Брандън Сандърсън
Сияйни слова (73)

51
Наследници

„Накратко, ако някой допуска невинността на Казила, трябва да види фактите и да ги отрече в тяхната цялост; да се твърди, че Сияйните са лишени от здрав разум заради екзекуцията на един от техните, и то такъв, който явно се е сродил с нечисти сили, говори за най-муден разсъдък; понеже пагубното влияние на врага изискваше бдителност при всякакви обстоятелства, във война и в мир.“

Из „Сияйни слова“, глава 32, страница 17

На другия ден Адолин стъпи в ботушите. Косата му още беше влажна след банята. Чудно какво влияние оказваха малко гореща вода и малко време за размисъл. Адолин бе взел две решения.

Нямаше да се тревожи за причудливото поведение на баща си при виденията. Всичко това — самите видения, заповедта да възстанови Сияйните рицари, подготовката за бедствието, което щеше да настане или пък нямаше да настане — вървеше заедно. Адолин вече бе решил да вярва, че баща му не е луд. Да се тревожи повече беше безсмислено.

Другото решение можеше да го вкара в беля. Излезе от жилището си и отиде в салона, където Далинар вече подготвяше плановете заедно с Навани, генерал Хал, Тешав и капитан Каладин. Вбеси се при вида на Ренарин, който пазеше вратите, облечен в униформата на Мост Четири. Отказваше да си го избие от главата, въпреки настояванията на Адолин.

— Отново ще са ни необходими мостовите — каза Далинар. — Ако нещо се обърка, може да ни се наложи да се изтеглим бързо.

— Ще подготвя за деня Мостове Пет и Дванадесет, сър — отговори Каладин. — И двата отряда явно са привързани към мостовете си и говорят с добро за пробезите с тях.

— Нима тези пробези не бяха кръвопролития? — учуди се Навани.

— Така беше — съгласи се Каладин. — Но войниците са странно племе, Сиятелна. Бедата ги обединява. Тези мъже никога не биха пожелали да се върнат, но продължават да се смятат за мостови.

Генерал Хал кимна с разбиране, макар Навани още да се дивеше.

— Ще заема позиция тук — показа Далинар и вдигна карта на Пустите равнини. — Можем предварително да огледаме платото на срещата, а аз ще изчакам. Очевидно има някакви странни скални образувания.

— Звучи добре — обади се Сиятелната Тешав.

— Точно така — рече Адолин, щом се присъедини към тях, — с изключение на едно. Ти няма да бъдеш там, татко.

— Адолин — страдалчески отговори Далинар, — зная, че го намираш твърде опасно, обаче…

— Наистина е опасно — прекъсна го Адолин. — Убиецът още е наоколо. А последното му нападение беше в същия ден, когато пратеникът на паршендите пристигна в лагера. И сега се срещаме с паршендите на Пустите равнини? Татко, не можеш да идеш.

— Трябва. Адолин, това може да означава край на войната. Може да означава отговори — защо всъщност ни нападнаха. Няма да се откажа от тази възможност.

— Не се отказваме. Само ще го направим малко по-иначе.

— Как? — попита Далинар и присви очи.

— Добре. Първо, аз ще ида вместо тебе — отговори Адолин.

— Невъзможно. Няма да излагам живота на сина си на опасност в…

— Татко! — отсече Адолин. — Това не подлежи на обсъждане!

В стаята настъпи тишина. Далинар свали ръка от картата. Адолин вирна брадичка и го погледна в очите. В името на Бурите, трудно беше да се противопоставиш на Далинар Колин. Дали си даваше сметка за своето присъствие, за това как направлява хората само по силата на очакването?

Никой не спореше с него. Далинар правеше каквото поиска. За щастие, напоследък се движеше от благородни цели. Но в много отношения си оставаше какъвто бе преди двадесет години, когато завладя цяло кралство. Той беше Тоягата и получаваше каквото иска.

Не и днес.

— Ти си прекалено важен — подчерта Адолин и посочи с пръст. — Отречи го. Отречи, че виденията ти са жизнено важни. Отречи, че ако умреш, Алеткар ще се разпадне. Отречи, че всеки един в тази стая е по-маловажен от теб.

Далинар пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— А не би трябвало да е така. Кралството трябва да е достатъчно силно, та да преживее загубата на един човек, без значение кой.

