Джефри Дивър
Дванайсетата карта (26)

26.

— Какво стана? — попита Линкълн Райм.

Беше загрижен, но въпреки уплахата от изчезването й не звучеше укорително.

Джинива седеше до количката му в лабораторията. Сакс стоеше до нея, със скръстени ръце. Беше донесла голяма купчина материали от архивите, където бе научила за „Потърс Фийлд“. Документите бяха върху масата, но Райм не им обърна внимание заради последната случка.

Момичето го погледна дръзко:

— Наех го да се представя за мой чичо.

— А родителите ти?

— Нямам.

— Нямаш…

— Нямам — повтори тя през стиснати зъби.

— Разказвай — приятелски я подкани Сакс.

Джинива замълча за момент, после заговори:

— Когато бях на десет, баща ми ни изостави. Премести се в Чикаго при някаква жена. Имат деца. Да те изоставят… толкова боли. Но не го обвинявам. Животът ни беше пълна бъркотия. Мама бе наркоманка, просто не можеше да се откачи. Постоянно се караха… е, тя се караше с него. Той се опитваше да я вкара в правия път, но тя побесняваше. За да си набавя наркотици, крадеше от магазини. — Джинива се втренчи в Райм. — Отиваше у приятелки и канеха разни мъже… досещате се за какво. Татко знаеше всичко. Накрая сигурно не е издържал, затова се махна.

Пое си дълбоко въздух и продължи:

— След това мама се разболя. Хвана СПИН, но не се лекуваше. Скоро почина. Живях у сестра й в Бронкс, но тя се премести в Алабама и ме остави при леля Лили. Тя обаче също нямаше пари и все я гонеха от жилището, живееше при приятелки, като сега. Не можех да остана повече с нея. Затова говорих с управителя на сградата, където майка ми от време на време ходеше да чисти. Той ме пусна да живея в мазето срещу скромен наем. Имам легло, стар шкаф, микровълнова, етажерка за книги. Използвам адреса му, за да получавам пощата си.

— В сегашния ти апартамент не е много уютно — отбеляза Бел. — Чий е?

— На едни пенсионери. Половин година живеят там, а през есента и зимата отиват в Южна Каролина. Ще им платя тока, газираната вода и другите неща, които взе Уили.

— Няма нужда — намеси се Бел.

— Напротив, има.

— С кого говорихме по телефона? Не беше майка ти.

— Съжалявам. — Джинива въздъхна. — Беше Лакиша. Помолих я да се обади и да се представи за майка ми. Добра актриса е.

— Успя да ме заблуди — усмихна се детективът.

— Ами твоят начин на говорене? — попита Райм. — Наистина звучиш като дъщеря на професор.

Тя веднага заговори на уличен жаргон:

— Не плямпам като черен, а, готин? — Засмя се мрачно. — От седем-осемгодишна се старая да говоря литературно. — Лицето й посърна. — Единственото, което е направил баща ми за мен, е, че постоянно ме караше да чета книги. Той също ми четеше.

— Можем да му се обадим в Чикаго и…

— Не! — възкликна Джинива. — Не искам нищо от него. Пък и той си има други деца. Сигурно няма да иска да ме види.

— Никой ли не знае, че си бездомница? — попита Сакс.

— Откъде ще знаят? Никога не съм подавала молби за помощи и купони, не съм ходила в социалната служба. Дори не съм искала безплатна храна в училище, защото така ще разваля прикритието си. Измислила съм фалшиви подписи за бележника си, дала съм телефон, на който отговаря гласова поща. Тук пак ми помогна Киш. Тя записа съобщението, сякаш говори майка ми.

— В училище никой ли не подозира?

— Понякога питат защо никой не идва на родителските срещи, но това не е проблем, защото винаги получавам само отлични оценки. Не искам помощи, нямам проблеми с полицията… Ако не създаваш проблеми, никой не ти обръща внимание. — Тя се засмя. — Чели ли сте „Невидимият“ от Ралф Елисън? Не, не онази, по която е научнофантастичният филм. Става дума, че да си негър в Америка е все едно да си невидим. Е, аз съм невидимото момиче.

Сега всичко се нареждаше: колебанието, когато отговаряше на въпросите на Роланд Бел — трябвало е да измисля на момента. Износените дрехи и надрасканият часовник, които не подхождаха много на професорска дъщеря. Общественото училище, не частно. Приятелката й, отраканата Киш — необичайна компания за дете на интелектуалци.

Райм кимна:

— Не видяхме да се обаждаш на родителите си в Англия, но вчера, след случката в музея, телефонира на домоуправителя, нали? Накара го да се представя за чичо ти.

