Брандън Сандърсън
Сияйни слова (71)

49
Как светът се преобразява

„Без това да е съвпадение, Тъкачите на Светлина включваха мнозина, които се занимаваха с изкуства. А именно: писатели, художници, музиканти, скулптори. При цялостния облик на ордена им, приказките за техните странни и разнообразни мнемонически способности може да са поукрасени.“

Из „Сияйни слова“, глава 21, страница 10

След като остави каретата си в конюшня на Външния пазар, Шалан бе отведена до стълби, изсечени в склона на хълм. Изкачи ги, после боязливо пристъпи на терасата, оформена в скалата. Край множество железни масички седяха добре облечени светлооки и бъбреха над чаша вино.

Намираха се достатъчно високо, та да виждат над военните лагери. Изгледът беше на изток, по посока на Произхода. Ама че неестествено разположение — Шалан се почувства уязвима. Беше навикнала балконите, градините и верандите да гледат в обратната на бурите посока. Вярно, надали някой щеше да излезе тук, когато се очакваше буря, но просто й се струваше погрешно.

Появи се старши слуга в черно и бяло, поклони се и я нарече Сиятелна Давар, без да й се налага да се представя. Трябваше да свиква; в Алеткар тя беше новост, при това лесно забележима. Остави слугата да я поведе между масите и отпрати охраната си за деня в едно по-просторно помещение, изсечено навътре в скалата вдясно от салона. Покривът и стените бяха обикновени и стаята можеше да се затваря плътно. Вътре още телохранители очакваха прищевките на господарите си.

Шалан привлече погледите на останалите посетители. Е, добре. Дошла беше да обезпокои техния свят. Колкото повече хората приказваха за нея, толкова по-големи щяха да са възможностите й да ги убеди да я послушат за паршите, когато му дойдеше времето. Паршите бяха навсякъде из лагерите, дори и в тази разкошна винарна. Шалан съгледа трима в ъгъла — местеха бутилки от етажерките по стената в щайги. Действаха бавно, но неумолимо.

След още няколко стъпки се озова на мраморната балюстрада на самия край на терасата. Тук Адолин имаше своя маса, разположена така, че нищо да не препречва изгледа на изток. Недалеч до стената стояха двамина от личната охрана на Далинар; явно Адолин беше достатъчно важен, щото пазачите му да не чакат с останалите.

Адолин листеше един фолиант — прекомерно голям, за да не бъде взет за женска книга. Шалан беше виждала подобни с военни карти, с изображения на брони или на архитектура. Стана й забавно, когато зърна глифите на този. Под тях имаше женски надписи за по-голяма яснота. Моди от Лиафор и Азир.

Адолин беше все така хубав. Може би и повече, понеже беше по-спокоен. Шалан нямаше да допусне той да разбърка ума й. Имаше цел в тази среща: съюз с дома Колин, който да помогне на братята й и да даде средства за разобличаването на Пустоносните и откриването на Уритиру.

Не можеше да си позволява слабости. Трябваше да владее положението. Не можеше да се държи угоднически и не можеше да…

Адолин я видя и затвори фолианта. Изправи се с усмивка.

… ох, Бурята да го отнесе. Тази усмивка.

— Сиятелна Шалан — рече той и подаде ръка. — Добре ли се настани в лагера на Себариал?

— Аха — отвърна тя с усмивка. Рошавата му коса извикваше у нея желанието да се пресегне и да прокара пръсти през нея. Децата ни ще имат възможно най-странните коси, рече си Шалан. Неговите руси и черни алетски кичури, моите червени и…

Нима наистина разсъждаваше за техните деца? Вече? Глупаво момиче.

— Да — продължи в опит да облекчи разговора. — Той е много мил с мен.

— Навярно защото сте роднини — отбеляза Адолин, настани я да седне и побутна стола й. Направи го сам, а не остави старшия слуга. Шалан не очакваше това от толкова високопоставен мъж. — Себариал прави само нещата, за които мисли, че е принуден да прави.

— Струва ми се, че може да те изненада.

— А, вече е правил тъкмо това няколко пъти.

— Нима? Кога?

— Е — каза Адолин и седна, — веднъж произведе доста, хмм, шумен и неуместен звук на среща с краля… — Адолин се усмихна и сви рамене, като че му е неудобно, но не се изчерви, както би се изчервила Шалан в подобно положение. — Това брои ли се?

— Не съм сигурна. Доколкото познавам чичо Себариал, съмнявам се това да е било изненадващо. По-скоро, очаквано.

Адолин се засмя и отметна глава назад.

— Да. Май си права. Права си.

Изглеждаше толкова уверен. Не твърде самонадеян като баща й. Всъщност, Шалан мислеше, че държанието на баща й беше породено не от увереност, а от липсата й.

