млъкна и смени темата. — Е, докато чакаме тук, може да се осведомя за новостите. Адолин, кога можем да очакваме още дуели?

— Старая се — отговори Адолин с гримаса. — Мислех, че като бия Салинор, другите ще поискат да си премерят силите с мен, обаче те протакат.

— Проблематично — вметна Навани. — Не казваше ли, че всеки иска да се дуелира с теб?

— Искаха! Поне когато аз не можех да се дуелирам. Сега при всяко мое предложение хората почват да тътрят крака и да гледат на другата страна.

— Пробва ли с някой от лагера на Садеас? — нетърпеливо се обади кралят.

— Не. Обаче там има само един пълен Броненосец освен него. Амарам.

Каладин потрепери.

— Е, с него няма да се дуелираш — развесели се Далинар. Седна на дивана, а Сиятелната Навани се настани до него и обичливо положи длан на коляното му. — Трябва да е на наша страна. Разговарях с Върховния господар Амарам…

— Мислиш, че можеш да го накараш да се отдели? — попита кралят.

— Възможно ли е това? — изненада се Каладин.

Светлооките се обърнаха към него. Навани примигна, като че едва сега го забелязваше.

— Да, възможно е — обясни Далинар. — Повечето от земите на Амарам ще останат за Садеас, обаче той може да присъедини личните си владения към моето княжество, както и Броните си. Обикновено става размяна на земя с някое княжество, съседно на онова, към което върховният господар иска да се присъедини.

— Такова нещо не се е случвало от десетилетия — тръсна глава Адолин.

— Работя по въпроса — каза Далинар. — Но Амарам… иска да обедини мен и Садеас. Мисли, че отново можем да се съюзим.

Адолин изсумтя.

— Тази възможност изчезна в деня, когато Садеас ни предаде.

— А може би и много преди този ден — допълни Далинар, — ако и аз да не съм го забелязал. Някой друг, когото да предизвикаш, Адолин?

— Ще опитам с Таланор, а после Калишор.

— И двамата не са пълни Броненосци — свъси се Навани. — Имат или Броня, или Меч.

— Пълните Броненосци до един ми отказаха — вдигна рамене Адолин. — Тези двамата нямат търпение да се бият, алчни са за слава. Един от тях може да се съгласи, за разлика от останалите.

Каладин скръсти ръце и се облегна на стената.

— И ако ги победите, няма ли да подплашите другите?

— Когато ги победя — отвърна Адолин и се начумери на отпуснатата поза на Каладин, — татко ще примами останалите да се дуелират.

— Но това трябва да спре все някога, нали? — продължи Каладин. — В крайна сметка другите Върховни принцове ще разберат какво става. Няма да се оставят да бъдат въвличани в нови дуели. Може би това вече се случва. Може би затова не приемат.

— Някой ще приеме — каза Адолин и се изправи. — И когато почна да печеля, останалите ще започнат да ме приемат като истинско предизвикателство. Ще поискат да изпитат способностите си.

Това се струваше оптимистично на Каладин.

— Капитан Каладин е прав — рече Далинар.

Адолин се обърна към баща си.

— Няма нужда да се биеш с всеки Броненосец в лагера — меко продължи Далинар. — Трябва да съсредоточим атаката си, да подбираме само дуели, които ни водят към крайната цел.

— И тя е? — попита Адолин.

— Да подкопаем позицията на Садеас — рече Далинар почти със съжаление. — Да го убием в дуел, ако се налага. Всеки в лагерите знае кои са страните в тази борба за власт. Няма да сполучим, ако наказваме всички еднакво. Трябва да покажем на онези по средата, онези, които сега решават кого да последват, предимството на доверието. На съвместните нападения на платата. На помощта от чужди Броненосци. Показваме им какво е да си част от истинско кралство.

Останалите се умълчаха. Кралят поклати глава и се обърна. Той не вярваше, или поне не вярваше напълно, в онова, което Далинар искаше да постигне.

Каладин установи, че се дразни. А защо? Далинар се беше съгласил с него. Поядосва се малко и осъзна, че навярно е задето някой спомена Амарам.

Дори споменаването на името му изваждаше Каладин от равновесие. Той все мислеше, че нещо ще се случи, нещо ще се промени сега, когато в лагера е този убиец. Ала всичко просто си продължаваше. Влудяващо. Каладин искаше да избяга.

Налагаше се да направи нещо по въпроса.

— Да приемам ли, че изчакахме достатъчно? — обърна се Адолин към баща си. — Мога ли да си вървя?

Далинар въздъхна и кимна. Адолин отвори вратата и тръгна; Ренарин го последва малко по-бавно. Когато минаха, Белязания и още трима, оставени от Каладин да пазят отвън, тръгнаха подире им.