— Е, засега не е — отговори Адолин. — За да го постигнем, имаме нужда от теб. Това означава да ни позволиш да те пазим. Извинявай, татко, обаче от време на време просто трябва да оставяш хората да си вършат работата. Не можеш сам да решиш всички проблеми.

— Прав е, сър — намеси се Каладин. — Вие наистина не бива да се излагате на опасност на Пустите равнини. Не и ако има друга възможност.

— Не виждам такава — хладно каза Далинар.

— О, има. Но ще се наложи да заема Бронята на Ренарин — обясни Адолин.

* * *

По адолинова преценка, най-странното в цялото това преживяване не беше, че носи старата Броня на баща си. Въпреки външната разлика в стила, всички Брони прилягаха по сходен начин. Те се нагаждаха и скоро след като надяна доспехите на Ренарин, Адолин ги усети досущ като своите.

Не беше странно и да язди начело на войската и знамето на Далинар да се развява над главата му. Вече от шест седмици сам предвождаше тази армия в сраженията.

Не, най-странното беше, че язди коня на баща си.

Храбрец беше огромно черно животно, по-яко и набито от адолиновия жребец, Чистокръвен. Дори и в сравнение с други ришадийци, Храбрец приличаше повече на боен кон от тях. Доколкото Адолин знаеше, Далинар беше единственият човек, който го бе яздил. Ришадийците биваха твърде придирчиви в това отношение. Нужно беше Далинар да обяснява надълго и нашироко, преди Храбрец да позволи на Адолин даже да улови юздите му, какво остава да го възседне.

Най-сетне и това стана, ала Адолин не би се осмелил да го язди в бой; беше убеден, че животното ще го хвърли от гърба си и ще избяга, за да се погрижи за Далинар. Наистина беше особено да язди кон, който не е неговият Чистокръвен. Все очакваше Храбрец да се движи по-инак и да обръща глава, когато не трябва. Когато го потупваше по врата, усещаше гривата му някак особено — не можеше да го обясни. Двамата с неговия ришадиец не бяха просто ездач и кон. Адолин почувства някаква тъга, че е тръгнал без Чистокръвен.

Глупости. Не биваше да се разсейва. Процесията приближи платото, където щеше да се състои срещата. Близо до центъра му имаше грамадна причудлива каменна могила. Това плато беше близо до алетската страна на Равнините, но доста по на юг, отколкото Адолин беше излизал някога. Първите съгледвачи бяха съобщили, че тук пропастните чудовища се срещат по-често, а така и не откриха какавиди. Някакво ловно поле, но не и място за правене на какавиди?

Паршендите още ги нямаше. Когато съгледвачите доложиха, че платото е чисто, Адолин подкара Храбрец по подвижния мост. Беше му топло с Бронята; май годишните времена най-сетне бяха решили да се потътрят през пролетта и даже по посока на лятото.

Приближи могилата в центъра. Наистина беше особена. Адолин я заобиколи, огледа очертанията й, малко назъбени — почти като…

— Та това е пропастно чудовище — осъзна той. Подмина лицето му — изветрен камък, който създаваше впечатление досущ за главата на звяра. Изваяние? Не, беше твърде естествено. Тук преди векове бе умряло пропастно чудовище и вместо ветровете да го отнесат, то бавно се бе покрило с втвърден крем.

И се беше получило страшно. Кремът беше повторил очертанията на съществото, беше полепнал по черупката му и се беше превърнал в негова гробница. Грамадата изглеждаше като създание на камъка, като прастарите приказки за Пустоносните.

Адолин потрепери и смуши коня по-далеч от вкаменения труп, към другия край на платото. Не след дълго чу сигнала за тревога от предния отряд. Задаваха се паршенди. Адолин се стегна и се приготви да призове Меча си. Зад него се наредиха мостовите, десет на брой, включително и онзи парш. Капитан Каладин беше останал в лагера с Далинар, за всеки случай.

Адолин беше по-уязвим. Част от него искаше убиецът да дойде днес, та той отново да изпита силите си. От всички дуели, които се надяваше да води в бъдеще, този — с мъжа, който уби чичо му — щеше да е най-важен, по-важен даже и от това да повали Садеас.

Убиецът не се появи, когато отряд от двеста паршенди дойде, скочи ловко от съседното плато и се приземи на мястото на срещата. Войниците на Адолин се размърдаха, броните им затракаха и копията им се насочиха. От години при всяка среща на човеци и паршенди се лееше кръв.