Адолин приемаше с лекота и собственото си положение, и хората наоколо. Когато махна на старшата слугиня да донесе листата с вината, той й се усмихна, макар жената да беше тъмноока. А усмивката му успя да накара дори една старша слугиня да се изчерви.

И се очакваше Шалан да накара този мъж да я ухажва? В името на Бурите, тя се чувстваше по-способна, когато се мъчеше да измами главатаря на Призрачната кръв. Правѝ се на изтънчена, заповяда си тя. Адолин се движи в най-издигнати среди и е имал връзки с най-изисканите дами в света. Ще очаква това и от тебе.

— И така — подзе той и взе да разглежда листата с вината, описани с глифи. — От нас се очаква да се оженим.

— Бих олекотила израза, Сиятелни господарю — отговори Шалан, като внимателно подбираше думите си. — Не се очаква да се оженим. Просто братовчедка ти Ясна искаше да обмислим брака, а леля ти явно беше съгласна.

— Всемогъщият да пази мъжа, чиито родственици не са единодушни за бъдещето му — въздъхна Адолин. — Разбира се, за Ясна е съвсем нормално да достигне средна възраст без съпруг, но ако аз навърша двадесет и три години без булка, сякаш ще се превърна в някаква заплаха. Сексистко от нейна страна, не намираш ли?

— Е, тя искаше и аз да се омъжа. Така че не бих го определила като сексистко. Просто… ясна-истко? — Тя замълча. — Яснагинистично? Не, глупости. Би трябвало да е мизяснаистично, обаче не върши работа, нали?

— Мене ли питаш? — откликна Адолин и обърна менюто така, че и тя да го види. — Какво мислиш да поръчаме?

— В името на Бурята — продума Шалан. — И това всичкото са различни видове вина?

— Аха — отвърна Адолин и се приведе някак заговорнически към нея. — Честно казано, не обръщам голямо внимание. Ренарин знае разликите между вината — позволиш ли му, има да каканиже до безкрай. Аз пък поръчвам нещо, което ми се стори тежичко, а всъщност избирам по цвета. — Той се намуси. — Официално сме във война. Не мога да пия нищо упойващо, просто за всеки случай. Малко е глупаво, понеже днес няма да излизаме на плато.

— Сигурен ли си? Мислех, че нападенията не са редовни.

— Да, обаче моят лагер днес не е дежурен. А и те почти никога не приближават толкова преди буря. — Адолин се облегна, прегледа менюто и посочи едно от вината, като при това намигна на жената, която поднасяше.

Шалан усети хлад.

— Чакай малко. Буря?

— Аха — рече Адолин и погледна часовника в ъгъла. Себариал беше споменал, че часовниците стават все по-разпространени тук. — Всеки миг би трябвало да почне. Не знаеше ли?

Шалан изломоти нещо, гледайки на изток, отвъд неравния пейзаж. Дръж се с достойнство!, каза си тя. Изискано! Ала вместо това една първобитна част от нея искаше да намери дупка, където да се скрие. Изведнъж си въобрази, че може да усети как налягането пада, като че самият въздух се стреми да избяга. Можеше ли да види как бурята започва там далеч? Не, нямаше нищо. Шалан все пак погледна.

— Не проверих списъка, на бурите у Себариал — насили се да каже тя. Пък и, честно казано, какъвто си беше Себариал, списъкът му навярно беше остарял. — Заета бях.

— Хъм. Чудех се защо не ме попита за това място. Просто допуснах, че вече си го чувала.

Това място. Откритият балкон, който гледаше на изток. Сега светлооките, които пиеха вино, й се видяха изпълнени с очакване, малко напрегнати. Втората стая — голямата стая с яките врати, където стояха телохранителите — намери обяснение.

— Дошли сме тук, за да гледаме? — прошепна тя.

— Нова мода. Явно се предполага да седим тук, докато бурята почти ни връхлети, после да отърчим и да се скрием в другата стая. От седмици искам да дойда и едва сега успях да убедя пазачите си, че тук е безопасно. — Последните думи Адолин произнесе с известна горчивина. — Ако искаш, можем отсега да се преместим в другата стая.

— Не — отвърна Шалан и със сила откъсна пръстите си от ръба на масата. — Добре съм.

— Виждаш ми се бледа.

— Такава съм си.

— Защото си от ведените?

— Защото напоследък все съм на ръба на паниката. О, това нашето вино ли е?

Изискано, напомни си тя. Подчертано не гледаше на изток.

Прислужницата им поднесе две чаши искрящо синьо вино. Адолин взе своята и почна да я разучава. Подуши виното, отпи малко, после кимна доволно и освободи прислужницата с последна усмивка. Докато жената се оттегляше, той наблюдаваше задните й части.