— Съгласи се срещу допълнително заплащане. Искаше да остана у тях, но това не беше добра идея. Разбирате какво искам да кажа. Затова, понеже Рейнолдсови ги нямаше, решихме да използваме техния апартамент. Накарах го да махне табелката с името им от пощенската кутия.

— Този човек никога не ми е приличал на твой роднина — отбеляза Бел и Джинива изпухтя насмешливо.

— Какво смяташе да кажеш, когато родителите ти не се появяха навреме?

— Не знам. — Гласът й затрепери и за момент му се стори страшно беззащитна и отчаяна, но бързо се окопити. — Трябваше да импровизирам. Вчера, когато отидохме за писмата на Чарлз, се промъкнах в мазето да ги взема от стаичката си.

— Никакви роднини ли нямаш? — попита Сакс. — Освен леля си.

— Не… нямам си никого.

— Защо не се обърнеш все пак към социалната служба? — попита Селито. — Нали това им е работата?

— Ти повече от всеки друг го заслужаваш — добави Бел.

Момичето се намръщи, очите му още повече помътняха.

— Не искам нищо от никого. — Тръсна глава. — Освен това социалните ще ме пратят при леля ми в Алабама. Тя живее в едно градче край Селма, триста жители. Какво образование мога да получа там? Ако пък остана тук, ще ме пратят в някое сиропиталище в Бруклин, ще живея в една стая с четири побойнички, ще ме влачат на църква…

Тя потрепери и тръсна глава.

— Затова се налага да работиш — отбеляза Райм и погледна униформата й.

— Да. Свързах се с един фалшификатор. Той ми издаде шофьорска книжка, според която съм на осемнайсет. Джинива се засмя. — Нямам такъв вид, разбира се, но там, където работя, шефът е бял и твърде стар, за да прецени на колко съм години. Отдавна работя. Никога не съм пропускала смяната си. До днес. — Въздъхна. — Шефът ще узнае истината. Ще се наложи да ме уволни. Мамка му. Преди една седмица ме изхвърлиха от другото място.

— Работила си на две места?

Тя кимна:

— Свалям драсканици от стените. Напоследък в Харлем се правят много ремонти. Навсякъде можете да го видите. Разни банки и големи фирми поправят старите къщи и ги дават под наем. Вземат деца да чистят стените. Плащат добре. Но ме уволниха.

— Защото си непълнолетна ли? — поинтересува се Сакс.

— Не, защо видях едни работници, трима мъжаги, бели. Искаха да изгонят едни старци, които са живели в сградата от сто години. Заплаших ги, че ще извикам полиция, ако не спрат… — Тя сви рамене. — Уволниха ме. Обадих се на полицията, но никой не си мръдна пръста… Така се отплащат добрите дела.

— Затова не искаш и онази госпожа Бартън, психоложката, да се занимава с теб — отбеляза Бел.

— Ако разбере, че съм бездомна, край, отивам в сиропиталище. — Тя потрепери. — Толкова близо бях! Щях да успея. Още година и половина и готово. Щях да съм в Харвард или „Васар“. Но вчера оня негодник в библиотеката провали всичко!

Джинива се изправи и отиде при таблицата с подробностите за Чарлз Сингълтън.

— Затова пишех за него. Трябваше да докажа, че е бил невинен. Че е бил добър съпруг и баща. Писмата са толкова прекрасни. Такива красиви думи. Дори почеркът му е толкова изящен. И се е бил героично в Гражданската война, учил е деца, спасявал е сирачета от разбеснели се бунтовници. Изведнъж се оказа, че в рода ми е имало свестен човек. Умен, помагал е на известни хора. Исках да имам някого, който да ми служи за пример, не като баща ми и майка ми.

Луис Мартинес се показа на прага:

— Освободихме го. Името и адресът са верни, не е задържан, няма нарушения.

Бяха проверили мнимия чичо. Райм и Бел нямаха доверие на никого.

— Сигурно си много самотна — отбеляза Сакс.

След кратко колебание Джинива отвърна:

— Татко ме водеше от време на време на църква, преди да ни изостави. Спомням си една песен. Беше ни любима. „Нямам време да умирам“. Така е и в моя живот. Нямам време да се чувствам самотна.

Райм обаче вече бе опознал Джинива. Само се преструваше, че не й пука.

— Значи имаш тайна също като прадядо си — отбеляза той. — Кой знае твоята?

— Киш, домоуправителят, жена му. Само те. — Втренчи се дръзко в очите на Райм. — Ще ме издадете ли?

— Не можеш да живееш сама — отбеляза Сакс.

— Остават ми само две години — тросна се Джинива. — Ще уча. Не ми трябва друго.

