Брандън Сандърсън
Сияйни слова (24)

13
Шедьовърът на деня

Бойната форма у боговете пребивава,

та за битка и власт те я даряват.

Тя притежаващите воля сподобява,

ала нито се вижда, нито се познава.

Из „Песента на Изброяването“ на Слушачите, Петнадесета строфа

Фургонът трополеше и се клатушкаше по каменистата земя. Шалан бе кацнала на коравата седалка до Блут, един от плосколиките наемници на Твлкав. Направляваше чулите, които теглеха фургона, и не говореше много, макар че когато си мислеше, че Шалан не го вижда, я проучваше с очички като мъниста от тъмно стъкло.

Беше студено, но за всеки случай тя се пазеше от слънцето с шапка, която откри във вещите на Ясна. Щеше й се времето да се промени и за няколко седмици да дойде пролет или дори лято. Не беше вероятно в място, печално известно с вечен студ. Твлкав й беше дал одеяло. Шалан го омота около коленете и го спусна до стъпалата си — и срещу студа, и за да прикрие дрипавата си пола.

Опита да се разсее с разучаване на околния свят; флората в южната част на Мразовитата земя й беше съвършено непозната. Тревата — където я имаше — растеше на кръпки откъм подветрената страна на скалите и стръкчетата бяха къси и остри, а не дълги и вълнисти. Скалните пъпки не ставаха по-големи от юмрук. Не се отваряха докрай, дори когато Шалан пробва да сипе вода върху една от тях. Ластарите им бяха лениви и бавни, сякаш вцепенени от студа. Освен тях, в пукнатините и край хълмовете растяха мършави храстчета. Острите им клони дращеха стените на фургона, зелените им листенца, големи колкото дъждовна капка, се свиваха и се оттегляха в стъбълцата.

Храстите бяха в изобилие, разпростираха се където могат. Когато фургонът мина покрай един особено висок куп, Шалан се пресегна и откърши клонка. Беше тръбообразна, с кух център и грапава като пясък.

— Твърде крехки са за буря — отбеляза Шалан и вдигна клонката. — Как оцелява това растение?

Блут изръмжа.

— Блут, прието е човек да ангажира спътника си в разсейващ и двамата събеседници разговор.

— Щях да го правя и аз — мрачно отвърна Блут, — ако знаех какво, в името на Преизподнята, означават половината от тези думи.

Шалан се сепна. Честно казано, тя не очакваше отговор.

— Значи сме квит, понеже ти използваш множество думи, които не са ми известни. Да си призная, мисля, че повечето са ругатни…

Намерението й беше това да прозвучи леко и бодро, обаче лицето на Блут помръкна още повече.

— Мислите ме за по-тъп от тая пръчка.

Не обиждай пръчката ми. Тези думи й дойдоха на ум, и едва ли не бяха на връхчето на езика й, неканени. Би трябвало да се въздържа повече при нейното домашно възпитание. Но свободата — без страха, че баща й дебне зад всяка затворена врата — остро бяха намалили способността й за самоконтрол.

Този път сподави подигравката и вместо това каза:

— Глупостта е производна на околната среда на човека.

— Казвате, че съм тъп, понеже така съм възпитан?

— Не, казвам, че всеки е глупав в определени ситуации. Когато корабът ми изчезна, аз се озовах на брега, неспособна да наклада огън, за да се стопля. Би ли казал, че съм глупава?

Той я стрелна с очи, обаче не отговори. Навярно за един тъмноок въпросът звучеше като капан.

— Добре тогава. Глупава съм. В много отношения съм глупава. Може би когато опрем до дълги думи, ти си глупав. Затова са ни нужни и учени, и керванджии, пазачо Блут. Нашите глупости се допълват взаимно.

— Мога да разбера защо ни трябват хора, които умеят да накладат огън — отговори Блут. — Но не разбирам защо ни трябват хора, които могат да ползват купешки думи.

— Шшшт. Не го казвай толкова високо. Ако светлооките те чуят, може да престанат да си губят времето в измисляне на нови думи и да почнат да се бъркат в работите на честните хора.

