Джефри Дивър
Дванайсетата карта (13)

13.

Бо Хауман изкрещя по радиостанцията:

— Екип Б, екип Б, вътре сме. Заподозреният го няма. Слизайте долу. Претърсете улицата. Помнете, последния път е останал на местопрестъплението. Напада цивилни. Опасен е.

Настолната лампа светеше, а когато докосна стола, Сакс усети топлина. На малкия телевизор върху бюрото се виждаше коридорът пред вратата. Престъпникът имаше скрита камера и ги беше видял. Беше се измъкнал преди броени минути. Но къде? Полицаите потърсиха таен изход. Прозорецът до аварийната врата бе закован с талашит. Другият беше свободен, но се намираше на десет метра над улицата.

— Бил е тук. Откъде, по дяволите, се е измъкнал?

Отговорът дойде след секунди.

— Вижте какво намерих — извика един полицай.

Беше се навел и гледаше под леглото. Издърпа го. В стената отзад имаше дупка, колкото през нея да се провре човек. Престъпникът беше откъртил мазилката и тухлите и бе пробил таен проход между стаята си и съседната сграда. Когато е видял полицаите на монитора, просто бе изритал мазилката от другата страна и се беше измъкнал.

Хауман изпрати още хора да проверят покривите и близките улици, други заеха позиции около входовете на съседната сграда.

— Някой да мине през дупката — заповяда той.

— Аз ще отида, сър — обади се един нисък полицай.

С обемната бронежилетка обаче не можеше да мине през тесния отвор.

— Отивам — заяви Сакс, която бе най-слаба от всички. — Искам обаче да опразните стаята, за да не се похабят уликите.

— Дадено. Ще изчакаме да минеш и излизаме.

Хауман заповяда да дръпнат леглото. Сакс коленичи и освети дупката с фенерчето си. От другата страна се виждаше тесен коридор покрай стената на хале или фабрика. Трябваше да пропълзи около метър през тясната дупка.

— Мамка му.

Сакс шофираше с 200 км/ч и участваше в ожесточени престрелки, без да й мигне окото, но имаше ужасна фобия от тесни пространства.

С главата или краката напред?

Тя въздъхна.

С главата напред щеше да е по-страшно, но по-безопасно. Поне щеше да има няколко секунди, за да заеме позиция за стрелба. Да бъде простреляна в глезена с малкия му, коварен револвер я плашеше почти колкото теснотията в дупката. Тя се втренчи в мрака. Пое си дълбоко въздух. И с пистолет в ръка запълзя.

* * *

„Какво, по дяволите, ми става?“ — питаше се Дон Селито. Стоеше пред склада до магазинчето на източни аромати. Оглеждаше вратата и прозорците; очакваше престъпникът да се покаже, за да го арестува.

Повече му се искаше обаче престъпникът да не се появява.

„Какво, по дяволите, ми става?“

В дългогодишната си полицейска кариера той бе участвал в десетина престрелки, беше обезоръжавал замаяни от наркотици психопати, дори се беше борил с един самоубиец на покрива на сградата „Флатирън“, където от полета към отвъдното го деляха само петнайсетина сантиметра гипсов корниз. Разбира се, понякога губеше самообладание, но бързо се окопитваше. Нищо не го бе изкарвало от равновесие така, както смъртта на Бари тази сутрин. Куршумите го бяха уплашили, нямаше спор, но имаше още нещо. В един момент бе разговарял с човека… в следващия събеседникът му беше мъртъв. Не можеше да си избие гласа на библиотекаря от главата, последните му думи още звучаха в ушите му.

„Не видях добре…“

Не можеше да забрави и глухия шум от куршумите, забиващи се в гърдите на жертвата.

Туп… туп… туп…

Тихо, едва доловимо тупкане. Никога не беше чувал подобно нещо. Лон Селито потрепери и започна да му се повдига.

Ами очите му… В момента на смъртта гледаха Селито. За миг в тях се изписа изненада, после… нищо. Това беше най-странното, което Селито някога бе виждал. Не като погледа на задрямал човек, не разсеян. Единственият начин да се опише беше: в един момент в очите се четеше някаква сложна, истинска емоция, в следващия, преди трупът да се свлече на земята — нямаше нищо.

Детективът се вцепени, втренчи се в безжизненото тяло — макар да знаеше, че трябва да се опита да догони убиеца.

