Джефри Дивър
Дванайсетата карта (34)

34.

Джакс пак се правеше на бездомник, но без количка.

Играеше ролята на шизофреник. Краля на графитите се представяше за окаян бивш ветеран, останал без работа. На тротоара бе сложил окъсана шапка, в която имаше — представи си — трийсет и седем цента.

Стиснати копелета.

Беше хвърлил военното яке и носеше кирлива черна фланелка и окъсано бежово палто (намерено в един контейнер, както подобава на истински бездомник). Джакс седеше на една пейка срещу къщата в Сентръл Парк и държеше алуминиева кутия, увита в мръсна амбалажна хартия. Трябваше да е уиски, мрачно си мислеше той. Искаше му се да е уиски. В кутията обаче имаше аризонски студен чай. Джакс си мислеше за задачата си, но това не му пречеше да се наслаждава на прохладния есенен ден, докато отпиваше от течността с аромат на праскова. Запали цигара и издиша дима към ясното небе.

Хлапето от „Лангстън Хюс“ излезе от къщата и се приближи. На прозорците не се виждаше никой, но това не означаваше, че къщата е празна. Освен това отпред, пред рампата за инвалидни колички, бяха спрени две полицейски коли — една патрулка и една без отличителни знаци. Затова Джакс изчака на пейката, докато момчето занесе плика с книгите.

Хилавият хлапак се приближи.

— Ей, ей, пич.

— Защо казваш това „ей“? — подразни се Джакс. — И защо, по дяволите, трябва да го повтаряш по два пъти?

— Всички говорят така. Какъв ти е проблемът?

— Даде ли й плика?

— Какво му е на оня, дето няма крака?

— Кой?

— Там има един, дето няма крака. Или може би има, ама не бачкат.

Джакс не разбра. Искаше му се да избере за задачата по-умен хлапак, но от всички около гимназията само тоя беше подходящ — сестра му познаваше Джинива. Джакс повтори въпроса си:

— Даде ли й плика?

— Да.

— Какво каза?

— Не знам. Някакви простотии. Не помня.

— Повярва ли ти?

— Първо не ме позна, ама после се сети. Когато казах за сестра ми.

Джакс тикна няколко банкноти на хлапето.

— Супер… Ей, искаш ли да ти свърша още нещо? Аз съм пич, мога…

— Чупка.

Хлапето сви рамене и си тръгна.

— Чакай.

Момчето се обърна.

— Как е тя?

— Кучката ли? Как изглежда ли?

Не, не това го интересуваше. Джакс обаче не знаеше как да зададе въпроса си. Реши да не го прави. Тръсна глава.

— Хайде, махай се.

— Чао, пич.

Хлапето се отдалечи.

На Джакс му се искаше да остане, но това би било глупаво. По-добре да не се навърта наоколо. Скоро по един или друг начин щеше да разбере какво е станало, когато момичето е отворило плика.

* * *

Джинива седна на леглото, отпусна се по гръб и затвори очи; чудеше се защо й е толкова хубаво.

Наистина, бяха заловили убиеца, но не би трябвало толкова да се радва, защото онзи, който го беше наел, все още бе на свобода. Освен това оставаше нападателят от училищния двор, чернокожият с военното яке и пистолета.

Джинива би трябвало да се страхува, да се чувства потисната.

При все това настроението й бе приповдигнато.

Защо?

Бързо се досети: защото бе споделила тайната си. Защото беше изляла мъката си — за самотата, за родителите й. И никой не се ужаси и не я намрази заради лъжата. Райм и Амелия я подкрепяха, Бел също. Не я бяха издали пред психоложката.

По дяволите, страхотно се чувстваше! Как само й тежеше тази тайна — както тайната на Чарлз го бе измъчвала (каквато и да беше). Ако бившият роб беше споделил с някого, може би щеше да избегне нещастието. По писмото му личеше, че го е осъзнал.

Джинива погледна плика с книгите от съученичките й. Имаше достатъчно за учене, но любопитството надделя и тя реши да ги прегледа. Вдигна плика на леглото. Наистина тежаха цял тон.

Тя извади книгата от Лора Инголс Уайлдър. Взе следващата и се изсмя. Тази беше още по-странен избор: романче от Нанси Дрю. Това подигравка ли беше? Погледна още няколко заглавия: книги от Джуди Блум, Доктор Зюс, Пат Макдоналд. Книги за деца и юноши. Прекрасни автори, всичките й бяха познати, но вече ги беше чела. Какво означаваше това? Нима Ронел и другите деца не я познаваха? Напоследък четеше сериозни книги за възрастни: „До края на деня“ на Казуо Ишигуро и „Френската лейтенантка“ от Джон Фаулс. Последният път, когато чете „Зелени яйца и шунка“, бе преди десет години.

