Джефри Дивър
Дванайсетата карта (44)

44.

Понеделник сутринта есенният въздух бе прозрачен и студен като лед.

Джинива се връщаше от посещение при баща си в Презвитерианската болница и отиваше на училище. Беше написала доклада си за „Завръщане в Харлем“. Книгата се оказа сравнително добра (макар че тя все още предпочиташе Октавия Бътлър; тая жена умееше да пише!) и Джинива бе доста доволна как се е справила.

Най-готското беше, че написа доклада си на компютър — в лабораторията на Райм; Том й показа как. За малкото компютри в училище имаше толкова желаещи, че с голям късмет можеше да се доредиш за петнайсет минути; и дума не можеше да става да пишеш цял доклад. За да намери материали за проучването си, бе достатъчно да минимизира прозореца на текстообработващата програма и да влезе в Интернет. Истинско чудо. При други обстоятелства работата щеше да й отнеме дни, а така я свърши за часове.

Джинива мина през двора на близкото начално училище, за да съкрати част от пътя до гимназията. Телената ограда хвърляше върху асфалта сянка, подобна на мрежа. Слабичкото момиче лесно се провря през дупката, твърде тясна за повечето й съученици.

Бе направила няколко крачки, когато някой извика:

— Ей, приятелко!

Джинива спря.

Лакиша стоеше от другата страна на оградата. Носеше зелени панталони и дълга тясна блуза, която подчертаваше гърдите й; стискаше чантата си, кичурите и плитките й блестяха на слънцето. Лицето й беше мрачно като в деня, когато кучката Фрейзър се опита да убие Джинива и баща й.

— Здрасти, момиче, как я караш?

Киш колебливо погледна дупката в оградата; никога нямаше да се провре.

— Ела.

— Ще се видим в училище.

— Не, искам да поговорим сега.

Джинива се подвоуми. По изражението на приятелката й личеше, че е за нещо важно. Тя се промъкна през оградата и се приближи до Киш. Тръгнаха бавно, рамо до рамо.

— Къде се губиш, Киш? Изпусна два дни. — Джинива се намръщи. — Да не бягаш от училище?

— Не ми е добре.

— В цикъл ли си?

— Не, не е затова. Мама ми написа бележка. — Лакиша се огледа. — Кой беше оня чичка?

Джинива понечи да излъже, но каза истината:

— Баща ми.

— Стига бе!

— Честно.

— Нали живеел в Чикаго?

— Мама ме е излъгала. Бил е в затвора. Пуснали го преди два месеца и дошъл да ме търси.

— Къде е сега?

— В болницата. Ранен е.

— Добре ли е?

— Да, ще се оправи.

— Събрахте се, а? Кефиш ли се?

— Не знам. Почти не го познавам.

— Мамка му, да цъфне ей така… сигурно си се шашнала.

— И още как.

Дебеланката спря. Бръкна в чантичката си. Стараеше се да не поглежда Джинива. Колебаеше се.

— Какво има? — попита Джинива.

— Дръж.

Лакиша й подаде нещо — от лакираните й в черно и бяло изкуствени нокти висеше сребърна огърлица.

— Ама това е… — изненада се Джинива.

— Подаръкът ти за последния ми рожден ден.

— Защо ми го връщаш?

— Не мога да го задържа, Джен. Пък и сигурно ще ти трябват кинти. Можеш да го шитнеш.

— Не се втелявай, момиче. Не е голяма ценност.

Големите очи на дебеланката, най-красивата част от лицето й, се напълниха със сълзи. Тя отпусна ръката си.

— Другата седмица се местя.

— Местиш ли се? Къде?

— В БК.

— Бруклин ли? С цялото семейство? С близнаците?

— Не, само аз.

Лакиша се огледа нервно.

— Какво става, Киш?

— Случи се нещо.

— Не ми е до гатанки. За какво става дума?

— Кевин — прошепна дебеланката.

— Кевин Чейни ли?

Киш кимна:

— Съжалявам, момиче. Станахме любовници. Местя се при него.

Джинива се умълча. След малко попита:

— С него ли говореше, когато ти се обадих от улицата?

Киш кимна:

— Слушай, не исках да стане така, но нямаше как. Разбери ме. Хлътнах. Никога не съм чувствала такова нещо. Знам, че го харесваш. Все за него говориш, гледаш го влюбено. Толкова се радваше, когато те изпрати до вас. Знаех, но пак ти го измъкнах. Ох, момиче, умирах от притеснение как ще ти кажа.