Шалан въпросително вдигна вежди, но Адолин явно не намираше, че върши нещо нередно. Върна вниманието си към Шалан и пак се приведе напред.

— Знам, че се очаква човек да поразклати чашата, да вкуси виното и прочие — прошепна той. — Но никой никога не ми е обяснявал какво да търся.

— Може би буболечки, които плуват вътре?

— Ами, новият опитвач на храните ми щеше да ги съгледа веднага. — Той се усмихна, но Шалан разбра, че надали се шегува. Някакъв слаб мъж в цивилни дрехи беше дошъл да си приказва с телопазителите. Може да беше опитвачът.

Шалан отпи от виното. Добро беше — леко сладко, леко пикантно. Не че можеше да посвети много мислене на вкуса с тази буря…

Престани, рече си тя и се усмихна на Адолин. Трябваше да се погрижи днешната среща да мине добре за него. Накарай го да говори за себе си. Помнеше този съвет от книгите.

— Нападенията на платата — подзе тя. — Как разбирате кога изобщо да започнете?

— Хмм. О, имаме си съгледвачи — отговори Адолин и се облегна в стола. — Хора, които стоят горе в кулите с онези грамадни далекогледи. Проверяват всяко плато, до което можем да се доберем в разумно време, и търсят какавида.

— Чувам, че си спечелил своя дял от какавидите.

— Е, май не бива да говоря за това. Татко иска това повече да не е състезание. — Адолин я погледна очаквателно.

— Но можеш да говориш за минали нападения — отвърна Шалан с усещането, че изпълнява ролята според очакванията.

— Сигурно. Преди няколко месеца имахме едно нападение, при което спечелих какавидата практически сам. Нали разбираш, двамата с татко прескачаме първи пропастта и разчистваме място за мостовете.

— Не е ли опасно? — попита Шалан и покорно го загледа с широко отворени очи.

— Да, обаче ние сме Броненосци. Всемогъщият ни е дарил със сила и мощ. Отговорността е голяма и сме длъжни да използваме силите си в защита на нашите войници. Като минаваме първи, спасяваме живота на стотици от тях. Това ни позволява лично да водим армията.

Той замълча.

— Колко смело — откликна Шалан с, както се надяваше, задъхан и изпълнен с обожание глас.

— Е, така е правилно. Но е опасно. В онзи ден прескочих, обаче двамата с татко се оказахме доста разделени от паршендите. Той беше принуден да се върне, а един удар в крака стана причина набедреникът му да се напука, когато скочи обратно. Така че беше опасно да скочи отново при мен. Останах сам да чакам спускането на моста.

Адолин пак замълча. Навярно Шалан трябваше да попита какво се е случило после.

— А ако искаш да акаш? — поинтересува се тя вместо това.

— Е, обърнах гръб на пропастта и започнах да размахвам Меча с намерението да… Чакай малко. Какво каза?

— Да акаш — уточни Шалан. — Ето, ти си на бойното поле, облечен в метал като краб в черупка. И ако природата се обади?

— Аз… ъъъ… — Адолин се свъси. — Никоя жена не ме е питала такива работи.

— Ура за оригиналността! — рече Шалан, при все че се поизчерви. Ясна нямаше да е доволна. Не можеше ли да внимава какви ги приказва поне веднъж? Накарала го беше да говори за нещо, което харесва; всичко вървеше добре. И сега това.

— Добре — бавно подзе Адолин. — Във всяко сражение има прекъсвания и хората се редуват на предната линия. За всеки пет минути бой разполагаш с приблизително толкова почивка. Когато Броненосецът се оттегля, хората преглеждат Бронята за пукнатини, дават му да пийне или да хапне и му помагат с… онова, което ти спомена. Не е добра тема за разговор, Сиятелна. Всъщност ние не говорим за това.

— Тъкмо затова е добра тема за разговор. Мога да прочета за Броненосците и за славното клане в официалните истории. Никой обаче не записва мръсните подробности.

— Е, наистина става мръсно — намръщи се Адолин и отпи. — Не можеш наистина… не вярвам, че го казвам… не можеш наистина да се избършеш, когато си в Броня, та се налага някой да го свърши вместо тебе. Чувствам се като пеленаче. Друг път просто нямаш време…

— И?

Той я огледа с присвити очи.

— Какво? — попита тя.

— Просто опитвам да разбера да не би да си Шутът с перука. Той би ми причинил такова нещо.

— Нищо не ти причинявам. Само съм любопитна. — И, в интерес на истината, й беше любопитно. Замисляла се беше за тези неща. Даже май повече отколкото си заслужаваше.

— Добре. Щом трябва да знаеш, старата войнишка мъдрост гласи, че е по-добре да се засрамиш, отколкото да умреш. Не можеш да допуснеш нещо да отвлече вниманието ти от боя.