Той отново я изгледа. Никакъв проблясък на хумор в очите под дебелите вежди. Шалан въздъхна и отново насочи вниманието си към растенията. Наистина, как преживяваха бурите? Трябваше да извади скицника и…

Не.

Изчисти ума си и пропъди тази мисъл. Не след дълго Твлкав обяви спирка в средата на деня. Фургонът на Шалан спря и един от другите два се изравни с него.

Управляваше го Таг, а двамата парши седяха в клетката отзад и кротко плетяха шапки от тръстиките, които бяха събрали по обед. Хората често заповядваха на паршите да вършат такава черна работа — нещо, което да гарантира, че прекарват цялото си време в печелене на пари за собствениците си. Твлкав щеше да продаде тези шапки за няколко чипа, когато пристигнеха.

Когато фургонът спря, паршите продължиха да работят. Трябваше да им се каже да правят нещо друго. Паршите имаха нужда от нарочно обучение за всяка работа. Но веднъж научени, те работеха, без да се оплакват.

На Шалан й беше трудно да не съзира опасност в тяхното кротко покорство. Тръсна глава и подаде ръка на Блут, който без напомняне й помогна да слезе от фургона. Когато стъпи на земята, тя се опря на страната на колата и пое дъх през стиснати зъби. Отче на Бурята, какво беше направила с краката си? От стената до нея се измъкнаха духчета на болката — оранжеви ръце без плът, само от жили.

— Сиятелна? — проговори Твлкав, кандилкайки се към нея. — Опасявам се, че не можем да Ви предложим много храна. Виждате, че сме бедни като за търговци, и не можем да си позволим деликатеси.

— Това, което имате, ще бъде достатъчно — отговори Шалан и се помъчи болката да не се изпише на лицето й, въпреки че духчетата вече я бяха издали. — Моля, нареди на някой от хората ти да свали сандъка ми.

Твлкав се подчини без възражения, ала наблюдаваше алчно, докато Блут полагаше сандъка на земята. Стори й се особено лоша идея да допусне той да види какво има вътре; колкото по-малко знаеше Твлкав, толкова по-добре за Шалан.

— Клетките — рече тя и погледна задната част на фургона. — От закопчалките горе изглежда, че върху дъските могат да се сложат дървени страници.

— Да, Сиятелна. Заради бурите, нали разбирате.

— Робите ти запълват само единия фургон, а паршите пътуват в другия. Този е празен и ще бъде отличен за моето пътуване. Сложи страниците.

— Сиятелна? — изненада се Твлкав. — Искате да бъдете затворена в клетка?

— Защо не? — попита Шалан и го погледна в очите. — Определено съм в безопасност под твоята опека, търговецо Твлкав.

— Ъъ… да…

— Ти и хората ти трябва да сте добре запознати с тегобите на пътуването — спокойно продължи Шалан, — но не и аз. Не ми подобава да седя по цял ден навън, на слънце, на твърдата пейка. Една подходяща карета обаче ще е добре дошло облекчение в това пътешествие из пустошта.

— Карета? — изуми се Твлкав. — Та това е робски фургон!

— Просто думи, търговецо Твлкав. Ако обичаш?

Твлкав с въздишка се разпореди. Хората му измъкнаха страниците изпод дъното на фургона и ги окачиха от външната страна. Не взеха задната, откъм вратата на клетката. Не изглеждаше особено удобно, но можеше да предостави известно уединение. За удивление на Твлкав, Шалан накара Блут да внесе сандъка й. После се качи и затвори вратата на клетката. Подаде ръка през пречките и я протегна към Твлкав.

— Сиятелна?

— Ключа.

— О. — Твлкав измъкна ключа от някакъв джоб и го погледа някое време — твърде дълго — преди да й го даде.

— Благодаря. Можеш да пратиш Блут с храната ми, когато е готова, а сега искам кофа чиста вода. Беше крайно услужлив. Няма да забравя това.

— Ъъ… Благодаря Ви.

Прозвуча почти като въпрос. Твлкав се отдалечи видимо объркан. Добре.

Шалан изчака Блут да й донесе водата, после запълзя през затворения фургон, за да опази стъпалата си. Миришеше на мръсотия и пот и на Шалан й призля при мисълта за робите, държани тук. По-късно щеше да поиска от Блут да прати паршите да го изтъркат.

