Брандън Сандърсън
Сияйни слова (34)

21
Въглени

Посредничеството, говореха, се дава за мира.

За проповед и за утеха — отлична форма е това.

Ала в разруха и лъжа

Превърнаха я боговете.

Из „Песента на Изброяването“ на Слушачите, Тридесет и трета строфа

Шалан затвори очите на Блут, без да гледа зиналата в тялото му рана и кървавите вътрешности. Наоколо работниците спасяваха каквото могат от лагера. Чуваха се стонове, ала някои от тях секваха — Вата екзекутираше разбойниците един по един.

Шалан не му попречи. Вата изпълняваше задължението си с мрачна решимост и не я погледна, когато тя мина край него. Мисли си, че той и хората му можеха да са на мястото на тези разбойници, каза си Шалан, като огледа осветеното от пламъците лице на Вата. Какво отделя героя от разбойника? Една реч в нощта?

Вата беше загубил седмина от своите в сражението, без да се брои Блут. Убили бяха поне два пъти повече разбойници. Шалан уморено се надигна, ала съгледа нещо да се подава от дрехата на Блут. Наведе се и я разтвори.

Рисунката, която тя беше направила, беше натъпкана в джоба му. Скицата, която показваше нейната представа за предишния Блут, а не за сегашния. Войник в някоя армия, със спретната униформа. Поглед, отправен напред, а не непрестанно сведени очи. Герой.

Кога я беше измъкнал от скицника? Шалан извади рисунката и заглади гънките.

— Сбърках за тебе, Блут — прошепна тя. — Твоят образ беше отлично начало за новата ми сбирка. Сражавай се за Всемогъщия в своя покой, храбрецо.

Стана и огледа лагера. Няколко от керванските парши влачеха трупове за изгаряне. Намесата на Шалан беше избавила търговците, ала не беше минало без тежки загуби. Тя не преброи жертвите. Изглеждаха много. Десетки убити, в това число повечето от пазачите. Загинал беше и ириалският съгледвач, когото срещнаха по-рано вечерта.

Шалан беше изтощена, щеше й се да пропълзи във фургона, да се свие и да заспи. Но тя се отправи да търси водачите на кервана.

Жената съгледвач, изнемощяла и окървавена, стоеше край някаква походна маса и разговаряше със стар брадат човек с плъстено кепе на главата. Старецът имаше сини очи. Четеше някакъв списък, даден му от жената, и току прокарваше пръсти през брадата си.

Двамата вдигнаха поглед, когато Шалан се приближи. Жената положи длан на дръжката на меча, а мъжът продължи да разчесва брадата си.

Край тях керванджиите преглеждаха изсипалите се от един преобърнат фургон топове плат.

— Ето я и нашата спасителка — рече старецът. — Сиятелна, самите ветрове не могат да опишат Вашето величие и чудото на навременната Ви поява.

Шалан не се чувстваше величествена. Чувстваше се уморена, натъртена и дрипава. Босите й нозе, скрити от полата, отново я боляха. Способността й да Тъче Светлина беше изчезнала. Роклята й беше като на просякиня, а косите й, макар и сплетени, бяха в безпорядък.

— Вие ли сте стопанинът на този керван? — попита тя.

— Името ми е Макоб — отвърна мъжът. Шалан не можеше да определи изговора му. Не беше нито алетски, нито тайленски. — Вече познавате сътрудничката ми Тин. — Той кимна по посока на жената. — Тя е началникът на моите пазачи. И нейните войници, и моите стоки… намаляха в резултат на тазвечерния сблъсък.

Тин скръсти ръце. Все още беше облечена в жълтеникавото палто и в светлината на макобовите сфери Шалан забеляза, че дрехата е от най-добра кожа. Каква ли беше тази жена, която се облича като войник и носи меч на пояса?

— Казвах на Макоб за предложението ти. От по-рано, горе на хълма.

Макоб се изкикоти, доста неуместно при сцената наоколо.

— Тин го нарича предложение. Моята сътрудничка е под впечатлението, че това всъщност е било заплаха! Наемниците явно работят за Вас. Питахме се какви ли са Вашите намерения спрямо кервана ни.

— Наемниците не работеха за мен преди — отговори Шалан. — Обаче го правят сега. Нужно им беше малко убеждаване.

Тин вдигна вежда.

— Много добро убеждаване ще да е било, Сиятелна…

— Шалан Давар. От вас искам единствено онова, което споменах на Тин по-рано. Да ме придружите до Пустите равнини.

— Вашите войници определено са способни да го сторят — отговори Макоб. — Нямате нужда от помощта ни.

Искам ви тук, за да напомняте на „войниците“ какво са направили, помисли Шалан. Нещо й подсказваше, че колкото повече признаци на цивилизация виждаха дезертьорите, толкова по-добре щеше да бъде тя самата.