— Да, но…

— Не. Ако ме издадете, ще развалите всичко… Моля ви.

Едва изговори последната дума; явно й беше трудно да я каже.

Настъпи мълчание. Сакс и Селито погледнаха Райм, единствения в стаята, на когото не се налагаше да се отчита пред началници и да се съобразява с разпоредби.

— Не е нужно да вземаме решение веднага — рече той. — Първо трябва да хванем престъпника. Мисля обаче, че трябва да се пренесеш временно другаде. Тук ще е най-добре. — Погледна Том. — На горния етаж има свободна стая, нали?

— Веднага ще я подготвя.

— Бих предпочела… — започна момичето.

Но Райм се усмихна:

— Настоявам.

— Ами работата? Не мога да я загубя.

— Аз ще се погрижа.

Райм взе номера на „Макдоналдс“, телефонира и обясни на началника най-общо за нападението и че Джинива няма да ходи на работа за няколко дни. Управителят на закусвалнята искрено се загрижи за момичето и каза, че това е най-съвестната му служителка. Разреши да отсъства колкото поиска, и обеща, че ще й пази мястото.

— Тя е най-добрата ни работничка — заяви по телефона. — Едва на осемнайсет е, а е по-отговорна от възрастен човек. Това е рядко явление.

Райм и Джинива се спогледаха усмихнато и той затвори.

На външната врата се позвъни. Бел и Сакс веднага застанаха нащрек, посегнаха към оръжията си. Селито също се стресна и погледна към револвера си, но не посегна към него. Продължи да търка бузата си, сякаш можеше да извика дух, който да успокои душата му.

Том се показа на прага и каза на Бел:

— Госпожа Бартън е, от училището. Носи касетки със записи от камерите на охранителната система.

Момичето уплашено поклати глава и прошепна:

— О, не.

— Покани я — нареди Райм.

В стаята влезе едра негърка с пурпурна рокля. Бел я представи на колегите си. Тя кимна за поздрав на всички и както повечето психолози, които Райм беше виждал, не реагира, щом видя, че е инвалид.

— Здравей, Джинива.

Джинива кимна. Изражението й бе напрегнато. Вероятно си мислеше за опасността, която представляваше за нея тази жена: Алабама или сиропиталище.

— Как си? — попита Бартън.

— Ами, добре, благодаря.

— Сигурно ти е много тежко.

— И по-добре съм била.

Джинива се опита да се засмее, но прозвуча пресилено. Погледна жената, но бързо отмести очи.

— Говорих с десетина души за нападателя — обяви Бартън, — но само двама-трима си го спомниха. Никой не го е виждал преди това. Не можаха да кажат нищо конкретно. Само че е чернокож и носи зелено военно яке и стари работни обувки.

— Това за обувките е ново — отбеляза Райм. — Том, запиши го.

Болногледачът се приближи до дъската.

— Ето записа от охранителните камери — добави Бартън и подаде касетката на Купър, който я пусна.

Райм се приближи с количката и се взря в екрана.

Нямаше нищо интересно. Камерата бе насочена към двора, не към улицата. В периферията се виждаха неясни силуети на минувачи, но нищо конкретно. Макар че не се надяваше да излезе нещо, Райм нареди на Купър да изпрати касетката в лабораторията на ФБР за цифрова обработка. Техникът попълни талон за картотекиране на вещественото доказателство, опакова го и се обади в участъка да изпратят някого да го вземе.

Бел благодари на жената за помощта.

— За мен беше удоволствие — отвърна тя; обърна се към момичето: — Задължително трябва да се видя с родителите ти, Джинива.

— С родителите ми?

— Да. Разговарях с твои съученици и учители. Според повечето родителите ти не се интересуват много как се представяш в училище. Всъщност никой не ги е виждал.

— Оценките ми са добри.

— О, знам. Много сме доволни от успеха ти, но в нашето училище насърчаваме родителите също да помагат на децата. Бих искала да говоря с тях. Би ли ми дала номера на мобилния им телефон?

Момичето застина.

Настъпи тягостно мълчание.

— Нека да ви кажа истината — намеси се накрая Райм.

Джинива сведе очи и стисна юмруци.

— Току-що разговарях по телефона с баща й — обяви криминалистът.

Всички го погледнаха с недоумение.

— Върнали ли са се вече?

— Не и за известно време ще останат на друго място.

— Как така?

— Помолих ги да не идват.

— Така ли? Защо?

Психоложката се намръщи.

— Така реших. От съображения за сигурност. Както ще потвърди детектив Бел… — Райм погледна южняка и той кимна, макар че нямаше представа за какво става дума. — … понякога, когато охраняваме свидетели, се налага да ги държим отделно от близките им.