— И…

— И да. Аз, Адолин Колин, братовчед на краля и престолонаследник на княжеството Колин, съм се насирал в Бронята. Три пъти, винаги нарочно. — Той пресуши остатъка от виното. — Ти си много особена жена.

— Щом се налага да ти напомня, ти започна днешния ни разговор с шега за метеоризма на Себариал.

— Май да. — Адолин се засмя. — Не върви според очакванията, нали?

— Лошо ли е това?

— Не — отвърна Адолин и се усмихна още по-широко. — Всъщност, доста е освежаващо. Знаеш ли колко пъти съм разказвал как спасих платото?

— Убедена съм, че си бил много смел.

— Много.

— Макар и не колкото бедните хорица, които трябва да чистят доспехите ти.

Адолин се разсмя гръмко. За пръв път прозвуча напълно искрено — някакво негово чувство, което не беше предварително замислено или очаквано. Той заблъска с юмрук по масата, после махна за още вино и отри сълзите от очите си. Усмивката, с която я дари, заплашваше пак да я накара да се изчерви.

Я чакай. Да не би да… се получи? Предполагаше се тя да се представи като женствена и крехка, а не да разпитва хората какво става, ако се наложи да се изходят по време на сражение.

— Добре — продължи Адолин и взе чашата. Този път дори не погледна прислужницата. — Какви други мръсни тайни искаш да узнаеш? Накара ме да се разголя. Има сума ти неща, които не се споменават в разказите и в официалните истории.

— Какавидите — нетърпеливо подхвана Шалан. — Как изглеждат?

— Това ли те интересува? — попочеса се Адолин по главата. — Аз пък бях убеден, че ще искаш да знаеш за протриването…

Шалан бръкна в чантата си, извади лист хартия на масата и почна да рисува.

— Доколкото разбирам, никой не е проучвал задълбочено пропастните чудовища. Има няколко скици на мъртви зверове и толкова. А анатомията в тези рисунки е ужасна. Сигурно жизненият им цикъл е интересен. Навестяват тези пропасти, но се съмнявам, че наистина живеят тук. Няма достатъчно храна за толкова големи животни. Това значи, че идват тук като част от някакъв миграционен модел. Идват тук да правят какавиди. Виждал ли си някога малки? Преди да направят какавидата?

— Не — каза Адолин и премести стола си от нейната страна на масата. — Често това става през нощта и ние ги виждаме чак на сутринта. Трудно е да се забележат по платата — на цвят са като скалите. Това ме кара да си мисля, че паршендите ни наблюдават. Толкова често се стига до сражения по платата. Ще рече, те ни виждат да мобилизираме и после по посоката, в която се отправяме, преценяват къде ще намерят какавидата. Ние имаме преднина, обаче те се придвижват по-бързо из равнините, затова пристигаме едновременно…

Той млъкна и наведе глава да види по-добре скицата.

— В името на Бурята! Наистина е хубаво, Шалан!

— Благодаря.

— Не, имам предвид наистина хубаво.

Тя беше скицирала набързо няколкото типа какавиди, за които бе чела в книгите, наред с изображения на хора до тях за сравнение на размера. Не беше много добре — работеше за скорост. Но Адолин изглеждаше искрено впечатлен.

— Формата и текстурата на какавидата — каза тя — могат да помогнат за класифицирането на пропастните чудовища в семейство сходни животни.

— Най-много прилича на това — отговори Адолин, приближи още малко и посочи една от скиците. — Когато я докосна, тя е твърда като скала. Трудно е да се отвори без Меч. Разбиването с чукове би отнело цяла вечност.

— Хмм — обади се Шалан и си записа нещо. — Сигурен ли си?

— Аха. Така изглеждат. Защо?

— Това е какавидата на ю-нериг. Черупчесто животно от моретата около Марабетия. Казвали са ми, че тамошните хора ги хранят с престъпници.

— Ох.

— Може да е лъжливо потвърждение. Съвпадение. Ю-нериг е водно животно. Излиза на сушата само да прави какавида. Струва ми се пресилено да виждаме връзка с пропастните чудовища…

— Сигурно — отговори Адолин и отпи от виното. — Щом казваш.

— Може да е важно.

— За изследването. Знам. Леля Навани все така приказва.

— Може значението да е по-практично — рече Шалан. — Колко приблизително от тези създания се убиват от вашите войски и от паршендите всеки месец?

Адолин сви рамене.

— Горе-долу по едно на три дни като че ли. Понякога повече, друг път по-малко. Значи… петнадесет или там някъде месечно?

— Виждаш ли какъв е проблемът?

— Аз… — Адолин поклати глава. — Не. Извинявай. Май съм безполезен, ако не се отнася до това да намушкаш някого.