— Добре — каза Адолин в шлема си. — Доведете моя писар.

Сиятелната Инадара беше донесена през редиците в паланкин. Далинар бе поискал Навани да остане с него — под предлог, че се нуждае от съветите й, а най-вероятно и за да я брани.

— Да вървим — рече Адолин и смуши Храбрец. Прекосиха платото — само той и Сиятелната Инадара, която слезе от паланкина си и вървя пеша. Инадара беше съсухрена стара дама, която, за удобство, носеше сивите си коси подстригани късо. Адолин беше виждал пръчки с повечко плът от нея, но Инадара беше проницателна, а и беше най-довереният им писар.

Паршендката Броненосец излезе из редиците на своите и закрачи към скалите сама. Без тревоги и без грижи. Самоуверена беше.

Адолин слезе от коня и измина остатъка от разстоянието пеш, редом с Инадара. Спряха на няколко стъпки от паршендите. Тримата бяха сами на скалата, а вкаменелото пропастно чудовище се взираше в тях от ляво.

— Аз съм Ешонаи — продума паршендката. — Помниш ли ме?

— Не — отвърна Адолин. Направи гласа си по-нисък, та да прилича на гласа на баща му. Надяваше се, че — наред с шлема — това ще е достатъчно да залъже тази жена, която нямаше как да знае гласа на Далинар.

— Не е чудно — продължи Ешонаи. — При първата ни среща аз бях млада и незначителна. Едва ли си струваше да ме запомниш.

Адолин очакваше говорът на паршендите да наподобява песен заради нещата, които беше чувал за тях. Съвсем не беше така. В думите на Ешонаи имаше ритъм — в ударенията и паузите. Сменяше тона, ала се получаваше повече напев, отколкото мелодия.

Инадара извади дъска за писане и далекосъобщител и взе да записва казаното от Ешонаи.

— Какво е това? — поиска да узнае паршендката.

— Дойдох сам, както пожела — отговори Адолин и се помъчи да наподоби властния Далинар. — Обаче ще запиша всичко казано и ще го пратя на моите пълководци.

Ешонаи не вдигна забралото на шлема си и така му даде добро извинение и той да не вдига своето. Взираха се един в друг през процепите за очите. Не вървеше толкова добре, колкото баща му се бе надявал, но беше според очакванията на самия Адолин.

— Тук сме — подзе той с думите, които баща му предложи, — да обсъдим условията, при които паршендите ще се предадат.

— Съвсем не е това целта — отговори Ешонаи през смях.

— Какво тогава? Изглеждаше, че нямаш търпение да се срещнеш с мен. Защо?

— Откак се срещнах със сина ти, Тояга, нещата се промениха. Важни неща се промениха.

— Какви?

— Не можеш и да си представиш.

Адолин помълча, все едно премисляше, а всъщност даде време на Инадара да се свърже с лагера. Старата дама се приведе към него и му прошепна думите, които Навани и Далинар бяха написали.

— Паршенди, ние се уморяваме от тази война — рече той. — Вие ставате все по-малобройни. Знаем го. Нека сключим примирие, което ще е изгодно и за нас, и за вас.

— Не сме толкова слаби, колкото ни смятате — отговори Ешонаи.

Адолин усети, че се мръщи. Когато говори с него по-рано, Ешонаи изглеждаше пламенна, приканваща. Сега бе студена и надменна. Обичайно ли беше това? Тя беше паршендка. Може би човешките чувства не важаха за нея.

Инадара му прошепна още нещо.

— Какво искате? — повтори той думите на Далинар. — Как можем да постигнем мир?

— Мир ще има, Тояга, когато единият от нас умре. Дойдох тук, понеже исках да те видя с очите си и да те предупредя. Току-що променихме правилата на тази война. Схватките за скъпоценните камъни вече не са от значение.

Не са от значение ли? Адолин почна да се поти. От приказките й излиза, че през цялото време те са играли някаква своя игра. Изобщо не е отчаяна. Нима бе възможно алетите да са сбъркали така дълбоко във всичко?

Ешонаи се обърна да си върви.

Не. След всичко това срещата им да се изпари така? Бурята да го отнесе!

— Чакай! — викна Адолин. — Защо? Защо постъпваш така? Какво се обърка?

Тя отново го погледна.

— Наистина ли искаш да сложиш край на войната?

— Да. Моля те. Искам мир. Независимо от цената.

— Тогава трябва да ни унищожиш.