Спря пред сандъка на Ясна, коленичи и боязливо вдигна капака. От заредените сфери вътре плисна светлина. Там чакаше и Шарка — формата му надигаше корицата на една книга. Шалан му беше наредила да остане незабелязан.

Засега бе оцеляла. Със сигурност не беше в безопасност, но поне нямаше да умре скоро от студ и глад. Значи най-сетне трябваше да посрещне по-големите въпроси и трудности. Положи длан върху книгите и за малко пренебрегна пулсиращите от болка нозе.

— Тези книги трябва да стигнат до Пустите равнини.

Шарка издаде объркан звук — въпросително пискане, което подсказваше за любопитство.

— Някой трябва да продължи работата на Ясна. Уритиру трябва да бъде намерен и алетите трябва да бъдат убедени, че завръщането на Пустоносните е близко.

Шалан потръпна при мисълта за паршите, които работеха в съседния фургон.

— Ти… ммм… продължаваш?

— Да. — Шалан реши това в мига, когато настоя Твлкав да се насочи към Пустите равнини. — Онази нощ, преди корабът да потъне, когато Ясна не внимаваше как изглежда… Знам какво трябва да направя.

Шарка отново избръмча объркано.

— Трудно ми е да обясня — отговори Шалан. — Това са човешки работи.

— Отлично — нетърпеливо рече Шарка.

Шалан вдигна вежда. Бързо беше изминал дългия път от това да се върти с часове в средата на стаята или да пъпли нагоре-надолу по стените.

Шалан извади няколко сфери за по-добро осветление и свали едно от платната, с които Ясна беше увила книгите си. Платното беше съвършено чисто. Шалан го натопи във водата и почна да мие краката си.

— Преди да видя израза на Ясна в онази нощ — почна да обяснява тя, — преди да разговарям с нея, когато беше уморена, и да добия представа точно колко се тревожи, бях заловена в клопка. В клопката на учения. Въпреки първоначалния ми ужас от онова, което Ясна описваше за паршите, бях почнала да приемам всичко за някаква интелектуална загадка. Ясна външно беше толкова безстрастна и аз заключих, че и за нея е същото.

Шалан простена, когато измъкна камъче от една рана в стъпалото си. Още духчета на болката се измъкнаха от пода на фургона. Скоро нямаше да може да ходи надалеко, но поне още не забелязваше духчета на загниването. По-добре бързо да намери антисептик.

— Опасността за нас не е просто теоретична, Шарка. Тя е истинска и ужасна.

— Да — мрачно отговори Шарка.

Шалан отдели поглед от краката си. Шарка се беше настанил отвътре на капака, осветен от пъстроцветната светлина на различните сфери.

— Знаеш нещо за опасността? За паршите, за Пустоносните?

Навярно тълкуваше прекалено тона на гласа му. Той не беше човек и често говореше със странни интонации.

— Моето завръщане… Заради това.

— Какво? Защо нищо не каза!

— Казвам… говорене… мислене… Всичко е трудно. Ставам по-добър.

— Ти дойде при мен заради Пустоносните — каза Шалан и се приближи до сандъка, забравила окървавения плат в ръката си.

— Да. Шарките… ние… нас. Тревожни. Един беше изпратен. Аз.

— Защо при мен?

— Заради лъжите.

Шалан тръсна глава.

— Не разбирам.

Той избръмча недоволно.

— Ти. Семейството ти.

— Ти си ме наблюдавал у дома? Толкова отдавна?

— Шалан. Спомни си…

Отново онези спомени. Този път не за пейка в градината, а за стерилно бялата стая. Приспивната песен на баща й. Кръвта на пода.

Не.

Тя се обърна и отново почна да почиства стъпалата си.

— Знам… малко за хората — каза Шарка. — Те се пречупват. Умовете им се пречупват. Ти — не. Ти само се пропука.

Шалан продължи да се мие.

— Лъжите те спасиха. Лъжите, които ме привлякоха.

Шалан натопи плата в кофата.