Шалан му се усмихна.

— Глупости. Показа вещина в избора на вино.

— Всъщност избрах го случайно.

— И е прекрасно на вкус. Емпирическо доказателство за твоята методология. Сега, ти навярно не виждаш проблема, защото не разполагаш с точните факти. Като цяло, големочерупчестите зверове се въдят бавно и растат бавно. Това е защото повечето екосистеми могат да поддържат малки популации от хищници с такива размери на върха си.

— Чувал съм и по-рано една-две от тези думи.

Шалан го погледна и вдигна вежди в почуда. Адолин се беше приближил още повече, за да види рисунката. Носеше лек парфюм, свеж дървесен аромат. Олеле…

— Добре, добре — рече той и се засмя, докато разглеждаше скиците. — Не съм толкова задръстен, колкото се преструвам. Разбирам какво казваш. Наистина ли мислиш, че бихме могли да избием толкова от тях, че това да стане проблем? Искам да кажа, хората ги ловуват от поколения, а зверовете още обикалят наоколо.

— Вие тук не ги ловите, Адолин. Вие ги обирате. Вие систематично унищожавате младото им поколение. Дали напоследък не са излизали да правят какавиди по-малко?

— Аха — колебливо каза той. — Мислим, че може да е заради сезона.

— Може. А може да е и заради това, че след повече от пет години обиране на какавидите, популацията е на изчезване. Обикновено зверове като пропастните чудовища нямат естествени врагове. Внезапната загуба на по сто и петдесет или повече животни годишно може да е бедствена за тях.

Адолин се намръщи.

— Скъпоценните ядра, които добиваме, изхранват хората във военните лагери. Без постоянен приток на нови камъни със значителни размери, превръщателите накрая ще счупят онези, с които разполагаме, и ние не ще можем да поддържаме войските си тук.

— Не казвам да престанете с лова — отговори Шалан и се изчерви. Навярно не трябваше да настоява на това. Уритиру и паршите — ето кое беше непосредствената задача. Все пак, тя трябваше да спечели доверието на Адолин. Ако успееше да помогне за пропастните чудовища, може би той щеше да я послуша, когато се обърне към него с нещо още по-революционно.

— Всичко, което казвам — продължи тя, — е, че си струва да се мисли и да се проучва. Какво ще стане, ако успеете да отгледате пропастни чудовища, да отгледате малки така, както се отглеждат чули? Вместо да вземате по три на седмица, да отгледате и да съберете стотици?

— Би могло да се окаже полезно — умислено рече Адолин. — Какво ще ти е нужно, за да го направиш?

— Е, не казвах, че… Имам предвид… — Шалан се спря. — Трябва да изляза на Пустите равнини — продължи тя по-твърдо. — Ако ще опитвам да разбера как се отглеждат тези животни, ще е необходимо да видя някоя от какавидите, преди да е разрязана. За предпочитане е да видя и възрастно пропастно чудовище и, в идеалния случай, да се сдобия с уловено малко, което да изучавам.

— Просто един кратък списък невъзможни неща.

— Е, ти попита.

— Може да успея да те изведа на Пустите равнини. Татко обеща на Ясна да й покаже мъртво пропастно чудовище, затова си мисля, че е планирал да я заведе след някой лов. Да видиш какавида обаче… те рядко се появяват близо до лагерите. Ще се наложи да те отведа опасно близо до територията на паршендите.

— Убедена съм, че можеш да ме защитиш.

Той я погледна с очакване.

— Какво? — попита Шалан.

— Чакам някое остроумие.

— Говорех сериозно. Сигурна съм, че когато ти си там, паршендите не ще дръзнат да се приближат.

Адолин се усмихна.

— Искам да кажа, само вонята…

— Допускам, че никога няма да стигна дотам да ти кажа за това.

— Никога — съгласи се Шалан. — Ти беше откровен, подробен и завладяващ. Това не са неща, които бих допуснала да забравя за един мъж.

Усмивката му стана още по-широка. Бурите да го отнесат, какви очи…

Внимавай, каза си Шалан. Внимавай! Кабсал лесно те подведе. Не повтаряй.

— Ще видя какво мога да направя. В близко бъдеще паршендите може и да не са проблем.

— Наистина ли?

Адолин кимна.

— Не е широко известно, макар че казахме на Върховните принцове. Утре татко ще се срещне с някои от водачите на паршендите. Срещата може да доведе до започване на преговори за мир.

— Та това е фантастично!

— Да. Нямам големи надежди. Убиецът… както и да е. Нека видим какво ще стане утре. Но ще трябва да се занимавам с това между останалите работи, които татко има за мен.

— Дуелите — каза Шалан и се приведе към него. — Какво става, Адолин?