Санитарите от „Бърза помощ“ трябваше да го изблъскат, за да вдигнат Бари; Селито не беше способен да помръдне.

Туп… туп… туп…

Когато трябваше да се обадят на близките на Бари, Селито пак се огъна. В кариерата си бе провел безброй трудни разговори, но днес просто не можеше. Измисли някакво глупаво оправдание за телефона си и остави друг да изпълни това задължение. Страхуваше се, че гласът ще му изневери. Боеше се, че ще заплаче, както не беше правил от десет години.

Сега от радиостанцията се чуваха откъслечни реплики от безрезултатното преследване на престъпника.

Туп… туп… туп…

Все това звучеше в ушите му.

„Мамка му, искам да се махна.“

Искаше да е вкъщи с Рейчъл, да пият бира на верандата. Е, раничко беше за бира. По-скоро кафе. А може би не беше чак толкова рано за бира. Или за уиски. Искаше да седи на верандата и да гледа тревата и дърветата. Да си приказват. Или да мълчат. Само да е с нея. Изведнъж се замисли за сина си, още ученик, който живееше с бившата му съпруга. Не го беше чувал от три-четири дни. Трябваше да му се обади.

Той…

Мамка му. Селито си даде сметка, че стои насред улицата, с гръб към сградата, която би трябвало да пази, потънал в мисли. „Мили боже! Какви ги вършиш бе? Убиецът е някъде наоколо, а ти дремеш! Може да се крие в някой вход както тази сутрин.“

Той приклекна, обърна се и заоглежда мръсните прозорци. Убиецът можеше да е зад всеки един от тях, да се прицелва в него с проклетия си малък револвер. Туп… туп… Игличките от куршума се разпръскват, разкъсват плътта. Селито потрепери и отстъпи крачка назад. Скри се зад два камиона. Надникна иззад единия и отново се вгледа в тъмните прозорци и вратата.

Само че не ги виждаше. Виждаше кафявите очи на библиотекаря, на сантиметри от лицето си.

„Не видях…“

Туп… туп…

Животът се превръща в „не-живот“.

Тези очи…

Селито избърса дясната си ръка в панталоните, опита да се успокои, че се поти заради бронираната жилетка. Какво му ставаше на това проклето време? Твърде горещо беше за октомври. Кой, по дяволите, не би се изпотил?

* * *

— Не го виждам, край — прошепна Сакс в микрофона.

— Повтори — чу се гласът на Хауман.

— Няма го.

Складът представляваше едно голямо помещение, покрай стените му преминаваха оградени с телена мрежа коридори. Долу имаше щайги с бутилки зехтин и консерви с доматен сос, увити в найлон. Коридорът, в който се намираше Сакс, бе на десетина метра над земята, на едно ниво с апартамента на убиеца. Складът явно се използваше, но не много често; нямаше признаци, че наскоро е влизал някой. Лампите бяха изгасени, но през зацапания остъклен таван проникваше достатъчно светлина.

Подът беше пометен наскоро и затова не личаха отпечатъци, които да й подскажат накъде е избягал престъпникът. Освен главния вход и задната врата за товарната рампа на долния етаж имаше още две врати, едната с надпис „WC“, другата — без означения.

Амелия Сакс бавно тръгна с насочен напред пистолет, като шареше из помещението с лъча на мощния фенер.

Увери се, че в главното хале и в коридорчето няма никого, и докладва за това на Хауман. Полицаите от спецотряда нахълтаха през задната врата и се разпръснаха из склада. Облекчена, Сакс мълчаливо посочи двете странични врати. Полицаите се събраха около тях.

— Разпитахме навън, но никой не го е виждал да излиза — чу се гласът на Хауман по радиостанцията. — Може още да е вътре, край.

Сакс си даваше сметка за това. Бавно слезе на първия етаж и се приближи до полицаите при двете врати. Посочи тоалетната и прошепна:

— На три.

Другите кимнаха. Един посочи себе си, но тя поклати глава. Искаше да влезе първа. Сакс беше бясна — защото престъпникът се бе измъкнал, защото носеше нещата си в плик с усмихнато лице, защото стреляше по случайни минувачи, за да отклони вниманието. Искаше този човек да си получи заслуженото и тя да участва в залавянето му.

Носеше бронежилетка, но не спираше да мисли какво ще стане, ако заредените с иглички куршуми я улучат в ръката или крака.

Или в гърлото.