Може би на дъното имаше нещо по-интересно. Тя пак бръкна в плика.

Някой потропа и тя се сепна.

— Влез.

Том влезе с табличка с кутия пепси и бисквити.

— Здрасти.

— Здравей.

— Реших да ти донеса нещо да се подкрепиш.

Той отвори пепсито и понечи да налее в чашата.

Джинива поклати глава:

— Ще пия от кутията.

Пазеше всички празни опаковки, за да знае точно колко пари да върне на Райм.

— Донесох ти и малко… здравословна храна — обяви със смях той и й подаде шоколадче „Кити-кат“.

— Може би по-късно.

Защо всички се опитваха да я угояват? Тя просто нямаше навик да яде много. Това е занимание за семейната трапеза, не когато седиш приведен над паянтова масичка в мазето и пишеш курсова работа за Хемингуей.

Джинива отпи глътка пепси, а Том започна да вади останалите книги от плика. Показваше й ги една по една. Една от К. С. Люис. Следващата — „Тайната градина“.

Все юношески четива.

— На дъното има нещо дебело.

Той извади последната книга. Първата от поредицата за Хари Потър, която Джинива бе прочела още когато излезе.

— Искаш ли я? — попита Том.

Тя се подвоуми.

— Добре, дай я.

Болногледачът й подаде тежката книга.

* * *

Някакъв човек около четирийсетте, тичащ за здраве, мина покрай Джакс — бездомния ветеран с раница, намерено в боклука палто, пистолет в чорапа и трийсет и седем цента в шапката за подаяния.

Изражението на минувача не се промени, но той леко се отклони от пътя си, за да заобиколи малко по-отдалеч едрия чернокож. За Джакс обаче този жест бе ясен, както ако човекът беше спрял и си бе плюл на петите в обратната посока.

Драйфаше му се от тези расистки предразсъдъци. Все едно и също. Тия хора щяха ли да се променят някога?

Кой, по дяволите, можеше да каже?

Джакс се наведе да нагласи пистолета, който му убиваше на глезена, и пак тръгна по улицата, като накуцваше.

— Дай дребни — разнесе се глас зад него.

Джакс се обърна и видя висок, прегърбен мъж с черна като катран кожа. Непознатият повтори:

— Ей, дай дребни, пич.

Джакс се направи, че не го чува. Странна работа — цял ден се правеше на просяк, а сега ето ти един истински.

— Ей, дребни.

— Нямам.

— Айде бе, всеки има дребни. И са неудобни. Не искаш ли да ги разкараш? Тежат и не можеш нищо да си купиш с тях. Правя ти услуга, брато. Айде.

— Чупи се.

— Гладен съм.

Джакс се обърна и се сопна:

— Как ли пък не? А откъде взе пари за тези скъпи парцалки? — Дрехите на просяка бяха мръсни, но здрави и доста прилични, тъмносин анцуг „Адидас“. — Намери си работа.

Джакс се обърна и продължи по пътя си.

— Така значи — изсъска прошлякът, — не даваш мангизи. Дай си тогава шибаните ръце!

— Кое…

Преди да се обърне, непознатият го ритна през краката и Джакс падна. Посегна към пистолета, но нападателят изви ръцете му зад гърба и притисна до слепоочието му голям пистолет.

— К’во правиш бе, човек?

— Млък.

Нападателят го опипа и намери пистолета му. Стегна ръцете му с белезници и го изправи да седне. Завря пред носа му служебна карта на ФБР. Първото име беше Фредерик, второто — Делрей.

— Олеле — промълви Джакс, — само това ми липсваше.

— Много си загазил, приятел. Свиквай с тази мисъл.

Агентът се изправи и след малко Джакс чу:

— Тук Делрей. На улицата съм. Мисля, че спипах приятеля на Бойд. Видях го да дава пари на хлапето, което излезе от къщата на Линкълн. Черно, може би на тринайсет. Какво правеше там… Плик ли? Мамка му, това е бомба! Може би газова. Сигурно Бойд му я е дал. Всички да се евакуират, повикайте сапьорите… И някой да види Джинива, веднага!