Той видимо се колебаеше. Шалан продължи по-тихо.

— Каквото и да е ставало из лагерите напоследък, Ясна не беше наясно с него. Чувствам се окаяно невежа за тукашната политика, Адолин. Подразбрах, че баща ти и Върховният принц Садеас са имали разпра. Кралят е променил същината на нападенията на платата, а всички говорят, че ти вече се дуелираш. Но доколкото схващам, ти не си преставал.

— Друго е. Сега се дуелирам, за да спечеля.

— А преди не е било така?

— Не, тогава се дуелирах, за да наказвам. — Адолин се озърна, сетне я погледна в очите. — Започна се, когато баща ми взе да получава видения…

И Адолин продължи да говори. Заля я с изненадваща история с много повече подробности, отколкото Шалан очакваше. История за предателство и за надежда. Видения от миналото. Единен Алеткар, готов да преживее задаващата се буря.

Шалан не знаеше как да разбира всичко това, ала осъзнаваше, че Адолин й говори, защото е наясно със слуховете из лагерите. Естествено, тя беше чула за пристъпите на Далинар и имаше представа какво е направил Садеас. Когато Адолин спомена, че баща му иска Сияйните рицари да се върнат, тя усети хлад. Взе да се оглежда за Шарка — той би трябвало да е наблизо — но не го откри.

Същината на историята, поне според Адолин, беше предателството на Садеас. Очите на младия принц потъмняха и лицето му пламна, когато заговори как са били изоставени на Пустите равнини, обградени от врагове. Адолин изглежда се смути, когато разказа как са били спасени от отряд низши мостови.

Той ми се доверява, помисли Шалан с вълнение. Тя положи свободната длан върху ръката му, докато говореше — невинен жест, ала явно го накара да продължи и той тихо обясни плана на Далинар. Шалан не беше убедена, че Адолин трябва да споделя всичко това с нея. Двамата едва се познаваха. Ала споделянето сякаш вдигна някакво бреме от плещите на Адолин и той се успокои.

— Май това е краят. От мен се очаква да отвоювам Остриетата от другите, да премахна жилото им, да ги засрамя. Обаче не знам дали ще се получи.

— Защо не?

— Онези, които приемат да се дуелират с мен, не са достатъчно важни — отговори той и сви юмрук. — Ако спечеля твърде много от тях, истинските мишени — Върховните принцове — ще се уплашат и ще ми отказват двубои. Нужни са ми много по-ярки дуели. Не, всъщност ми е нужен двубой със Садеас. Да забия ухилената му муцуна в камъните и да си върна Меча на татко. Той обаче е прекалено мазен. Никога няма да го принудим да приеме.

Шалан установи, че отчаяно иска да направи нещо, каквото и да е, за да помогне. Усещаше как се топи заради настойчивата загриженост в очите му, заради страстта.

Помни Кабсал…, пак си каза тя.

Добре, Адолин надали щеше да опита да я убие. Но това не означаваше тя да допуска умът й да се размеква в негово присъствие. Прокашля се, откъсна очи от неговите и ги сведе към скицата.

— Лошо. Разстроих те. Не ме бива много в ухажването.

— Можеше да ме залъжеш… — отговори Адолин и сложи ръка върху нейната.

Шалан прикри изчервяването си като сведе глава и почна да рови в чантата.

— Трябва да знаеш върху какво работеше братовчедка ти преди смъртта си.

— Поредния том от жизнеописанието на баща й?

— Не — отговори Шалан и извади лист хартия. — Адолин, Ясна смяташе, че Пустоносните ще се върнат.

— Какво? — възкликна той и се свъси. — Та тя даже не вярваше във Всемогъщия. От къде на къде ще вярва в Пустоносните?

— Разполагаше с доказателства — отговори Шалан и почука по листа с показалец. — Опасявам се, че голяма част от тях потънаха в океана, обаче имам някои от бележките й, освен това… Адолин, колко трудно ще бъде според тебе да убедя Върховните принцове да се откажат от своите парши?

— Да се откажат от какво?

— Колко трудно ще бъде да накарам всички да спрат да използват паршите като роби? Да ги дадат или… — Гръм да го удари, тя не искаше да сложи началото на изтреблението на целия им род, нали? Но това бяха Пустоносните. — … или да ги освободят, или нещо такова. Да ги извадят вън от лагерите.

— Колко трудно? Без да се замислям, казвам невъзможно. Или наистина невъзможно. Защо въобще бихме искали да правим нещо такова?

— Ясна смяташе, че те може би са свързани с Пустоносните и с тяхното завръщане.

Адолин поклати глава и се умисли.

— Шалан, ние едва смогваме да накараме Върховните принцове да воюват като хората. Ако баща ми или кралят изискат всички да се отърват от паршите си… В името на Бурите! Това ще разбие кралството в един миг.