Джинива потрепери, но заради Кевин; беше го забравила още щом показа истинската си същност в часа по математика.

— Бременна ли си?

„Не ми е добре…“

Киш сведе глава и се втренчи в поклащащата се огърлица.

Джинива затвори очи.

— В кой месец?

— Втори.

— Иди на лекар. Хайде заедно да отидем. Ще…

Приятелката й се намръщи:

— Ама аз не искам да го правя. Ще задържа бебето. Той щеше да ми помогне да абортирам, но каза, че иска да го родя. То ще е част от двама ни.

— Празни приказки, Киш. Само те работи.

— Казваш го от злоба.

— Не, вярно е, момиче. Лъже те. Иска да те използва.

Джинива се почуди какво иска да извлече от приятелката й. Със сигурност не високи оценки. Може би пари. Всички в училище знаеха как се труди на две места и колко спестява. Родителите й също имаха доходи. Майка й беше многогодишна служителка в пощите, а баща й работеше в Си Би Ес, а нощем — в хотел „Плаза“. Брат й също работеше. Кевин явно бе хвърлил око на кинтите им.

— Да не си му дала пари? — попита Джинива.

Приятелката й сведе очи и замълча.

— Бяхме си дали дума, Киш. Да завършим гимназията и да отидем в колеж.

Лакиша избърса сълзите си с дебеличките си пръсти.

— О, Джен, колко си заблудена. От Марс ли падаш? Можем да си приказваме за следване и хубави професии, ама за мен това са празни приказки. Ти си пишеш курсовите, вземаш си изпитите и винаги ще си номер едно във всичко. Знаеш, че не мога да се меря с теб.

— Можеш да успееш, в бизнеса. Забрави ли? Аз ще стана бедна професорка и ще ям консерви и сандвичи, а ти ще си развъртяната бизнесдама. Какво стана с магазина? С телевизионното ти предаване? С клуба?

Киш поклати глава, плитките й се залюляха.

— Мамка му, момиче, това са празни мечти. От мен нищо няма да излезе. Най-много да сервирам в някоя закусвалня. Или да правя плитки и кичури докато излязат от мода. А това, ако ме питаш, ще стане след няколко месеца.

Джинива се усмихна вяло:

— Винаги си казвала, че афроприческите пак ще се върнат.

Киш също се засмя:

— Заклевам се. Ама за тях, стига да имаш спрей, не ти трябва майсторка като мен. — Тя завъртя два от изрусените си кичури около единия си пръст и усмивката й помръкна. — Сама ще свърша като стара чанта. Единственият ми шанс е да си гепя мъж.

— Стига си приказвала глупости, момиче! Кевин ли ти сервира тая помия? Никога не си била толкова сдухана.

— Той се грижи за мен. Търси си работа. Обеща да ми помага за бебето. Той е друга работа. Не е като келешите, с които се влачи.

— Напротив, същият е. Не можеш да се откажеш, Киш. Недей! Поне завърши училище. Ако наистина искаш бебе, добре, но не напускай училище. Можеш…

— Не ме поучавай като майка, момиче — сопна се Киш. — Знам какво върша.

Очите й гневно проблеснаха. Джинива се стъписа, защото същата ярост се бе изписала на лицето на Киш, когато я защитаваше от бандитките от „Делано“ и „Сейнт Никълъс“ на улицата.

„Хванете я, смачкайте кучката, смачкайте й фасона…“

— Това е, момиче — прошепна Лакиша. — Той ми забрани да се виждаме.

— Не можеш…

— Кевин каза, че си го прецакала в училище.

— Прецакала ли съм го? — Джинива се изсмя. — Искаше да му подсказвам на контролното.

— Казах му, че не може така, че сме много гъсти и така нататък, ама не искаше да чуе. Забрани да се виждаме.

— Значи избираш него, така ли?

— Няма как. — Дебеланката сведе очи. — Не мога да задържа подаръка ти. Дръж.

Киш пусна огърлицата в ръцете на Джинива и се дръпна като опарена. Украшението падна в калта.

— Недей, Киш. Моля те!

Джинива понечи да хване приятелката си за ръката, но загреба само въздух.