— Имаш ли име? Нарекох те Шарка, но това е по-скоро описание.

— Името ми е числа. Много числа. Трудно се казва. Шарка… Шарка е добре.

— Стига да не вземеш да ме наричаш Безцветна за контраст.

— Мммм…

— Какво значи това?

— Мисля. Обмислям лъжата.

— Шегата?

— Да.

— Моля те, не се претоварвай с мислене. Не беше особено добра шега. Ако искаш да разсъдиш върху истинска шега, помисли как предотвратяването на завръщането на Пустоносните може да зависи тъкмо от мен.

— Мммм…

Шалан привърши с краката си, доколкото й беше възможно, и ги уви с още няколко парчета плат от сандъка. Нямаше чехли или обувки. Навярно можеше да си купи ботуши от някой от роботърговците. При мисълта за това стомахът й се преобърна, обаче нямаше избор.

После започна да преглежда съдържанието на сандъка. Ясна имаше и други. Шалан си спомни, че Ясна държеше този в каютата си и убийците го взеха. Съдържаше нейните записки: томове записки. Имаше малко на брой първични източници, ала това не беше голяма беда, понеже Ясна беше транскрибирала прецизно всички важни пасажи.

Когато Шалан остави настрани и последната книга, забеляза нещо на дъното на сандъка. Парче хартия? Взе го с любопитство и после едва не го изтърва от изненада.

Рисунка на Ясна, направена от Шалан. Шалан й я даде след приемането си за нейна повереница. Смяташе, че Ясна е захвърлила рисунката — слабо харесваше изобразителните изкуства, намираше ги лекомислени.

А всъщност я беше запазила заедно с най-скъпите си неща. Не. Шалан не искаше да мисли за това. Не искаше да се изправи лице в лице с него.

— Ммм… Не можеш да задържиш всички лъжи. Само най-важните.

Шалан вдигна ръце и усети сълзите си. Плачеше за Ясна. Досега избягваше скръбта, натъпкала я беше в малка кутийка и я беше оставила някъде настрани.

И щом остави мъката да дойде, върху нея се струпа още една. Изглеждаше суетлива в сравнение със смъртта на Ясна, ала сякаш щеше да тегне върху Шалан също толкова, или дори повече.

— Скицниците ми… — прошепна тя. — Всички са загубени.

— Да — прискърбно отговори Шарка.

— Всяка рисунка, която бях запазила. Братята ми, баща ми, мама…

Всички бяха потънали в дълбините, заедно със скиците на разни същества и нейните разсъждения за отношенията им, биологията и естеството им. Нямаше ги. До една.

Светът не зависеше от глупавите й скици на небесни змиорки. Имаше чувството, че всичко и без това е разбито.

— Ще нарисуваш още — прошепна Шарка.

— Не искам — рече Шалан и отрони още сълзи.

— Аз няма да спра да вибрирам. Вятърът няма да спре да духа. Ти няма да спреш да рисуваш.

Шалан прокара пръсти по образа на Ясна. Очите й светеха, почти като да бяха оживели — това беше първата рисунка на Ясна. Шалан я направи в деня на запознанството им.

— Счупеният Превръщател беше при моите вещи. Сега е на дъното на океана. Загубен. Няма да мога да го поправя и да го пратя на братята ми.

Шарка избръмча — сърдито, както й се стори.

— Кои са те? — попита Шалан. — Хората, които го сториха, които убиха Ясна и ми отнеха рисунките. Защо им е да правят такива ужасни неща?

— Не знам.

— Обаче си убеден, че Ясна беше права? Че Пустоносните ще се върнат?

— Да. Духчета… духчета от него. Те идват.

— Убийците на Ясна. Вероятно са от групата на Кабсал и… и на баща ми. Защо им е да убиват онази, която е най-близо до разбирането как и защо Пустоносните се връщат?

— Аз…

Шарка млъкна.

— Не би трябвало да питам. Вече знам отговора и той е съвсем човешки. Те искат да контролират знанието, за да извлекат изгода от него. Изгода от самия апокалипсис. Ние ще се погрижим това да не се случи.

Тя прибра скицата на Ясна между страниците на някаква книга, за да я запази.