Каладин отиде на вратата и набързо преброи кой е останал. Общо четирима.

— Моаш — рече той, когато видя, че другарят му се прозява. — Колко време дежуриш днес?

Моаш сви рамене.

— Една смяна пазих Сиятелната Навани. И една смяна с Кралската гвардия.

Товаря ги твърде много, каза си Каладин. Отче на Бурята. Нямам достатъчно хора. Даже и с останалите от Синята гвардия, които Далинар ми праща.

— Прибирай се и поспи. Ти също, Бисиг. Тази сутрин те видях на пост.

— А ти? — попита го Моаш.

— Добре съм.

Светлината на Бурята го поддържаше бодър. Вярно, да я ползва така можеше да е опасно — Светлината го караше да действа, да се оставя на поривите си. Не беше убеден, че харесва онова, което Светлината прави с него вън от бойното поле.

Моаш вдигна вежда.

— Ти трябва да си уморен поне колкото мен, Кал.

— След малко се прибирам. Имаш нужда от малко почивка, Моаш. Ще станеш небрежен, ако не почиваш.

— Трябва да карам две смени — отвърна Моаш и вдигна рамене. — Поне две, ако искаш да се обучавам заедно с Кралската гвардия и да давам редовните си наряди.

Каладин сви устни. Това беше важно. Моаш трябваше да мисли като телохранител, а службата с вече изграден отряд беше най-добрият начин това да стане.

— Смяната ми с Кралската гвардия вече привършва — отбеляза Моаш. — После си тръгвам.

— Добре. Дръж Лейтен с тебе. Натам, ти и Март пазете Сиятелната Навани. Аз ще изпратя Далинар до лагера и ще оставя хора на вратата.

— И после ще поспиш? — попита Моаш. Другите хвърлиха поглед на Каладин. Те също се тревожеха.

— Да, добре.

Каладин се върна в стаята. Далинар подаваше ръка на Навани да се изправи. Щеше да я изпрати до покоите й, както правеше през повечето вечери.

Каладин се подвоуми, сетне приближи Върховния принц.

— Сър, има нещо, което искам да обсъдя с Вас.

— Може ли да почака, докато привърша тук?

— Тъй вярно. Ще чакам на предния вход на двореца и после ще Ви охранявам на път за лагера.

Далинар, придружаван от двама мостови, отведе Навани. Каладин умислено тръгна по коридора. Слугите вече отваряха прозорците и Сил влетя като вихрушка от мъгла. Хихикайки, тя се завъртя няколко пъти около него и излезе през друг прозорец. По време на буря винаги заприличваше повече на духче.

Въздухът беше влажен и свеж. След буря целият свят сякаш ставаше по-чист, като измит.

Каладин стигна до входа на двореца, където на пост стояха двама от Кралската гвардия. Кимна им и в отговор получи уставно отдаване на чест. Взе един фенер от поста и го напълни със свои сфери.

Оттук Каладин виждаше и десетте лагера. Както винаги след буря, навсякъде проблясваше светлината на новозаредените сфери. Камъните в тях пламтяха, уловили частици от отминалата буря.

Каладин се зае с онова, което трябваше да каже на Далинар. Повтаряше си го на ум неведнъж, ала още не бе готов, когато Върховният принц най-сетне излезе от вратите на двореца. Натам отдаде чест зад вратите и така предаде Далинар на Каладин. После отърча при Март пред покоите на Сиятелната Навани.

Върховният принц пое надолу по криволичещия път от Иглата към конюшните. Каладин тръгна редом с него. Далинар изглеждаше много разсеян.

Не е казвал нищо за своите пристъпи по време на буря, мислеше Каладин. Не трябва ли да го направи?

По-рано бяха разговаряли за виденията. Какво виждаше или мислеше, че вижда, Далинар?

— Е, войнико. Какво искаше да обсъдим?

Каладин пое дълбоко дъх.

— Преди година служих в армията на Амарам.

— Значи там си се научил. Трябваше да се досетя. Амарам е единственият генерал в княжеството на Садеас с истински качества на пълководец.

— Сър — отвърна Каладин и спря на стъпалата. — Той предаде мен и хората ми.

Далинар спря, обърна се и го изгледа.

— Лошо решение по време на битка, така ли? Никой не е съвършен, войнико. Съмнявам се да е поставил другарите ти в неизгодно положение умишлено.

Просто го кажи, рече си Каладин. Забеляза, че Сил седи върху ред шистокори вдясно от него. Тя му кимна. Той трябва да знае. Просто е толкова…

Никога не беше говорил за това. Не докрай. Не беше го казвал дори на Скалата, Тефт и другите.