— Те са войници — обясни Шалан. — Нямат представа как подобава да придружат в удобство една светлоока дама. Вие обаче имате хубави фургони и изобилни стоки. Ако не е видно от скромната ми външност, имам отчаяна нужда от малко лукс. По-добре е да не пристигам на Пустите равнини като скитница.

— Бихме могли да използваме нейните войници — рече Тин. — От моите хора останаха само една шепа.

Тя отново огледа Шалан, този път любопитно. Погледът й не беше враждебен.

— Тогава ще се споразумеем — заключи Макоб и с широка усмивка протегна ръка към Шалан. — От благодарност, задето ми спасихте живота, аз ще се погрижа да получавате нови тоалети и отлична храна през остатъка от пътуването. Вие и Вашите хора ще осигурите безопасността ни. Сетне ще се разделим и никой няма да е длъжник на другия.

— Съгласна съм — отговори Шалан и пое ръката му. — Ще ви позволя да се присъедините към нас, да включите вашия керван в моя.

Макоб се поумисли.

— Вашият керван.

— Да.

— Значи и Вашата власт, нали?

— Нима очаквахте друго?

Макоб въздъхна, ала прие сделката.

— Всъщност не очаквах друго. Не. — Той пусна ръката на Шалан и махна по посока на двама души, които изглеждаха някак не на място край фургоните. Твлкав и Таг. — Ами онези там?

— Те са мои — отвърна Шалан. — С тях аз ще се занимавам.

— Само гледайте да останат в задната част на кервана, ако обичате — каза Макоб и сбърчи нос. — Мръсна работа. Бих предпочел керванът ми да не вони на тяхната стока. Както и да е, най-добре ще е да събирате хората си. Скоро почва буря. Не разполагаме с допълнително убежище заради загубата на част от фургоните ни.

Шалан остави Макоб и Тин и се отправи през долчинката. Мъчеше се да не обръща внимание на смесените миризми на кръв и въглен. От мрака се отдели една фигура и закрачи редом с нея. И на по-добра светлина Вата не изглеждаше по-малко заплашителен.

— Е? — заговори го Шалан.

— Част от хората ми са мъртви — равно поде той.

— Те загинаха, правейки добро. И семействата на оцелелите ще благославят саможертвата им.

Вата я хвана за ръката и я спря. Хватката му беше яка, даже болезнена.

— Не изглеждате като по-рано — каза той. Шалан не бе забелязала колко по-висок е от нея. — Да не би очите да са ме подвели? В тъмнината видях кралица. Сега виждам едно дете.

— Може да си видял каквото съвестта ти е искала да видиш — отговори Шалан и безуспешно задърпа ръката си. Изчерви се.

Вата се надвеси над нея. Дъхът му не беше твърде приятен.

— Хората ми са вършили и по-лоши работи от това — прошепна той и махна по посока на горящите покойници. — Докато скитахме из пустошта, ние грабехме. Убивахме. Да не мислите, че една нощ ще ни опрости? Да не мислите, че една нощ ще сложи край на кошмарите ни?

Шалан усети как стомахът й се свива.

— Ако тръгнем с Вас към Пустите равнини, мъртви сме. Върнем ли се, начаса ще ни обесят.

— Моята дума…

— Вашата дума не означава нищо, жено! — викна Вата и я стисна по-силно.

— Пусни я — спокойно рече Шарка зад гърба му.

Вата се завъртя, но наоколо нямаше никого. Шалан видя Шарка на гърба на дезертьора, когато онзи се обърна.

— Кой каза това? — попита Вата.

— Нищо не чух — рече Шалан и някак успя да прозвучи спокойно.

— Пусни я — повтори Шарка.

Вата пак се огледа, после спря поглед на Шалан, която не отмести очи и дори смогна да се усмихне насила.

Вата я пусна, отри ръка в гащите си и се оттегли. Шарка се плъзна по гърба и крака му и забърза към Шалан.

— Този ще е голяма беля — каза тя, разтривайки ръката си.

— Това израз ли е?

— Не. Буквално.

— Странно, понеже си мислех, че вече е голяма беля — отговори Шарка и загледа отдалечаващия се Вата.

— Вярно.

Шалан се отправи към Твлкав, който седеше на капрата на фургона, сключил ръце пред себе си. Усмихна й се, ала усмивката му днес беше особено незабележима.

— Та така — подхвана той небрежно. — От самото начало ли участвахте?

— В какво? — попита уморено тя и пропъди Таг, за да говори насаме с Твлкав.

— В плана на Блут.

— Обясни ми, ако обичаш.

— Очевидно е. Той е бил в сговор с дезертьорите. Първата нощ, когато се върна тичешком в лагера, Блут се е срещнал с тях и им е обещал да ги остави да ни хванат при условие да получи дял от плячката. Затова те не убиха вас двамата, когато отидохте да приказвате с тях.