Значи Ясна беше права и за това. Никаква изненада. На Шалан наистина й беше интересно да види колко ожесточено се противи на идеята самият Адолин. Той глътна щедро от виното, напълно сащисан.

Явно беше време за отстъпление. Срещата мина много добре; не би желала да я завърши в подобен горчив дух.

— Това беше нещо, което Ясна каза. Но наистина бих предпочела Сиятелната господарка Навани да отсъди колко важно е предположението. Тя познава дъщеря си и нейните писания по-добре от всекиго.

Адолин кимна.

— Тогава отиди при нея.

Шалан почука с пръсти по хартията.

— Опитах. Тя не се държа особено предразполагащо.

— Понякога леля Навани може да е надменна.

— Не е това — обясни Шалан и погледът й мина по писмото. Отговор, който получи на молбата да се срещне с Навани и да обсъдят работата на дъщеря й. — Тя не иска да се вижда с мен. Надали иска да признае, че съществувам.

Адолин въздъхна.

— Не иска да повярва. За Ясна, имам предвид. За нея ти представляваш нещо — истината, по някакъв начин. Дай й време. Просто има нужда да скърби.

— Не съм убедена, че това може да чака, Адолин.

— Ще говоря с нея. Какво ще кажеш?

— Прекрасно. Почти като теб.

Той се усмихна.

— Не е нещо особено. Тоест, щом почти-едва ли не-може би ще се женим, навярно трябва да се грижим взаимно за интересите си. — Той замълча, после додаде. — Но не споменавай онова за паршите пред друг. Няма да се приеме добре.

Шалан кимна разсеяно. Сетне осъзна, че го зяпа. Един ден щеше да целуне тези устни. Позволи си да си го представи.

И ах, очи на Аш… в него имаше нещо приветливо. Не го очакваше у толкова високопоставен човек. Всъщност, никога не беше срещала високородни хора, преди да дойде на Пустите равнини, обаче всички мъже с положение, близко до това на Адолин, които познаваше, бяха сковани и даже ядовити.

Не и Адолин. В името на Бурите, да е с него беше още нещо, с което можеше много силно да привикне.

Хората на верандата се размърдаха. За миг Шалан не им обърна внимание, ала тогава мнозина почнаха да се надигат от столовете и да поглеждат на изток.

Бурята. Точно така.

Тревога прониза Шалан, когато се обърна по посока на Произхода на Бурите. Вятърът ставаше по-мощен, по верандата се понесоха листа и боклуци. Долу Външният пазар беше събран, шатрите бяха сгънати, тентите — навити и прозорците затворени. Всички военни лагери се готвеха.

Шалан натъпка вещите си в чантата, стана и пристъпи към края на балкона, стиснала със свободната си ръка каменния парапет. Адолин отиде при нея. Зад тях хората се трупаха и шушукаха. Шалан чу стържене на желязо по камъка — паршите почнаха да издърпват масите и столовете и ги прибираха, за да ги опазят и за да направят място на светлооките да се оттеглят на безопасно място.

Хоризонтът постепенно потъна в мрак като потъмняващо от гняв лице. Шалан стискаше парапета и гледаше как целият свят се преобразява. Ластарите се прибраха, скалните пъпки се затвориха. Тревата се скри в дупките си. Някак си знаеха. Всички знаеха.

Въздухът стана студен и влажен. Ветровете преди бурята заблъскаха Шалан в лицето и развяха косите й назад. Долу, право на север, лагерите бяха струпали отпадъците, та бурята да ги отвее. Това беше забранено в по-цивилизованите краища, където боклуците можеха да се озоват в следващия град. Ала тук нямаше следващ град.

Хоризонтът потъмня още повече. Неколцина от светлооките на балкона избягаха в задната стая, победени от тревожността си. Повечето обаче останаха и се умълчаха. Горе вятърните духчета се стрелкаха в ручейчета светлина. Шалан улови Адолин за ръката и се взря на изток. Минаха минути, преди най-сетне да я види.

Стената на бурята.

Като огромно платнище вода и отломки, тласкано пред бурята. На места просветляваше изотзад и в нея се разкриваха движения и сенки. Както когато осветиш плътта на ръката и видиш костите вътре. Имаше нещо вътре в тази стена от разрушение.

Повечето гости избягаха от балкона, ако и стената на бурята още да бе далеч. Само за няколко мига останаха шепа хора, сред тях — Шалан и Адолин. Шалан наблюдаваше приближаването на бурята като омагьосана. Ставаше по-бавно от очакванията й. Бурята се движеше с ужасна бързина, ала беше тъй огромна, че я виждаха от много далеч.