— Не беше така, сър — каза Каладин и погледна Далинар в очите на светлината на сферите. — Аз знам как Амарам се сдоби с Меча си. Бях там. Убих Броненосеца, комуто принадлежеше този Меч.

— Не може да е било така — бавно изрече Далинар. — Ако ти беше победил, щеше да имаш Бронята и Меча.

— Амарам ги взе за себе си, после изби всички, които знаеха истината. Всички, с изключение на един войник, когото Амарам, тласкан от гузната си съвест, жигоса като роб и продаде, вместо да го убие.

Далинар мълчеше. Наоколо беше съвсем тъмно. Светеха само звездите. В джоба на Далинар имаше няколко сфери и светлината им се провиждаше през плата на униформата му.

— Амарам е един от най-добрите мъже, които познавам — каза той. — Честта му е неопетнена. Не ми е известно да е вземал нечестно предимство дори в дуел, макар да има случаи, когато това е приемливо.

Каладин не отговори. Някога и той бе вярвал в това.

— Имаш ли доказателство? Нали разбираш, за нещо подобно не мога да приема думата само на един.

— Искате да кажете, на един тъмноок — скръцна със зъби Каладин.

— Работата не опира до цвета на очите, а до тежестта на твоето обвинение. Думите ти са опасни. Имаш ли доказателство, войнико?

— Когато той взе Бронята и Меча, присъстваха и други. Хора от личната му гвардия извършиха убийствата по негова заповед. Имаше и един бурегадател. На средна възраст, с остро лице, с брада като на ардент. — Той помълча. — Те всички са съучастници, но може би…

Далинар тихо въздъхна.

— Разговарял ли си за това с друг?

— Не.

— Продължавай да си държиш езика зад зъбите. Ще говоря с Амарам. Благодаря, че ми каза.

— Сър — подзе Каладин и се приближи. — Ако наистина вярвате в справедливостта, Вие…

— Синко, достатъчно засега — прекъсна го Далинар със спокоен, ала хладен глас. — Ти каза каквото имаше, освен ако не предложиш още някакво доказателство.

Каладин потисна внезапния изблик на гняв. Трудно му беше.

— Оценявам приноса ти в разговора за дуелите на моя син по-рано. Смятам, че за втори път добавяш нещо важно в обсъждането.

— Благодаря Ви, сър.

— Но в държанието с мен и семейството ми ти вървиш по тънката линия между помощта и неподчинението, войнико. Държиш се крайно предизвикателно. Аз зная какво ти е било причинено и затова не обръщам внимание. Виждам войника в теб. Тъкмо този войник взех на служба.

Каладин стисна зъби и кимна.

— Да, сър.

— Хубаво. Сега бягай.

— Сър, аз трябва да Ви придружа…

— Смятам да се върна в двореца. Няма да мога да спя много тази нощ, така че може да ми хрумне да досадя на вдовстващата кралица с размишленията си. Нейната охрана може да пази и мен. Когато се връщам в лагера си, ще взема един от тях.

Каладин въздъхна. После отдаде чест. Много хубаво, рече си той и заслиза по тъмния влажен път. Когато стигна долу, Далинар още стоеше на мястото си. Виждаше се само като сянка. Сякаш беше потънал в мисли.

Каладин се отправи към далинаровия лагер. Сил долетя и кацна на рамото му.

— Видя ли? Той те изслуша.

— Не, Сил.

— Какво? Той отговори, каза…

— Аз му казах нещо, което не искаше да чуе. Дори и да провери, ще намери достатъчно основания да пренебрегне разказа ми. Накрая ще е моята дума срещу думата на Амарам. Отче на Бурята! Не трябваше нищо да му казвам.

— Значи ще оставиш нещата така?

— Бурята да го отнесе, няма. Ще намеря моето възмездие.

— О…

Сил се намести на рамото му.

Вървяха дълго и най-сетне стигнаха лагера.

— Ти не си от Разбиващите Небето, Каладин — продума накрая Сил. — Не подобава да си такъв.

— Не съм от кои? — попита Каладин. Настъпваше пъргавите кремлинги в тъмното. Те пъплеха в грамадни множества след буря, когато растенията се отваряха да пият вода. — Това е бил един от ордените, нали?

Той поназнайваше нещо за ордените. Всеки знаеше — от легендите.

— Да — тихо отговори Сил. — Тревожа се за теб, Каладин. Мислех, че нещата ще се поправят, когато се освободиш от мостовете.

— Наистина се поправиха. Откакто бяхме освободени, нито един от хората ми не е убит.