* * *

Едрият чернокож седеше окован в лабораторията на Райм, заобиколен от паралитика, Делрей, Сакс и Селито. На масата бяха изсипани пистолетът, портфейлът, ножчето, ключовете, мобилният му телефон, цигари, пари.

През последния половин час в къщата цареше пълен хаос. Бел и Сакс буквално изнесоха Джинива през задния вход и я качиха в колата на детектива, който я подкара с бясна скорост. Всички други бяха евакуирани на улицата. Сапьорите, пак с противохимични облекла, се качиха в спалнята и провериха книгите за опасни вещества. Нямаше експлозиви, нямаше отровен газ. Само книги. Райм предположи, че целта на престъпника е била пак да ги заблуди и да ги принуди да излязат. Планирал е да се промъкне в празната къща и там да изчака връщането на Джинива, за да я убие.

Значи това беше тайнственият съучастник, който за малко не уби момичето в училищния двор. Бе открил къде живее Джинива и я беше проследил до къщата на Райм, за да пробва ново нападение.

Райм се надяваше от него да научат кой е наел Бойд.

Криминалистът го огледа внимателно. Чернокожият бе едър и гледаше навъсено. Беше сменил военното яке с дрипаво тъмно палто; вероятно знаеше, че са го видели с предишното облекло.

Той примигна и сведе поглед; бе смутен от неочакваното арестуване, но не изглеждаше уплашен от полицаите. Накрая заговори:

— Слушайте какво, не можете…

— Шт! — заплашително го прекъсна Делрей и продължи да рови из съдържанието на портфейла му.

Ето какво бе станало: агентът тъкмо идвал да донесе материалите от няколко текущи разследвания във ФБР за пране на пари, когато видял някакво хлапе да излиза от къщата на Райм.

— Тоя негодник му даде пари, после се вдигна от пейката и тръгна. Външният вид и накуцването отговаряха на описанието, което ми бяхте дали. Видя ми се подозрителен, особено като видях подутия глезен…

Делрей кимна към малкия пистолет, трийсет и втори калибър. След това обясни, че съблякъл якето си, увил в него папките, които носел, и ги скрил в близките храсти. Оцапал анцуга си с пръст, за да се въплъти в любимата си роля на бездомник, с която бе известен в цял Ню Йорк от акциите си под прикритие. Така арестувал заподозрения.

— Чакайте да ви обясня — започна съучастникът на Бойд.

Делрей заплашително размаха пръст:

— Ако поискаме да говориш, ще ти кажем. Ясно ли е.

— Ама…

— Яссс-но ли е?

Арестантът кимна.

Агентът вдигна съдържанието на портфейла: пари, няколко семейни снимки и една по-избеляла и опърпана.

— Какво е това? — попита.

— Подписът ми.

Делрей показа снимката на Райм. Беше от влак на метрото. Върху единия вагон имаше цветен надпис: „Джакс 157“.

— Художник на графити — отбеляза Сакс и вдигна вежди. — При това добър.

— Още ли се водиш Джакс? — попита Райм.

— Обикновено.

Делрей погледна личната му карта.

— За хорицата от транспортното може да си Джакс, но името ти е Алонсо Джаксън. Известен още с артистичния псевдоним Затворник двеста и двайсет деветстотин трийсет и четири от пандиза в красивото градче Алдън, щата Ню Йорк.

— Това Бъфало ли е? — осведоми се Райм.

Съучастникът на Бойд кимна.

— Затворническата връзка. Оттам ли се познавате?

— С кого?

— С Томсън Бойд.

— Не познавам никакъв Бойд.

— Кой тогава те нае? — изкрещя Делрей.

— Нищо не разбирам. Никой не ме е наемал. Кълна се. — Арестантът изглеждаше искрено озадачен. — И какви са тия приказки за газ и така нататък? Аз…

— Дошъл си заради Джинива Сетъл. Въоръжен си и вчера си се навъртал около училището — изтъкна Селито.

— Да, така е.

Той изглеждаше изненадан, че знаят толкова.

— А днес се навърташе тук — продължи Делрей. — Точно за това говорим. Кой те нае?

— Никой не ме е наел. Наистина не ви разбирам.

— Какви са тези книги? — попита Селито.

— Бяха любими на дъщеря ми, когато беше малка. Затова й ги изпратих.

— И таз хубава — измърмори агентът. — Защо тогава плати на онуй хлапе да ги донесе?

Делрей се намръщи. Вече нищо не разбираше.

— Искате да кажете… — смаяно започна Райм.

— Да — с въздишка отвърна Джакс. — Аз съм бащата на Джинива.