Поглъщаше Пустите равнини плато подир плато. Скоро надвисна с рев над военните лагери.

— Трябва да вървим — най-сетне продума Адолин. Шалан едва го чу.

Живот. Нещо живееше вътре в бурята — нещо, което нито един художник не бе нарисувал и нито един учен не бе изследвал.

— Шалан! — Адолин почна да я влачи към защитената стая. Тя стисна парапета със свободната си ръка и остана на място, притиснала чантата към гърдите си със свободната ръка. Чу се жужене — Шарка.

Никога не се бе озовавала толкова близо до буря. Дори когато се намираше само на няколко пръста разстояние, отделена само с капаците на прозорците, пак не беше като сега. Да гледа как тъмнината се спуща над лагерите…

Трябва да го нарисувам…

— Шалан! — настоя Адолин и я откъсна от парапета. — Ако не влезем веднага, ще затворят вратите!

Шалан се сепна като видя, че всички са се прибрали. Остави се Адолин да я отведе и хукна с него през празната веранда. Добраха се до задната стая, където светлооките се купчеха и гледаха уплашено. Пазачите на Адолин влязоха веднага след Шалан и няколко парши затръшнаха яките врати. Резето тупна на място, скри небето и ги остави в светлината на сферите по стените.

Шалан броеше. Бурята удари — можеше да я усети. Нещо повече от блъскането по вратите и далечния тътен на гръмотевиците.

— Шест секунди — отбеляза тя.

— Какво? — прошепна Адолин. Всички в стаята разговаряха приглушено.

— Минаха шест секунди между затварянето на вратите от прислугата и идването на бурята. Можехме да прекараме това време навън.

Адолин я изгледа невярващо.

— Видя ми се ужасена, когато за пръв път разбра защо сме на балкона.

— Ужасена бях.

— А сега ти се ще да бяхме останали, докато бурята удари?

— Ъъ. Да — отговори тя и се изчерви.

— Нямам представа как да те разбирам. Не съм срещал такава жена — додаде Адолин, докато я гледаше.

— Това е моята женска загадъчност.

Той вдигна вежди.

— Казваме така, когато се чувстваме особено объркани. Смята се вежливо да не изтъкваш, че знаеш това. Значи, ние просто… чакаме тук?

— В тази кутийка? — развеселено попита Адолин. — Ние сме светлооки, а не добитък.

Той посочи настрани, където слугите бяха отворили врати към стаи, вкопани още по-дълбоко в хълма.

— Два салона. Един за мъже и друг за жени.

Шалан кимна. Понякога по време на буря мъжете и жените се оттегляха да побъбрят в отделни помещения. Явно винарната спазваше тази традиция. Сигурно се предлагаха закуски. Шалан се отправи към салона, но Адолин я хвана за ръката и я спря.

— Ще се погрижа да излезеш на Пустите равнини. Амарам каза, че иска да ги проучи по-добре, отколкото му се удава по време на нападенията на платата. Мисля, че утре ще вечерят двамата с татко и тогава ще попитам мога ли да те доведа. Освен това ще говоря с леля Навани. Може би ще обсъдим какво съм направил на угощението следващата седмица?

— Има угощение следваща седмица?

— Винаги има угощение следващата седмица — обясни Адолин. — Само трябва да разберем кой го дава. Ще пратя да те вземат.

Шалан се усмихна и двамата се разделиха. Следващата седмица не е достатъчно скоро, каза си тя. Ще трябва да намеря как да го видя по-рано, без това да е неловко.

Нима наистина обеща да помогне за отглеждането на пропастни чудовища? Все едно й трябваше още нещо, с което да се занимава. Въпреки това беше доволна от деня. Влезе в салона за дами, а пазачите й заеха местата си в съответната стая.

Шалан мина през салона, добре осветен от скъпоценни камъни в купи — обработени камъни, но не затворени в сфери. Демонстрация на богатство.

Вярваше, че ако учителките й могат да я видят, ще останат разочаровани от разговора с Адолин. Тин щеше да очаква от нея да залъже принца повечко; Ясна щеше да изисква още достойнство и владеене на езика.

Като че ли Адолин я харесваше и така. Искаше й се да тържествува.

Погледите на дамите наоколо пропъдиха това усещане. Някои се обръщаха с гръб, а други стисваха устни и почваха скептично да я оглеждат от глава до пети. Ухажването на най-желания ерген в кралството нямаше да я направи харесвана, не и щом идваше отвън.

Това не притесняваше Шалан. Не й беше нужно тези дами да я приемат; нужно й беше само да открие Уритиру и неговите тайни. Спечелването на доверието на Адолин беше голяма крачка в тази посока.

Шалан реши да се награди, като се натъпче със сладки и дообмисли плана си за проникване в къщата на Сиятелния господар Амарам.