— Нима? И ако е така, защо Блут се върна да ни предупреди? Защо бягаше с нас, вместо просто да позволи на „приятелите“ си да ни убият още тогава?

— Може би се е срещнал само с част от тях. Да. Те са запалили огньове на другия хълм, за да решим, че са повече, и чак след това приятелите на Блут са отишли да съберат по-голяма дружина… И… — Той се спаружи. — Проклятие. Няма никакъв смисъл в това. Но как, защо? Би трябвало да сме мъртви.

— Всемогъщият ни опази — отговори Шалан.

— Вашият Всемогъщ е измислица.

— По-добре се моли да си прав — отвърна Шалан и се отправи към задната част на фургона на Таг. — Понеже ако е истински, самата Преизподня очаква хора като тебе.

Тя огледа клетката. Вътре се свиваха петима дрипави роби. Всеки изглеждаше сам, макар да бяха натъпкани в тясната клетка.

— Сега тези са мои — осведоми тя Твлкав.

— Какво! — Твлкав скокна. — Вие…

— Аз ти спасих живота, дребен мазник такъв. Ще ми дадеш тези роби в отплата. Та да ме възмездиш за войниците, които опазиха никому ненужния ти животец.

— Това е грабеж.

— Това е справедливост. Ако имаш някакви притеснения, подай жалба до краля, когато пристигнем на Пустите равнини.

— На никакви Пусти равнини не отивам — плюна Твлкав. — Вече си имате други придружители, Сиятелна. А аз се отправям на юг, каквото беше и първоначалното ми намерение.

— Значи тръгваш без тях — отговори Шалан и отключи клетката с ключа, който роботърговецът й беше дал за нейния фургон. — Ще ми предадеш техните книжа. И Отецът на Бурята да ти е на помощ, ако нещо не е наред, Твлкав. Веднага разбирам дали даден документ е подправен.

Шалан никога не беше виждала свидетелство за робство и не би могла да разбере дали някой от документите е фалшив. Не я беше грижа. Беше уморена и гневна и искаше тази нощ да свърши.

От фургона един по един излязоха петима брадати и голи до кръста боязливи роби. Някои от тях нетърпеливо се заоглеждаха в мрака.

— Можете да избягате, ако искате — каза им Шалан с по-мек тон. — Няма да ви преследвам. Но имам нужда от слуги и ще ви плащам добре. Шест огнени марки седмично, в случай, че се съгласите да отделяте по пет от тях, за да изплатите робския си дълг. Една — ако не го правите.

Един от робите вирна глава.

— Значи… получаваме същите пари каквото и да изберем? Какъв е смисълът?

— Най-добрият възможен — отговори Шалан и се обърна към Твлкав, който седеше на капрата и се пенеше. — Ти имаш три фургона, а сте само двама водачи. Ще ми продадеш ли третия?

Чули не й трябваха — няколко от фургоните в кервана на Макоб бяха опожарени и тя можеше да вземе от неговите добичета.

— Да продам? Ба! Защо просто не го откраднете?

— Не се дръж детински, Твлкав. Искаш ли парите ми или не?

— Пет сапфирени броама — сопна се Твлкав. — И това си е чист грабеж. Недейте спори.

Шалан не знаеше грабеж ли е или не, но можеше да си го позволи с наличните сфери, нищо че повечето бяха тъмни.

— Няма да получите паршите ми — изтърси Твлкав.

— Задръж си ги — отвърна Шалан. Трябваше да говори със стопанина на кервана за обувки и дрехи за слугите й.

Отправи се към Макоб да го пита за чулите. Мина край група керванджии, които чакаха до един от огньовете. Дезертьорите хвърлиха последния труп в пламъците — беше един от техните хора — после отстъпиха и отриха чела.

Тъмноока керванджийка излезе напред и подаде лист хартия на един от бившите дезертьори. Той го взе и се попочеса по брадата. Беше ниският едноок, който говори след речта на Шалан. Вдигна листа да го покаже на другарите си. Молитва, изписана с познатите глифи, ала не заупокойна, както очакваше Шалан. Керванджиите отправяха благодарствена молитва.

Дезертьорите се събраха около огъня и се взряха в глифите. После загърбиха пламъците и сякаш за пръв път видяха двадесетината човека, които стояха и ги гледаха. Мълчаха в мрака. Някои плачеха, други държаха децата си за ръце. Шалан не беше забелязала децата досега, но не се изненада. Керванджиите пътуваха цял живот и водеха семействата си.

Шалан спря зад тях, почти скрита в тъмнината. Дезертьорите сякаш не знаеха как да отговорят, обградени от съзвездието признателни погледи, сълзи и благодарност. Най-сетне изгориха молитвата. Шалан сведе глава като повечето присъстващи.

Когато си тръгна, дезертьорите й се видяха по-високи. Наблюдаваха въглените на молитвата, която се извисяваше към Всемогъщия.