Брандън Сандърсън
Сияйни слова (107)

I-13
Да допринесеш със своето

Гласът дълбоко вътре в Ешонаи продължаваше да крещи, дори и когато тя не напяваше стария Ритъм на Мира. Намираше си работа, за да го заглушава, и обикаляше съвършено кръглото плато точно до Нарак, където войниците й често се обучаваха.

Нейният народ се превърна в нещо древно, ала и в нещо ново. Нещо могъщо. Стояха строени в редици на платото и си напяваха в Ритъма на Яростта. Тя ги разделяше според бойния им опит. Новата форма не правеше някого войник; повечето бяха работници през целия си живот.

И те щяха да допринесат със своето. Щяха да осъществят нещо величествено.

— Алетите ще дойдат — изрече Венли, докато вървеше покрай Ешонаи, разсеяно призоваваше енергия в пръстите си и я оставяше да се носи между тях двете. Венли често се усмихваше, откак носеше новата форма. В други отношения формата не я беше променила въобще.

Ешонаи знаеше, че тя самата се е променила. Но Венли… Венли се държеше по същия начин.

Тук нещо не беше наред.

— Съгледвачът, който изпрати съобщението, е убеден в това — продължи сестра й. — Твоята среща с Тоягата явно ги е насърчила да действат, и хората смятат да нанесат удар в посока на Нарак с войските си. Разбира се, това може да се превърне в погром.

— Не — възрази Ешонаи. — Не. Няма грешка.

Венли я погледна и се спря на каменистото пространство.

— Нямаме нужда от повече обучение. Трябва да действаме сега, за да предизвикаме буря.

— Ще го сторим, когато хората доближат — каза Ешонаи.

— Защо? Нека го направим тази вечер.

— Глупости — обясни Ешонаи. — Това оръжие трябва да се използва в битка. Ако предизвикаме неочаквана буря сега, алетите няма да дойдат и ние няма да спечелим тази война. Трябва да чакаме.

Венли доби замислен вид. Най-накрая се усмихна и кимна.

— Какво е това, което знаеш, но не ми казваш? — полита Ешонаи и хвана сестра си за рамото.

Венли се усмихна още по-широко.

— Ти ме убеди. Трябва да чакаме. Все пак бурята ще духа не накъдето трябва. Или всички други бури са духали в неправилната посока, а тази ще бъде първата, която да духа в правилната?

Неправилната посока?

— Откъде знаеш за посоката?

— Песните.

Песните. Но… те не казват нищо за…

Нещо дълбоко вътре в Ешонаи я подтикна да продължи.

— Ако това е вярно — рече тя, — ще трябва да чакаме, докато хората не дойдат направо тук, за да ги приклещим в бурята.

— Тогава правим това — съгласи се Венли. — Аз ще се заема с обучението. Оръжието ни ще бъде готово.

Тя говореше в Ритъма на Желанието, подобен на стария Ритъм на Очакването, но по-страстен.

Венли се отдалечи заедно с някогашния си съпруг и с много от своите учени. Явно тази форма им беше удобна. Твърде удобна. Не може да са я носили по-рано… или може?

Ешонаи потисна писъците и отиде да подготвя следващия батальон войници. Открай време ненавиждаше да бъде военачалник. Каква ирония — тя ще бъде запомнена в песните им като пълководеца, най-накрая съкрушил алетите.