— Не знаех.

— Иначе — добави Райм — престъпникът може да използва близките, за да се добере до жертвата.

Бартън кимна:

— Логично.

— Какъв беше терминът, Роланд? — Райм отново погледна Бел и си отговори сам: — Изолиране на уязвимите лица, нали?

— Да — кимна Бел — ИЗУЛ. Много важна предохранителна мярка.

— Вече ще знам — измърмори психоложката. — Все пак чичо ти ще се грижи за теб, нали, Джинива?

— Не — намеси се Селито. — Решихме, че ще е най-добре Джинива да остане тук, докато заловим престъпника.

— Чичото също е под ИЗУЛ — обясни Бел; лъжата звучеше особено убедително от полицай с мек южняшки акцент. — Не искаме да го излагаме на риск.

Психоложката го прие за чиста монета. Обърна се към Джинива:

— Е, след като всичко свърши, предай им, моля те, да ми се обадят. Виждам, че се справяш добре, но психичното напрежение рано или късно се проявява. Ако искаш, можем да се съберем с родителите ти и заедно да обсъдим проблемите. — Добави с усмивка: — На света няма нищо непоправимо.

Този девиз сигурно бе гравиран на бюрото й или върху чашата й за кафе.

— Добре — предпазливо отвърна Джинива. — Ще видим.

След като Бартън си тръгна, момичето се обърна към Райм:

— Не знам как да ви благодаря. Направихте много за мен.

— Беше по-скоро за наше улеснение — измърмори Райм, който не беше свикнал да му благодарят. — Не си представям да звъня в социалната служба и да те издирвам по сиропиталища всеки път, когато имам въпроси към теб.

Тя се засмя:

— Приказвайте каквото щете. Все пак благодаря.

Джинива обясни на Бел какви книги, дрехи и други неща иска да й донесат от апартамента на Сто и осемнайсета улица. Детективът заяви, че ще поиска от чичото и парите, които му е платила за измамата.

— Няма да ги върне — отвърна тя. — Не го познавате.

Бел се усмихна и повтори добродушно, като кимна към двата си пистолета:

— О, ще ги върне, и още как.

Джинива се обади на Лакиша, за да й каже, че ще остане у Райм. След това Том я заведе на горния етаж.

— Какво ще стане, когато психоложката научи, Линк? — попита Селито.

— Какво да научи?

— Ами това: че я излъга за родителите и измисли несъществуваща полицейска процедура. Това „ОБУЛ“.

— ИЗУЛ — поправи го Бел.

— Какво ще ми направи? — изръмжа Райм. — Поведението ли ще ми намали? — Погледна таблицата върху черната дъска. — Хайде, на работа. Трябва да заловим убиеца. Също съучастника и поръчителя. Не сте забравили, нали? И трябва да ги пипнем дяволски скоро.

Сакс се приближи до масата и започна да подрежда материалите, които беше взела от фондацията — при „незначителния оглед“.

— Повечето документи са за Галоус Хайтс — обясни, — рисунки, схеми, статии. Има някои неща за „Потърс Фийлд“.

Подаваше документите един по един на Купър. Той закачи на дъската няколко рисунки и карти на Галоус Хайтс. Райм внимателно ги заразглежда, докато Сакс обясняваше какво е научила. Тя се приближи до дъската и посочи двуетажна търговска сграда на една снимка.

— „Потърс Фийлд“ е била тук. Западна Осемдесета улица. — Разрови из документите. — Кръчмата се е ползвала с лоша слава. Доста негодници са я посещавали: хора като Джим Фиск и Туийд „Боса“, политици, свързани с кликата от „Тамани хол“.

— Виждаш ли колко ценни са незначителните места, Сакс? Те са златни мини от полезна информация.

Тя му хвърли сърдит поглед и взе едно фотокопие, като обясни:

— Това е статия за пожара. В нощта, когато „Потърс Фийлд“ изгоряла, свидетели чули експлозия в мазето и след секунди пламъци погълнали цялата сграда. Има подозрения за палеж, но никой не е арестуван. Няма жертви.

— Каква работа е имал там Чарлз? — заразмишлява на глас Райм. — Какво „възмездие“ е търсил? И какво остава „завинаги погребано под пръст и глина“?

Дали в това се криеше отговорът на въпроса кой иска да убие Джинива Сетъл?

Селито поклати глава:

— Оттогава са минали сто и четирийсет години. Каквото и да е било, вече го няма. Никога няма да научим истината.

Райм погледна Сакс. Тя забеляза изражението му и се усмихна дяволито.