Вдигна един пръст. Едно…

Влез бързо, приклекни ниско, обери мекия спусък на пистолета.

Сигурна ли си, момиче?

Тя си представи Линкълн Райм.

Две…

Спомни си баща си, патрулиращия полицай, и твърдата му философия за живота и службата: „Когато се движиш, не могат да те хванат“.

Ами, действай тогава…

Три.

Тя кимна. Един полицай изрита вратата (вече никой не пипаше металните брави) и Сакс нахълта. Приклекна въпреки болките в ставите си и бързо освети тясното, тъмно помещение.

Беше празно.

Излезе и се приближи до съседната врата. Същата процедура.

На три — силен ритник. Вратата се отвори навътре.

С оръжие и фенери — напред. „Мамка му — помисли си Сакс, — все нещо ще ти усложни живота.“ Пред нея имаше стълбище, спускащо се в непрогледен мрак. Стъпалата бяха само от хоризонтални дъски, което означаваше, че престъпникът можеше да се крие отзад и да стреля през пролуките по краката на всеки, който слиза.

— Изгаси — прошепна тя.

Всички изключиха фенерите, закрепени за дулата на оръжията им. Сакс тръгна първа, коленете я боляха при всяка крачка. На два пъти едва не падна по неравните паянтови стъпала. Четирима полицаи я последваха.

— Ъглова формация — прошепна тя.

Съзнаваше, че не би трябвало да командва, но сега не можеше да отстъпи лидерството. Полицаите не се възпротивиха. Ориентираха се пипнешком и се подредиха в каре, с гръб един към друг.

— Светни!

Светлината от силните фенери обля малкото помещение.

Сакс не видя заплаха, не чу нищо. „Освен това проклето туптене — помисли си, — но то е от моето сърце.“

В мазето имаше пещ, тръби, варели, стотици празни бирени бутилки. Купища боклук. И няколко раздразнени от светлината плъха.

Двама полицаи побутнаха вонящите пликове с отпадъци, но престъпникът явно го нямаше.

Сакс докладва на Хауман какво са намерили. Навън никой не беше виждал убиеца. Хауман свика хората си на инструктаж за продължаване на търсенето, докато Сакс извърши оглед на апартамента и склада. Не биваше обаче да забравят, че след нападението в музея престъпникът не се беше отдалечил много. Бе останал наблизо.

„… но си пази гърба.“

Сакс въздъхна, прибра пистолета и погледна стълбите. Изведнъж спря. Ако се качеше на горния етаж по същите стълби — ад за артритните й колене — щеше да се наложи да слезе по други, за да излезе на улицата. По-лесно щеше да е, ако се изкачи по съседното, късо стълбище, излизащо направо на тротоара.

Понякога, замисли се тя, човек трябва да се поглези.

* * *

Лон Селито се взираше като вманиачен в един прозорец.

По радиостанцията бе чул, че в склада е чисто, но се съмняваше, че колегите му са проверили абсолютно всички скрити ъгълчета. Все пак тази сутрин никой не беше забелязал престъпника пред музея. Лесно се беше промъкнал достатъчно близо, за да стреля.

Туп, туп, туп.

Онзи прозорец, най-вдясно, на втория етаж… Веднъж-два пъти му се стори, че нещо помръдва зад стъклото.

Може би беше от вятъра. А може би някой се опитваше да го отвори.

Или се прицелваше.

Туп.

Той потрепери и се отдръпна зад камиона.

— Хей — извика на един полицай от спецотряда, който точно излизаше от китайския магазин. — Я погледни… онзи прозорец.

— Кой?

— Онзи там.

Селито се показа иззад укритието си и посочи черното стъкло.

— Да, ама складът е чист. Не чу ли?

Селито се показа още малко иззад камиона. Туп, туп, туп, все това звучеше в ушите му. Все виждаше онези кафяви очи, които внезапно изгубиха блясъка си. Стисна зъби, потрепери и се втренчи още по-внимателно в прозореца. Изведнъж с периферното си зрение мярна нещо отляво и чу скърцане на врата. Нещо метално проблесна на слънцето.

„Това е той!“

— Божичко — прошепна Селито.

Стисна револвера си, приклекна и се завъртя. Но вместо да спази процедурата и да държи показалеца си далеч от спусъка, той панически издърпа оръжието от кобура.

Затова то гръмна и куршумът полетя към мястото, където Амелия Сакс излизаше от мазето.