— Но ти… — Сил сякаш не знаеше какво да каже. — Мислех, че ще станеш предишния човек. Помня един мъж на бойното поле… който се бореше…

— Този мъж е мъртъв, Сил — рече Каладин и помаха на постовете на влизане в лагера. Отново го обградиха светлина и движение. Хората бързаха по задачи, паршите поправяха повредените от бурята сгради. — Когато бях мостови, аз се тревожех само за моите хора. Сега е друго. Трябва да стана някой. Само че още не зная кой.

Когато стигна до казармата на Мост Четири, Скалата сипваше вечерната яхния. Доста по-късно от обичайното, понеже смените на повечето мостови бяха особени. Хората вече не бяха ограничени само с яхния, но настояваха да вечерят това. Каладин с благодарност взе една паница. Кимна на Бисиг, който седеше и си почиваше с неколцина други. Бъбреха си колко им липсва всъщност носенето на моста. Каладин беше насадил в тях уважение към моста, както войниците уважават копията си.

Яхния. Мостове. Говореха така топло за неща, които по-рано бяха белег на затворничеството им. Каладин хапна и спря, понеже съгледа нов човек, облегнат на един камък до огъня.

— Познавам ли те? — попита той и посочи якия плешив мъж. Кожата му беше като на алетите, обаче чертите му бяха други. Хердазиец?

— А, не му придиряй на Пунио — обади се Лопен. — Братовчед ми е.

— Имал си братовчед в мостовите отряди?

— Ами. Чул мама да разправя, че ни трябват още хора, та дошъл да помогне. Изписах му униформа и други работи.

Новодошлият Пунио се усмихна и вдигна лъжицата си за поздрав.

— Мост Четири — рече той с тежък хердазийски акцент.

— Войник ли си? — попита Каладин.

— Тъй вярно. В армията на Сиятелния господар Роион. Нямай грижа. Сега се заклех във вярност на Колин. Заради братовчеда.

Той обичливо се усмихна.

— Не можеш да напуснеш войската просто така, Пунио — подзе Каладин и се почеса по челото. — Нарича се дезертьорство.

— Не и за нас — обясни Лопен. — Ние сме хердазийци. И без това никой не може да ни различи един от друг.

— Така си е — додаде Пунио. — Веднъж годишно заминавам за родината. Когато се върна, никой не ме помни. — Той сви рамене. — А сега идвам тук.

Каладин въздъхна, обаче братовчедът явно можеше да се оправя с копието, а наистина му трябваха още хора.

— Добре. Само се прави, че си мостови още от началото, разбрано?

— Мост Четири! — разпалено отвърна Пунио.

Каладин мина край него и се настани на обичайното си място до огъня да отпочине и да размисли. Ала не можа, защото някой дойде и приклекна до него. Мъж с шарена кожа и униформата на Мост Четири.

— Шен?

— Сър.

Шен се взираше в него.

— Искаш ли нещо?

— Аз наистина ли съм от Мост Четири?

— Разбира се.

— А къде ми е копието?

Каладин го погледна в очите.

— Какво мислиш?

— Че не съм от Мост Четири — отвърна Шен, премисляйки всяка дума. — Че съм роб на Мост Четири.

Сякаш удари Каладин в корема. Надали беше чул десет думи от човека през цялото време, откакто се познаваха, а сега това?

Заболя го. Ето някой, който, за разлика от другите, не може да си тръгне просто така и да си намери място в света. Далинар беше освободил другите от Мост Четири, обаче един парш… Щеше да остане роб където и да иде, каквото и да прави.

Какво би могъл да му каже? Проклятие.

— Оценявам помощта ти, когато прибирахме имущество в пропастите. Знам, че понякога ти беше трудно да виждаш какво правим там долу.

Шен чакаше, клечеше и слушаше. Гледаше Каладин с непроницаемите си напълно черни очи.

— Не мога да почна да въоръжавам парши, Шен. Светлооките едва търпят нас самите. Ако дам копие на теб, представи си каква буря ще настане.

Шен кимна. По лицето му нямаше и намек за някакво чувство. Той стана и изправи рамене.

— Роб съм аз тогава.

И си тръгна.

Каладин блъсна глава в камъка и се вторачи в небето. Пустият му Шен. Животът му беше хубав като за парш. Със сигурност беше по-свободен от кого да е от неговия род.

А ти беше ли доволен от това?, обади се един глас в ума му. Щастлив ли беше като добре гледан роб? Или опита да избягаш, да си проправиш пътя към свободата с бой?

Каква неразбория. Предъвкваше тези мисли и ровичкаше в яхнията. Тъкмо хапна два залъка и Натам — един от отряда, който пазеше двореца — нахълта в лагера потен, трескав и зачервен от тичане.

— Кралят! — запъхтяно изрече той. — Убиец.