— Защо? — настоя Адолин. — Защо убихте крал Гавилар преди толкова много години? Защо изневерихте на договора с нас?

— Крал Гавилар — произнесе Ешонаи, като че размишляваше над името. — Не трябваше да разкрива плановете си пред нас в онази нощ. Бедният глупак. Той не знаеше. Бълнуваше. Мислеше, че ще се зарадваме на връщането на нашите богове. — Ешонаи поклати глава, пак се обърна и хукна, а бронята й потракваше.

Адолин отстъпи. Чувстваше се непотребен. Дали ако баща му беше тук, щеше да постигне нещо повече? Инадара продължаваше да пише и да изпраща разговора на Далинар.

Най-сетне дойде и неговият отговор.

— Връщай се в лагера. Няма нищо, което ти или аз самият можем да направим. Тя вече е решила.

Адолин прекара обратния път в мрачни размишления. Подир няколко часа, когато най-после се добра до лагера, той завари баща си да разговаря с Навани, Хал, Тешав и четиримата батальонни командири на армията.

Всички заедно разсъждаваха върху думите, които Инадара им прати. Неколцина слуги парши безмълвно донесоха вино и плодове. Телеб, облечен в Бронята, която Адолин спечели от Еранив, пазеше в стаята, с Чук на гърба и вдигнат наличник. Неговият народ някога бе управлявал Алеткар. Какво ли мислеше той за всичко това? Телеб по правило си мълчеше.

Адолин пристъпи тежко в стаята и смъкна бащиния — тоест, ренариновия — шлем.

— Трябваше да те оставя да идеш — рече той. — Не беше капан. Навярно щеше да успееш да я вразумиш.

— Нейният народ уби брат ми в нощта, когато подписаха договор — отговори Далинар, докато преглеждаше картите на масата. — Явно не са се променили ни най-малко оттогава. Справи се отлично, синко. Знаем всичко, което ни е нужно.

— Така ли? — възкликна Адолин и приближи масата с шлема под мишница.

— Да — рече Далинар и вдигна поглед. — Знаем, че при никакви обстоятелства те няма да се съгласят на мир. Съвестта ми е чиста.

Адолин огледа разгънатите карти.

— Какво е това? — попита той като забеляза символите за придвижване на войските. Всички бяха насочени през Пустите равнини.

— План за нападение — тихо отговори Далинар. — Паршендите няма да се занимават с нас и кроят нещо голямо. Нещо, което да промени войната. Дошло е времето да пренесем действията си на тяхна земя и по един или друг начин да приключим с това.

— Отче на Бурята. А ако се окажем в обкръжение, докато сме там?

— Взимаме всички — обясни Далинар. — Цялата ни армия и онези Върховни принцове, които се съгласят да се присъединят към мене. Превръщатели за храната. Паршендите не ще са в състояние да обкръжат такава голяма войска, а и да можеха, нямаше да е от значение. Ще им устоим.

— Можем да потеглим веднага след последната буря преди дъждовния сезон — вметна Навани и написа някакви числа в полето на картата. — Годината не е високосна и ще има непрестанни дъждове, но не и бури, в продължение на седмици. Докато сме на Пустите равнини, няма да ни връхлети буря.

Освен това щяха да са навън, на Пустите равнини, и то само дни преди датата, която беше написана на стените и на пода… По гръбнака на Адолин полазиха тръпки.

— Трябва да ги победим в бой — тихо додаде Далинар, докато гледаше картите. — Да прекъснем онова, което замислят, каквото и да е то. — Вдигна поглед към Адолин. — Нужно ми е ти да се дуелираш повече. Срещу важни противници, колкото по-важни успееш да предизвикаш, толкова по-добре. Спечели ми Брони, синко.

— Утре се дуелирам с Елит. След него имам план за следващата мишена.

— Добре. За да победим на Пустите равнини, ще ни трябват Броненосци. И верността на онези Върховни принцове, които са готови да ме последват. Съсредоточи се върху съперници от верните на Садеас хора и ги бий възможно най-зрелищно. Аз ще се обърна към неутралните принцове и ще им напомня, че са се клели в Пакта за Отмъщение. Ако успеем да отнемем Броните от последователите на Садеас и ги ползваме, за да сложим край на войната, добре ще докажем правотата на онова, което твърдим през цялото време. И това единство е пътят към величието на алетите.

Адолин кимна.

— Ще имам грижата.